• Читалка
  • приложение для iOs
Download on the App Store
  • Читалка
  • приложение для Android
Get it on Google Play

Жанр:

Автор:

«Тялото (Есен над детството)»

2877
1 страница из 38
читать на одной стр.
Настроики
A

Фон текста:

  • Текст
  • Текст
  • Текст
  • Текст

Шрифты

  • Аа

    Roboto

  • Аа

    Garamond

  • Аа

    Fira Sans

  • Аа

    Times

  • Аа

    Iowan

  • Аа

    San Francisco

  • Аа

    SF Serif

  • Аа

    New York

  • Аа

    Helvetica Neue

  • Аа

    Arial

  • Аа

    Georgia

  • Аа

    Times New Roman

  • Аа

    Courier

  • Аа

    Courier New

  • Аа

    Menlo

  • Аа

    SF Mono

стр.

Стивън Кинг

Тялото


Есен над детството

Това е приказката, а не човекът, който я разказва.

„Мръсната среда прави мръсна бедност.“

АС/БС

„Чух го по клюкарската мрежа“.

Норман Уитфийлд

„Всичко си отива, всичко минава, водата тече, сърцето забравя.“

Флобер

На Джордж Маклиод

1

Най-важните неща се определят най-трудно. Това са неща, от които се срамуваш, защото думите ги принизяват; думите смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери. Но има и нещо друго, нали? Най-важните неща се крият близо до мястото, на което принадлежи сърцето ти, те са като ориентири към съкровище, което твоите неприятели искат да ограбят. Можеш да направиш открития, които карат хората да те гледат странно, без да разбират какво точно си казал или пък си казват толкова ли е важно това, което мислиш, че ти иде да плачеш, когато говориш за него. Това е най-лошото, мисля: когато тайната остава заключена не по желание на разказвача, а по желание на човека, който би трябвало да те разбере.

Бях на дванайсет години, карах тринайсетата, когато за пръв път видях мъртво човешко същество. Това стана много отдавна — през 1960 година, макар понякога това събитие да не ми изглежда толкова далечно. Особено нощем, когато се будя от сънища, в които ледени парчета падат в отворените очи на мъртвия.

(обратно)

2

Имахме къща в клоните на голям бряст, който се извисяваше над едно запустяло място в Касъл Рок. Сега на това място се издига зданието на транспортна компания, а брястът е отсечен. Какво да се прави, прогрес. Къщата беше нещо като обществен клуб, макар че нямаше име. Ние, пет-шест момчета, постоянно се събирахме там, а още няколко идваха от дъжд на вятър. Пускахме ги, когато играехме карти и ни трябваше прясна кръв. Играехме на центове, десет цента беше максималното залагане. На блакджак удвояваш залога и имаш пет карти отдолу… утрояваш залога за шест карти отдолу, и Теди беше единственият достатъчно откачен, който правеше това.

За стени на къщата ни служеха дъски, домъкнати от сметището зад фирмата „Маккий, доставка на дървен и строителен материал“ на Карбайн Роуд.

Дъските бяха прогнили и пълни с дупки от чворове, които запушвахме с тоалетна хартия или хартиени кърпи. Покрива направихме от ръждясал лист ламарина, който задигнахме от бунището, като се оглеждахме на всички страни, докато го измъкнем, защото си знаехме, че кучето на собственика е истинско чудовище и яде деца. Същия ден открихме и една врата, покрита с истинска ръжда, искам да кажа, че ръждата беше необикновена. Когато и да погледнеш тази врата, тя приличаше на залез.

Освен дето играехме карти, клубът беше удобно място за пушене на цигари и за разглеждане на книги с жени. Имаше пет-шест очукани тенекиени пепелника, на дъното на които пишеше „Кемъл“, много вътрешни снимки, закачени на прогнилите стени, двайсет-трийсет тестета карти с подгънати краища. Теди ги беше взел от чичо си, който завеждаше книжарницата в Касъл Рок; когато един ден чичо му го попитал какво играем, Теди отговорил, че играем разни невинни игри, и чичото му казал, че това е добре.

Имахме комплект пластмасови чипове за покер и куп стари списания за четене „Мастър детектив“, макар че в тях нямаше нищо страшно. Под пода бяхме направили и скривалище с размери 30 на 25 сантиметра, за да крием повечето от тези неща в много редкия случай, че бащата на някое от момчетата си наумеше да огледа мястото. Когато валеше, вътре бяхме като в стоманен барабан от Ямайка… но през лятото не паднаха дъждове.

Това лято беше най-сухото и най-горещото от 1907 година насам — поне така твърдяха вестниците, и през оня петък преди Деня на Труда и началото на новата учебна година даже златникът се беше оклюмал, а канавките край пътя бяха пресъхнали и жалки. В градините нямаше плод, а големите фабрики за консервиране в Касъл Рок „Червено и бяло“ така си стояха и събираха прах. През това лято хората нямаше какво да пият, освен вино от глухарчета.

Сутринта на този петък Теди, Крис и аз бяхме в клуба, приказвахме си, че наближава училището, играехме карти и си разправяхме вицове за пътуващия търговец и френски анекдоти. Как можеш да познаеш, че французинът е в задния ти двор? Ами, кофите за боклук са празни и кучката Ти е бременна. Теди се правеше, че се е изчерпал, но пръв продължаваше всеки нов виц още щом чуеше началото, като сменяше французина с поляк.

Брястът хвърляше дебела сянка, но ние събличахме ризите си, за да не се мокрят от пот. Играехме скат за три цента — най-тъпата игра, която може да съществува, само че беше много горещо за нещо по-сложно. До средата на август имахме страхотен отбор по футбол, но след това повечето момчета просто се пръснаха. Беше голяма жега.

Дойде моят ред, играехме на пики. Започнах от тринайсет, до двайсет и едно ми трябваха осем точки, но нищо не излезе. Крис цака. Взех последната ръка, която изобщо не ми трябваше.

— Двайсет и девет — рече Крис и обяви кари.

— Двайсет и две — каза с отвращение Теди.

— Да ви пикая на играта — обадих се аз и хвърлих на масата картите с лицето надолу.

— Горди загуби, оле, Горди, удари тъпана и излез вън — извика с тръбния си глас Теди Дюшан и пусна патентования си смях. — Ииии-иии-иии, сякаш вадеше бавно ръждив гвоздей от гнила дъска. Беше доста странен, всички го знаехме. Наближаваше тринайсет години, като всички нас, но с дебелите си очила и слуховия апарат, който носеше понякога, приличаше на старец. На улицата момчетата му искаха цигари, но издатината на ризата му идеше от батерията на слуховия апарат.

Въпреки очилата и слушалката с цвета на тялото, винаги мушната в ухото му, Теди не виждаше добре и често не разбираше какво му казват хората. В бейзбола трябваше да го сложиш накрая, някъде зад Крис в лявата половина и Били Гриър в дясната. Оставаше ти само да се надяваш, че никой няма да изпрати топката толкова далече, защото Теди щеше да я гони отчаяно, независимо от това вижда ли я или не. Понякога имаше добри попадения, но веднъж налетя върху оградата до къщата ни в дървото. Той падна по гръб, лежа около пет минути, опулил бялото на очите си, и аз се уплаших. После дойде на себе си, поразтъпка се с окървавен нос и голяма морава цицина на челото, като твърдеше, че ударът не се зачита.

Зрението му беше зле по рождение, но в това, което ставаше с ушите му, нямаше нищо естествено. По онова време, когато беше модно да се подстрижеш така, че ушите ти да стърчат като дръжки на кана, Теди имаше първата бийтъл-прическа в Касъл Рок — четири години преди някой в Америка да чуе за „Бийтълз“. Той пускаше косата си да скрие ушите, защото приличаха на буци разтопен восък.

Когато бил на осем години, бащата на Теди го наказал, защото счупил чиния. Майка му била на работа в обувната фабрика в Саунт Перис и когато научила за това, вече нищо не можело да се направи.

Бащата на Теди го помъкнал към голямата печка за дърва в дъното на кухнята и го сложил с едната страна на главата върху чугунената плоча. Подържал го така десетина секунди: Сетне го дръпнал за косата и го обърнал на другата страна. После се обадил в Централната болница за спешни случаи в Мейн и им казал да вземат момчето му. Затворил телефона, отишъл в килера, взел пушката си калибър 12,95 милиметра и седнал да гледа дневните предавания по телевизията с оръжие на коленете си. Когато съседката мисис Бъроуз довтасала да попита добре ли е Теди — тя чула писъци — баща му насочил пушката към нея. Мисис Бъроуз напуснала къщата на Дюшан със скоростта на светлината, заключила се в дома си и извикала полицията. Когато линейката пристигнала, мистър Дюшан пуснал санитарите в къщата и отишъл на задната врата да пази, докато откарали Теди на носилка в линейка Буик.

Бащата на Теди обяснил на санитарите, че когато шибаните месингови каски обявили територията за-чиста, навсякъде имало швабски снайпери. Един от санитарите попитал бащата на Теди ще може ли да издържи. Бащата на Теди се усмихнал загадъчно и рекъл на санитарите, че ще издържи, докато дяволът стане доставчик на хладилници. Санитарите го поздравили и бащата на Теди се върнал и се заключил. Няколко минути след тръгването на линейката пристигнала щатската полиция и освободила Норман Дюшан от дежурство.

Комментарии к книге «Тялото (Есен над детството)», Стивън Кинг

Всего 0 комментариев

Комментариев к этой книге пока нет, будьте первым!