«Таен прозорец, тайна градина»

Стивън Кинг

Таен прозорец, тайна градина

В пустинята

видях човек — гол, озверял,

клечеше на земята,

и стискаше сърцето си,

и го ядеше.

— Добро ли е, приятелю? — му казах аз.

— Горчиво е — отвърна той.

— Но ми харесва,

защото е горчиво

и е мое.

Стивън Крейн

Ще те целувам, момиче, и ще те прегръщам,

И ще направя всичко, което ти казах

в полунощния час.

Уилсън Пикет

На Чък Верил

ДВА СЛЕД ПОЛУНОЩ:

Бележка към „Таен прозорец, тайна градина“

Аз съм един от хората, които вярват, че животът е серия от цикли — колела в колелата. Някои се преплитат с други, някои се въртят самостоятелно, но всички имат определена, повтаряща се функция. Харесвам този абстрактен образ на живота — прилича ми на нещо като съвършена фабрична машина, вероятно защото истинският живот — погледнат отблизо и личен, изглежда толкова объркан и странен. Приятно е да можеш от време на време да се отдръпваш и да казваш: „Има правило, въпреки всичко! Не съм сигурен какво означава то, но, за Бога, виждам го!“

Всички тези колела като че ли завършват циклите си горе-долу едновременно и когато го направят — мисля, че това става на всеки двайсетина години, — стигаме до момент, когато завършваме нещата. Психолозите даже използват парламентарен термин, за да обяснят този феномен — наричат го „край на дебатите“.

Сега съм на четиридесет и две и като погледна назад към последните четири години, мога да видя всички видове „край на дебатите“. В моята работа това се вижда най-добре. В „То“ говорих до безкрайност за децата и за широките възприятия, които осветяват вътрешния им живот. Догодина смятам да публикувам последния роман за Касъл Рок — „Нужни неща“ (последната новела в тази книга — „Слънчевото куче“, е всъщност прологът на този роман). И мисля, че този разказ е последният за писатели, писане и странната ничия земя, която съществува между реалното и измисленото. Вярвам, че много от моите постоянни читатели, които търпеливо понесоха влечението ми към тази тема, ще бъдат радостни да чуят това.

Преди няколко години публикувах роман, наречен „Мизъри“, в който опитах и успях поне отчасти да илюстрирам как силно може да въздейства върху читателя художествената литература. Миналата година издадох книга, наречена „Тъмната половина“, в която се опитах да изследвам обратното — доколко силно художествената литература може да въздейства върху писателя. Докато книгата беше още в ръкопис, започнах да мисля, че може би има начин да разкажа и двата разказа едновременно като погледна някои елементи от „Тъмната половина“ под съвсем различен ъгъл. Писането, както го виждам, е съкровен акт съкровен като сънуването — и това беше още един аспект — на този странен и опасен занаят, за който никога не съм се замислял много.

Знам, че писателите от време на време са преработвали старите си творби — Джон Фаулз го направи с „Магьосникът“, а аз го направих с „Мястото“ — но аз нямах намерение да правя преработка. Това, което исках, беше да взема познатите елементи и да ги сглобя по съвсем нов начин. Опитвал съм се да направя това поне веднъж преди, като пренаредих и обнових основните елементи от „Дракула“ на Брам Стокър, за да напиша „Салемските призраци“, и тази идея много ми допадна.

Един ден през късната есен на 1987, докато тези неща се въртяха в главата ми, отидох в пералнята на дома ни, за да хвърля една мръсна риза за пране. Нашата пералня е малка, тясна ниша на втория етаж. Хвърлих ризата и застанах до единия от двата прозореца в стаята. Обикновено любопитство — нищо повече. Живеехме в тази къща вече единайсет или дванайсет години, но никога преди не бях поглеждал съзнателно точно през този прозорец. Причината е извънредно проста — той е на равнището на пода, по-голямата му част е скрита от сушилнята, наполовина е запушен от кошове с пране — просто прозорец, през който е трудно да се погледне.

Все пак се наведох и погледнах навън. Този прозорец гледа към една малка ниша, облицована с тухли, между къщата и пристроената лятна веранда. Място, което виждам почти всеки ден… но ъгълът беше нов. Жена ми беше сложила там половин дузина саксии, така че растенията да могат да уловят малко от ранното ноемврийско слънце, и в резултат се беше получила една очарователна градинка, която можех да видя само аз. Фразата, която ми дойде на ум, беше, разбира се, заглавието на този разказ. Тя ми се видя като метафора, не по-лоша от тези, които писателите — особено фантастите — измислят за своите светове. Да седнеш пред пишещата машина или да вземеш молива е физически акт; духовният аналог е да гледаш през един почти забравен прозорец — прозорец, който предлага обикновен изглед под съвсем различен ъгъл… един ъгъл, който превръща всекидневното в необикновено. Работата на писателя е да се взира през този прозорец и да съобщава това, което е видял.

Но понякога прозорците се чупят. Мисля, че този разказ най-вече се интересува от това — какво се случва с удивения наблюдател, когато прозорецът между реалното и нереалното се счупи и стъклата се пръснат?

(обратно)

1

— Вие сте откраднали разказа ми — каза мъжът на прага. — Вие сте откраднали разказа ми и нещо трябва да се направи. Правото си е право, справедливото си е справедливо и нещо трябва да се направи.

Мортън Рейни, който току-що се беше събудил от дрямката си и все още беше на половината път към реалния свят, нямаше ни най-малка представа какво да каже. Това никога не се беше случвало в работата му — болен или здрав, напълно буден или наполовина заспал; той беше писател и едва ли някога се беше затруднил, когато трябваше да сложи в устата на някой свой герой хаплив отговор. Рейни отвори уста, не намери никакъв хаплив отговор в нея (всъщност не намери и недодялан), и я затвори пак.

Помисли си: „Този човек не изглежда съвсем истински. Прилича на герой от роман на Уилям Фокнър.“

Това не помагаше за разрешаване на ситуацията, но безспорно беше истина. Човекът, който позвъни на външната врата на Рейни в това затънтено място в западен Мейн, изглеждаше на около четиридесет и пет години. Беше много слаб. Лицето му беше спокойно, почти ведро, но прорязано от дълбоки бръчки. Те минаваха хоризонтално през високото му чело на равни вълни, пресичаха вертикално надолу лицето му — от тънките устни до линията на челюстта, тръгваха радиално на малки снопчета от краищата на очите му. Очите му бяха оцветени в ярко, неизбледняло синьо. Рейни не можеше да каже какъв цвят е косата му — човекът носеше широка черна шапка с кръгла периферия, нахлупена здраво на главата му. Долната страна на периферията докосваше върховете на ушите му. Приличаше на шапка, каквито са носили квакерите. Нямаше бакенбарди и всичко, което знаеше Мортън Рейни, беше, че под тази филцова шапка с кръгла периферия човекът спокойно можеше и да е плешив като Юл Бринър.

Носеше синя работна риза. Тя беше закопчана грижливо догоре, чак до увисналата, зачервена от бръснача плът на врата му, въпреки че не носеше вратовръзка. Долната част на ризата се губеше в колана на сини джинси, които изглеждаха малко прекалено големи за човека, който ги носеше. Те свършваха с подгънати маншети, които лягаха плътно върху чифт избелели жълти работни обувки, вероятно направени за ходене в разорана бразда на метър зад задника на мулето.

— Е? — попита той, докато Рейни продължаваше да мълчи.

— Не ви познавам — каза най-после Рейни. Това бяха първите му думи, откакто беше станал от канапето, за да отвори вратата, и звучаха безкрайно глупаво дори в собствените му уши.

— Знам това — каза човекът. — Това няма значение. Аз ви познавам, господин Рейни. Това е важното. — И после потрети: — Вие сте откраднали разказа ми.