«Пандора»

Посвещава се

на

Стан, Кристофър и Мишел Райс

На

Сюзън Скот Куьроуз

и

Виктория Уилсън

На паметта на Джон Престьн

На ирландците от Ню Орлиънс, които през 50-те години на XIX век построиха на Констънс стрийт голямата църква на св. Алфонс и по този начин, чрез вярата, архитектурата и изкуството ни завещаха един прекрасен паметник.

На

„Славата на Гърция

и

величието на Рим“

За мисис Мур и ехото в пещерите на Марабар:

…но ехото, по някакъв неописуем начин, започна да подкопава житейските й устои.

Появило се в момент, когато бе обзета от умора, то успя да промълви:

„Патос, набожност, смелост — те съществуват, но са едно и също нещо, както и мръсотията.

Всички съществуващи неща са без стойност.“

Е, М. Форстър

„Пътешествие до Индия“

„Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват, и треперят.“

„Съборно послание на Яков“, 2:19 Библия, издание на Св. Синод от 1925 г.

„Колко нелепо и необичайно постъпва онзи, който се изненадва от нещата, които се случват в живота.“

Марк Аврелий, „Размисли“

„Друга част от нашето всеобщо убеждение е, че много създания ще бъдат прокълнати; например ангелите, които паднаха от небето заради гордостта, а сега са демони; и онези хора на земята, които умират, неприели вярата на Светата Църква, а именно езичниците; а също и онези, които са покръстени, но не водят християнски живот и така умират извън любовта — всички тези ще бъдат осъдени на вечен ад, както ме учи да вярвам Светата Църква. С оглед на това, аз реших, че е напълно невъзможно всичко да се развие добре, както сега ми показва нашият Бог. Но не получих друг отговор на това откровение освен този: «Онова, което е невъзможно за теб, не е невъзможно за мен. Аз ще удържа на думата си във всяко отношение и ще носоча всичко в благоприятна посока.»

Така ме учеше Божията милост…“

Джулиан от Норуич, „Откровения за Божествената любов“

1

Не са изминали и двайсет минути, откакто ме остави тук, в кафенето, откакто отхвърлих молбата ти и ти казах, че никога няма да опиша историята на моя простосмъртен живот, историята за това как станах вампир — как срещнах Мариус едва няколко години след като бе изгубил човешкия си облик.

А ето ме сега, разтворила твоя бележник, хванала в ръка една от химикалките с остър писец и неизтриваемо мастило, които ми даде, очарована от чувствения допир на черното мастило до скьпата безупречна хартия.

Съвсем естествено е ти, Дейвид, да ми оставиш нещо изтънчено, една предразполагаща страница. Този бележник, подвързан с тъмна лъскава кожа, е украсен с десен от разкошни рози без бодли, но пък с листа — десен, който и след крайния анализ си остава просто Десен, но издава авторитет. Написаното под тази тежка красива корица ще бъде значимо, имайки предвид вида й.

Плътните страници имат светлосини редове — ти си практичен и толкова внимателен и вероятно знаеш, че аз почти никога не си служа с химикалка, за да пиша каквото и да било.

Дори звукът, издаван от химикалка, е примамлив — острото скърцане, наподобяващо най-тънките пера в древен Рим, когато ги опирах до пергамента, за да пиша писма на баща си или да описвам в дневник воплите си… ах, този звук. Единственото липсващо нещо тук е миризмата на мастило, но пък разполагаме с чудесната пластмасова химикалка, която няма да се свърши дори да напиша томове и ще остани черни отпечатъци — толкова красиви и дълбоки, колкото пожелая.

Мисля си за молбата ти да пиша. Виждаш, че ще получиш нещо от мен. Улавям се, че се поддавам на писането, почти както ни се поддават нашите човешки жертви. Вероятно го установявам, докато дъждът навън продължала да вали, а в кафенето шумният брътвеж не спира и си мисля, че може би няма да се окаже онази агония, която предчувствах — да се върна две хиляди години назад, — а ще бъде почти удоволствие, подобно ла това да пиеш кръв.

Сега посягам към жертва, която няма да ми бъде лесно да победя: собственото ми минало. Може би тя ще избяга толкова бързо, колкото бягам и аз. Но във всеки случай сега търся жертва, която никога не съм виждала. И в това откривам тръпката от преследването — онова, което съвременният свят нарича разследване.

Защо иначе сега виждам толкова ярко онези времена? Ти нямаше вълшебен еликсир, който да ми дадеш, за да освободя мисълта си. За нас съществува само един еликсир и това е кръвта.

По едно време, докато вървяхме към кафенето, ми каза:

— Ще си спомниш всичко.

Ти, който си толкова млад за нас, но пък като смъртен си бил доста стар и голям учен. Може би е естествено, че толкова дръзко опитваш да събереш нашите истории.

Но защо да търсим обяснение за любопитство като твоето, за такава смелост пред лицето на една пропита с кръв истина?

Как успя да разпалиш у мен този копнеж да се върна назад с почти точно две хиляди години — да разкажа за дните си като смъртна в Рим и как тръгнах с Мариус и колко малък бе шансът му срещу Съдбата.

Как е възможно корените ми, погребани толкова дълбоко и толкова отдавна отречени, внезапно да се изправят пред мен. Една врата се отваря рязко. Светва лампа. Влез.

Отново съм в кафенето.

Пиша, но спирам и се оглеждам да видя хората тук. Виждам скучните универсални материи на епохата, младото американско момиче с тъмнозелени дрехи в милитъри стил, преметнала през рамо раница, побрала всичките й вещи; виждам стария французин, който от години идва тук, просто за да погледа голите крака и ръце на младежите, да черпи сили от жестовете им, сякаш е вампир, в очакване на някой екзотичен скъпоценен момент, в който жена се обляга смеейки се назад, с цигара в ръка, синтетичната материя на блузата се опъва около гърдите й и зърната се очертават под нея.

Ах, какъв старец. Косата му е посивяла и носи скъпо палто. Не представлява заплаха за никого. Живее изцяло от видения. Довечера ще се прибере в някой скромен, но изискан апартамент, който поддържа от последната голяма световна война и ще гледа филми на младата красавица Бриджит Бардо, Той живее чрез очите си. Не е докосвал жена от десет години.

Не съм отплавала, Дейвид. Пускам котва тук. Защото няма да оставя историята си да се излее сякаш разказана от пиян оракул.

Наблюдавам тези простосмъртни по-внимателно. Толкова са свежи, екзотични, а също и така сладки за мен, тези простосмъртни. Приличат на тропическите птици, които сигурно съм виждала като дете; толкова са изпълнени с пулсиращ, бунтарски живот, че ми се ще да ги сграбча, за да го изпия, да накарам крилете им да пърхат в ръцете ми, да уловя полета им, той да стане мой и да полетя. Ах, онзи ужасен момент в детството, когато човек неволно смачква и убива някои яркочервена птичка.

И все пак някои от тях са зловещи в тъмните си одежди: неизбежният наркодилър — те са навсякъде, нашата най-добра плячка, — който очаква връзката си в далечния ъгъл. Дългото му кожено палто е изработено от прочут италиански дизайнер, косата му е гладко обръсната отстрани, а отгоре е оставена да израсте, за да го отличава от околните. И наистина го отличава, макар това да не се налага, ако човек погледне огромните му черни очи и твърдостта на онова, което природата е създала като плътни устни. Той прави онези бързи нетърпеливи движения по малката мраморна маса със запалката си — отличителен белег за наркоманите. Шава, върти се, не може да си намери място. Не знае, че никога вече няма да намери мястото си в живота. Иска да си тръгне, за да смръкне от кокаина, за който изгаря, но все пак трябва да изчака свръзката си. Обувките му са твърде лъскави, а дългите му тънки ръце никога няма да остареят.