«Аз съм вратата»

Стивън Кинг

Аз съм вратата

Двамата с Ричард седяхме на моята веранда с изглед към пясъчните дюни около залива. Димът от пурата му лениво се виеше във въздуха и гонеше комарите на почетно разстояние. Водата беше зеленикавосиня, небето тъмносиньо.

Приятно съчетание, нали?

— Значи ти си вратата — замислено повтори Ричард. — Сигурен ли си, че си убил момчето? Може би просто ти се е присънило?

— Не ми се е присънило. И освен това вече ти казах, че не съм го убил. Те го направиха. Аз съм само вратата.

— Погребаха ли го — попита Ричард и въздъхна.

— Да.

— Помниш ли къде?

— Да.

Порових във вътрешния си джоб и извадих цигара. Бинтованите ми ръце бяха несръчни и не ми се подчиняваха, освен това изпитах неприятен сърбеж.

Ако искаш да видиш къде е, ще трябва да отидем с джипа. Това не ще успееш да избуташ по пясъка — посочих инвалидния си стол.

Саморъчно изработеният джип на Ричард имаше мотор на фолксваген, модел хиляда деветстотин петдесет и девета, и широки като възглавници гуми. С него той събираше изхвърлените на брега дървета. Откакто се бе оттеглил от бизнеса с недвижими имоти в Мериланд, Ричард живееше на Кий Карълайн и изработваше дървени скулптури, които продаваше на туристите на безбожни цени.

Ричард дръпна от пурата си и се втренчи в залива — Добре, но не точно сега. Разкажи ми всичко още веднъж.

Въздъхнах и се опитах да запаля цигарата си. Той взе кибрита и драсна клечката. На два пъти вдъхнах дълбоко дима. Сърбежът в пръстите ме подлудяваше.

— Добре — промълвих. — Вчера в седем вечерта седях тук, гледах залива и пушех, точно както сега, и…

— Започни от самото начало — прекъсна ме той. — Какво начало? — Разкажи ми за полета. Поклатих глава.

— Ричард, говорили сме за това стотици пъти, нищо ново не ми идва наум.

Набръчканото му и съсухрено лице бе непроницаемо като лицето на някоя от собствените му дървени скулптури.

— Може би ще си спомниш — промълви той. — Може би точно сега ще си спомниш.

— Така ли мислиш?

— Напълно е възможно. А после ще потърсим гроба. Гроба — повторих. Думата криеше някакъв коварен, страшен смисъл, непонятен и мрачен, по-мрачен дори от страшното пространство, през което ние с Кори бяхме летели преди пет години. Мрак, мрак и само мрак.

Новите ми очи се опитваха да погледнат през бинтовете, с които ги бях превързал. Освен това ме сърбяха.

Двамата с Кори бяхме изведени в орбита от мощна ракета носител „Сатурн 16“, която един от радиокоментаторите сравни по големина с Емпайьр Стейт Билдинг. Ракетата наистина беше огромна — в сравнение с нея старият модел „Сатурн 1-В“ изглеждаше микроскопичен. Наложи се да я изстрелят от бункер, дълбок триста метра, за да не отнесе със себе си половината от Кейп Кенеди.

Обиколихме Земята, проверихме работата на всички бордови системи и се устремихме кьм Венера. Зад нас остана Сенатът, където се водеха ожесточени спорове за целесъобразността от по-нататъшното изразходване на огромни средства за изследване на открития космос, както и шефовете на НАСА, като се молеха да открием нещо.

— Не е важно какво — обичаше да казва, като си пийнеше, Дон Лъвинджьр, генералният рьководител на програмата „Зевс“. — Разполагате с най съвременна техника, включително пет мощни телевизионни камери с отличен телескоп с куп различни лещи и филтри. — Намерете злато или платина. А още по-добре — симпатични и тъпи сини човечета, за да ги изучаваме, да ги накараме да работят и да чувстваме нашето превъзходство над тях. Намерете каквото и да било, ако ще да е духа на Червената шапчица.

Двамата с Кори изгаряхме от желание да оправдаем възлаганите ни надежди. До този момент изследванията на открития космос бяха безрезултатни. Като се започне с Борман, Андерс и Ловъл, които обиколиха Луната през шейсет и осма година и откриха пустинен отблъскващ свят, приличен на мръсен пясъчен плаж, и се свърши с Маркъм и Джекс, спуснали се на Марс единайсет години по-късно, само за да видят безплодна пустиня, покрита със замръзнал пясък и с хилави лишеи — всичките ни изследвания бяха претърпели пълен неуспех, който струваше милиарди долари. При това имаше и нещастни случаи: Педерсън и Ледърър останаха вечно да Кръжат около Слънцето, след като всичките им бордови системи внезапно отказаха да функционират, а малката орбитална станция на Джон Дейвис по една нелепа случайност — шанс едно на хиляда — бе улучена от метеорити. Космическата програма едва ли можеше да се похвали с особен успех. По всичко личеше, че полетът до Венера бе последният ни шанс.

Летяхме вече шестнайсет дни, играехме на карти, изкарахме по една лека хрема. Но в техническо отношение полетът не ни създаваше никакви проблеми. На третия ден се повреди овлажнителят на въздуха, включихме резервния и това бе всичко. С изключение на някои дребни повреди всичко вървеше отлично, докато отново навлязохме в орбитата на Венера. Наблюдавахме как планетата прераства от звезда в кръг с размери на замъглена кристална топка, разменяхме си шеги с командния център в Хънтесвил, слушахме записи на Вагнер и на Бийтълс, следяхме за провеждането на автоматизираните експерименти, които на практика обхващаха всичко — от измерване на скоростта на слънчевия вятър до проблема за навигацията в открития космос. Два пъти направихме минимални корекции на траекторията. На деветия ден Кори излезе от кораба и поправи подвижната АДК. После не се случи нищо особено, докато …

— АДК? — запита Ричард. — Какво е това?

— Още един неуспешен експеримент. В НАСА наричат така антената за далечния космос, чрез която предаваме високочестотни импулси с надеждата, че някой ще благоволи да ги приеме.

Потърках пръстите си в панталоните, но това не ме облекчи — напротив, сърбежът се усили.

— Разбираш ли, нещо подобно на телескопа в Западна Вирджиния, който приема сигнали от Космоса. Само че ние не приемахме, а предавахме, главно към далечните планети: Юпитер, Сатурн, Уран. Но дори ако там имаше разумни същества, явно спяха непробудно.

— Само Кори ли излезе от кораба?

— Да. Но ако бе пренесъл някаква космическа зараза, то телеметричните уреди не я регистрираха.

— И все пак …

— Това няма значение — възразих заядливо. — Важното е какво става тук и сега. Снощи те убиха момчето, Ричард. Повярвай ми, беше ужасно: Главата му… се взриви. Сякаш някой беше изгребал мозъка му и бе поставил ръчна граната в черепа му.

— Продължавай — настоя Ричард. Засмях се глухо.

— Какво повече да разказвам?

Навлязохме в ексцентрична орбита. Тя беше издължена и постепенно се приближавахме към повърхността на планетата. При първата обиколка изминахме около триста двайсет и шест мили. При втората апогеят беше по-голям, а перигеят по-малък. Обиколихме четири пъти Венера, както бе предвидено, и я разгледахме добре. Заснехме повече от шестстотин диапозитива и бог знае колко метра филми.

Облачната й обвивка се състои от равни части метан, амоняк и прах. Самата планета прилича на Големия Каньон, вместен в аеродинамична тръба. Кори изчисли, че скоростта на вятъра на повърхността е около шестстотин мили в час. При спускането сондата ни непрекъснато пиукаше, сетне изпищя и млъкна. Не забелязахме никаква растителност нито какъвто и да е признак на живот. Спектроскопът регистрира само незначителни залежи от полезни изкопаеми. Ето такава бе Венера — едно кръгло нищо, само че нещо ме плашеше. Сякаш кръжахме около обитаван от призраци дом в открития космос. Зная, че звучи съвсем ненаучно, но бях обезумял от страх, докато не поехме обратния курс. Струва ми се, че ако двигателите се бяха повредили, щях да си прережа гърлото. Венера не прилича на Луната. И Луната е пустинна, но е някак си … стерилна. Светът, който се разкриваше пред очите ни, бе съвършено непознат. Добре, че Венера е обгърната от облаци, защото иначе прилича на оглозган череп — по-точно сравнение не ми идва наум.

На връщане узнахме, че Сенатът е решил да съкрати наполовина разходите за космически изследвания. Кори промърмори нещо от сорта на: „Е, Арти, по всичко личи, че отново ще станем метеоролози.“ Но аз почти се зарадвах. Навярно наистина не бе редно да си пъхаме носовете там, където не трябва.