«Торба с кости»

Стивън Кинг

Торба с кости

Посвещавам този роман на Наоми. Както винаги…

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

В настоящия роман са засегнати аспекти на попечителството над деца в щата Мейн. Обърнах се за помощ към приятеля ми Уорън Силвър, който е опитен адвокат. Той търпеливо ми обясни правните тънкости и между другото ми разказа за странно старомодно приспособление, наречено „стенографска маска“, което по-късно използвах в повествованието.

Ако съм допуснал грешки, вината е моя, не на правния консултант. Уорън ме попита (доста жално) дали е възможно някой от героите в тази книга да бъде „добър“ адвокат. Сами ще се убедите, че съм се постарал да изпълня молбата му.

Благодаря на сина ми Оуън и на приятеля ми Ридли Пиърсън, задето ми помогнаха да се справя с техническите термини, както и на Пам Дорман, която прояви отзивчивост и задълбочено прочете черновата на романа. Благодаря на Чък Верил за страхотната редакция, която направи — моите уважения, Чък. Благодаря на Сюзан Молдоу, Нан Греъм, Джак Романос и Каролайн Рейди от издателство „Скрибнър“ за вниманието и за подкрепата. Благодаря и на Таби, която неотлъчно беше до мен, когато работата ми не спореше. Обичам те, скъпа.

С.К.

(обратно)

„Помислих си: «Добре, Бартълби, стой си зад паравана, вече не ме интересуваш; ти си безобиден и лишен от дар слово като някое от тези старовремски кресла; накратко — чувствам се най-усамотен, когато знам, че си наблизо».“

„Бартълби“

ХЪРМАН МЕЛВИЛ

„Снощи сънувах, че отново съм в Мандерлей… Стоях неподвижно със затаен дъх, и все пак бях готова да се закълна, че къщата не е запустяла руина и че в нея както преди кипи живот.“

„Ребека“

ДАФНА ДЬО МЮРИЕ

Марс е истински рай.

РЕЙ БРЕДБЪРИ

(обратно)

Глава 1

През един непоносимо горещ августовски ден на 1994 година съпругата ми заяви, че отива в аптеката „Райт Ейд“, за да купи предписаното й лекарство против синузит — доколкото знам напоследък подобни лекарства се продават без рецепта. Бях „изпълнил нормата“ си за деня, ето защо й предложих да отскоча до Дери вместо нея. Тя ми благодари, но обясни, че искала да купи и риба от супермаркета, намиращ се до аптеката — с един куршум два заека. Изпрати ми въздушна целувка и излезе. Следващия път, когато я видях, тя бе на телевизионен екран. По този начин близките разпознават мъртъвците в моргата на Дери — не вървиш по подземен коридор, чиито стени са облицовани със зелени плочки, а на тавана студено блестят неонови лампи, не изваждат голия труп от хладилната камера; просто влизаш в стая, на чиято врата пише „ВХОД ЗАБРАНЕН“, поглеждаш към монитор и казваш „да“ или „не“.

Аптеката „Райт Ейд“ и магазинът „Шопуел“ се намират на около километър и половина от нашата къща и са част от малък търговски комплекс, където има и магазин за видеокасети, книжарница за романи „втора ръка“, наречена „Раздавай и на приятели“ (собственикът прави добър оборот със стари издания на моите романи), както и фотографско ателие, където получавате снимките си до половин час. Търговският център се намира на Горната миля, на пресечката на „Уичъм“ и „Джаксън“.

Жена ми паркирала пред магазина за видеокасети, влязла в „Райт Ейд“ и била обслужена от Джо Уайзър, който по онова време държеше аптеката, а сега се е преместил в Бангор. На излизане купила от дрогерията шоколадче с формата на мишле. Докато седях на кухненската маса и се взирах във вещите, които бях намерил в червената й чанта, машинално разкъсах обвивката на шоколадчето и го изядох — почувствах се като да съм взел първо причастие. Преглътнах последната хапка (все още усещах шоколадовия вкус върху езика си и в гърлото) и избухнах в ридания. Седях до масата, върху която бяха нахвърляни хартиени носни кърпички, чантичка с гримове, ключове и почти цяла опаковка ментови бонбони, и хлипах като дете, закрил с длани лицето си.

Инхалаторът против синузит беше в пликче с рекламен надпис на „Райт Ейд“. Цената му беше дванайсет долара и осемнайсет цента. В пликчето имаше и още нещо, което струваше двайсет и два долара и петдесет. Дълго се взирах в него, сякаш не можех да повярвам на очите си. Бях изненадан, дори поразен, но нито за миг не си помислих, че Джоана Арлин Нунан е водела двойнствен живот. Съмнението дойде по-късно.

* * *

Джо отново се озовала под палещото слънце, сменила обикновените си очила с очила с тъмни стъкла и тъкмо когато излизала изпод козирката пред аптеката (тук давам свобода на въображението си и може би като всеки писател неволно прекосявам границата между действителността и измислицата, но се отклонявам съвсем малко от реалността, повярвайте ми), се разнесло скърцане на гуми по паважа, означаващо, че шофьорът е ударил спирачки, но все пак ще се случи нещастие или опасността ще бъде избегната на косъм.

Този път катастрофата била неизбежна, което вероятно се случва поне веднъж седмично на това хиксобразно кръстовище. От паркинга на търговския център излязла тойота и направила ляв завой към Джаксън Стрийт. Колата била шофирана от госпожа Естер Истърлинг от Баретс Орчардс. До възрастната дама седяла приятелката й Айрини Дорси, която се била отбила в магазина за видеокасети под наем, но не си избрала нищо, тъй като се предлагали само филми с много насилие. Съпрузите и на двете били починали от рак на белите дробове.

Невъзможно е било Естер да не забележи оранжевия камион на общината, който се е движел надолу по хълма, макар че при разпита в полицията и по време на разговора с мен твърдо отричаше. Твърдо съм убеден, че просто е пропуснала да погледне. Майка ми, която също беше останала вдовица заради страстта на баща ми към тютюнопушенето, често казваше: „Най-често срещаните заболявания при възрастните хора са ревматизмът и разсеяността. Не бива да им връзваме кусур нито за едното, нито за другото.“

Оранжевият камион е бил управляван от трийсет и осемгодишният Уилям Фракър от Олд Кейп. В деня, когато съпругата ми умря, Уилям шофирал, измъкнал ризата от панталона си, и в главата му се въртели мисли за топъл душ и студена бира, а може би щял да изпие бирата преди душа… С трима свои колеги в продължение на осем часа асфалтирали продължението на Харис Авеню по посока на аерогарата — няма нищо по-неприятно от нагорещен асфалт през жарък летен ден. Бил Фракър призна, че може би е карал с превишена скорост — движел се е с шейсет километра в час вместо с разрешените петдесет. Бързал да се прибере в гаража, да остави самосвала и да седне зад волана на собствената си кола, която имала климатик. Освен това спирачките на самосвала не били в добро състояние, макар че наскоро автомобилът бил минал на технически преглед. Щом тойотата изскочила пред него, Били натиснал спирачките (както и клаксона), но било прекалено късно. Чул как изскърцали гумите на самосвала и на леката кола, след като Естер със закъснение осъзнала опасността, за миг зърнал лицето на възрастната жена.

— Бога ми, това беше най-ужасното — сподели той, докато пиехме бира на верандата му. Настъпил беше октомври и въпреки че слънцето още излъчваше приятна топлина, и двамата носехме пуловери. — Имаш ли представа колко е висока кабината на самосвала?

Мълчаливо кимнах.

— Старицата се опитваше да ме види… буквално проточваше шия, а слънцето я заслепяваше. Забелязах, че е много възрастна и си помислих: „Мама му стара, ще я смажа на пихтия, ако не успея да спра!“ Обаче старците общо взето са жилави, от тях можеш да очакваш всякакви изненади… ето, старите свраки са живи и здрави, а жена ти…

Той млъкна, изчерви се до уши и заприлича на хлапак, когото съученичките са съсипали от подигравки, задето е пропуснал да закопчае панталона си. Изражението му беше направо комично, но ако се бях усмихнал, щях да го смутя още повече.

— Извинете, господин Нунан. Ама и аз ги плещя едни…