Раздрънкан син Форд сви към охраняемия паркинг през тази сутрин, приличаше на дребно, изтощено от дългия бяг псе. Един от пазачите, млад мъж с безизразно лице, облечен във военна униформа и препасан с широк кожен колан поиска да види пропуска. Момчето от задната седалка го подаде на майка си. Тя, от своя страна го протегна към войника. Войникът го взе и го пъхна в процепа на компютърния терминал, който изглеждаше някак не на място сред този провинциален покой. Терминалът сдъвка картата и на екрана блесна надпис:
ГАРАТИ РЕЙМЪНД ДЕЙВИС
У-ЦА 1 ПОУНАЛ МЕЙН
ОБЛАСТ ЕНДРОСГГОГИН
РЕГИСТРАЦИОНЕН НОМЕР 49-801-89
ОКЕЙ ОКЕЙ ОКЕЙ ОКЕЙ
Войникът натисна друг клавиш и посланието изчезна, оставяйки след себе си нежнозеленото сияние на опразнения екран. Той им махна да продължат.
— Няма ли да ни върнат пропуска? — попита мисис Гарати. — Няма ли…
— Не, мамо — отвърна с равен глас Гарати.
— Е, никак не ми харесва тази работа — рече тя и паркира в празното място между две коли. Все това повтаряше, откакто бяха потеглили в два сутринта. Приличаше на хленчене.
— Не се безпокой — отвърна почти машинално той. Мислите му бяха някъде другаде, потънал бе в собствените си тревоги и страхове. Изхвърча от колата още преди двигателят да издаде своят финален, астматичен акорд. Беше едро, добре сложено момче, носеше позахабено бледозелено войнишко яке.
Майка му също беше висока, но слаба. Почти нямаше гърди, по-скоро две щръкнали пъпки. Очите й бродеха разтревожено наоколо, изглеждаха шокирани. Лицето й беше като лице на инвалид. Посивели коси, сред които в безпорядък стърчаха фиби. Роклята й висеше, сякаш съвсем наскоро бе отслабнала.
— Рей — промълви заговорнически тя и той потрепери при този звук. — Рей, слушай…
Комментарии к книге «Дългата разходка», Стивън Кинг
Всего 0 комментариев