«Смъртоносен танц»

Лоръл К. Хамилтън

Смъртоносен танц

1

Най-красивият труп, който някога съм виждала, седеше зад бюрото ми. Бялата риза на Жан-Клод блестеше под светлината на настолната лампа. Водопад от дантела се изсипваше отпред, надничайки от черното му кадифено сако. Стоях зад него, гърбът ми беше опрян на стената, ръцете ми бяха кръстосани върху стомаха, което позволяваше на дясната ми ръка да бъде комфортно близо до браунинга хайпауър в презраменния му кобур. Това не беше заради Жан-Клод. Притесняваше ме другият вампир.

Лампата на бюрото беше единствената светлина в стаята. Вампирът искаше другите лампи да бъдат изключени. Името му беше Сабин и стоеше до далечната стена, притискайки се в тъмнината. Беше покрил главата си с черната качулка на пелерината си. Изглеждаше като излязъл от стар филм на Винсент Прайс. Никога не бях виждала истински вампир облечен така.

Последният член на нашата щастлива малка групичка беше Доминик Дюмар. Седеше в един от столовете за клиенти. Той беше висок, тънък, но не слаб. Ръцете му бяха големи и силни, а дланите му достатъчно едри да покрият лицето ми. Беше облечен в черен костюм от три части и изглеждаше като шофьор, с изключение на диамантената игла във вратовръзката му. Брада и тънки мустачки подчертаваха твърдите кости на лицето му.

Когато той пристъпи в офиса ми почувствах силата му като лек, бърз вятър в долната част на гърба ми. Срещала съм само още двама други човека, които усещам така. Първият беше най-силната вуду — жрица, която съм срещала. Вторият беше втория по сила вуду — жрец, който съм срещала. Жената беше мъртва. Мъжът работеше за „Съживители“ ООД, точно като мен. Но Доминик Дюмар не беше тук, за да търси работа.

— Госпожице Блейк, моля седнете — каза Дюмар. — Сабин намира, че е крайно невъзпитано да седи, когато дама стои права.

Хвърлих кос поглед към Сабин.

— Ще седна, ако и той седне — казах.

Дюмар погледна към Жан-Клод. Той му дари учтива, снизходителна усмивка.

— Толкова зле ли контролираш човешкия си слуга?

Нямах нужда да поглеждам усмивката на Жан-Клод, за да знам, че е там.

— О, аз не контролирам, ma petite. Тя е моят човешки слуга, обявен пред съвета, но не отговаря пред никого.

— Трябва да си горд с това — каза Сабин. Акцентът му беше британски и говореше много надменно.

— Тя е Екзекуторката и е убила повече вампири от всеки друг човек. Тя е некромант с такава сила, че сте пропътували половината свят, за да се консултирате с нея. Тя е моят човешки слуга без никакви белези, които да я привързват към мен. Среща се с мен без омаята на вампирските ми сили. Защо да не съм горд?

Слушайки го да говори, можете да си помислите, че всичко това е било негова идея. Всъщност той правеше всичко възможно, за да ме омае, а аз — да не успее. Излизахме на срещи, защото той ме изнуди да го правим. Срещам се с него или той ще убие другото ми гадже. Жан-Клод беше организирал всичко, за да работи за него. Защо ли не бях изненадана?

— До нейната смърт ти не можеш да бележиш друг човек — каза Сабин. — Така се лишаваш от огромна сила.

— Наясно съм какво съм направил — отговори Жан-Клод.

Сабин се засмя с тежък, давещ се смях.

— Всички правим странни неща от любов.

Бих дала много да видя лицето на Жан-Клод в този момент. Всичко, което виждах беше неговата дълга черна коса, падаща върху сакото му, черно върху черно. Раменете му се бяха втвърдили, ръцете му се плъзгаха върху бележника на бюрото ми. Тогава той застана неподвижно. Тази ужасна изчакваща застиналост я можеха само старите вампири. Ако останеха достатъчно дълго в това положение, просто изчезваха, все едно не са там.

— Това ли те доведе тук днес, Сабин? Любовта? — гласът на Жан-Клод беше неутрален, празен.

Смехът на Сабин разкъса въздуха като счупено стъкло. Сякаш звукът нарани нещо дълбоко вътре в мен. Не го харесах.

— Достатъчно игрички — казах — нека да свършваме.

— Тя винаги ли е толкова нетърпелива? — попита Дюмар.

— Да — отговори Жан-Клод.

Усмивката на Дюмар беше блестяща и празна като сапунен мехур.

— Каза ли ти Жан-Клод защо искаме да се срещнем с теб?

— Той каза, че Сабин е хванал нещо като болест, опитвайки да яде студена пуйка.

Вампирът в края на стаята се разсмя отново, запращайки смеха си като оръжие през стаята.

— Студена пуйка, много добре, госпожице Блейк, много добре.

Смехът се изля върху мен като малки режещи остриета. Никога не бях усещала нещо такова само от един глас. В битка това можеше да бъде много разсейващо. Уф, и сега беше разсейващо. Усетих капка да се стича по челото ми. Повдигнах лявата си ръка да я избърша. Когато я свалих по пръстите ми имаше кръв. Извадих браунинга, отстъпих от стената и се прицелих в черната фигура в края на стаята.

— Направи го отново и ще те застрелям.

Жан-Клод се изправи бавно от стола. Силата му ме обгърна като хладен вятър, карайки ме да настръхна. Той пребледня още повече, ставайки почти прозрачен от притока на сила. Кръвта се оттече от блестящата му кожа.

Дюмар остана в стола си, но също кървеше от разрез подобен на моя. Избърса кръвта настрани все още усмихвайки се.

— Оръжието няма да е необходимо — каза той.

— Злоупотребявате с моето гостоприемство — каза Жан-Клод. Гласът му беше примесен със съскащо ехо.

— Нямам извинение за това — каза Сабин. — Но не исках да го направя. Използвам прекалено много от силата си, само за да не губя самоконтрола си.

Преместих се от стената с все още насочен пистолет. Исках да видя лицето на Жан-Клод. Трябваше да видя колко лошо е наранен. Леко заобиколих бюрото, докато успях да го видя с ъгълчето на окото си. Лицето му беше недокоснато, безупречно и сияеше като перла. Той повдигна ръката си, една тънка струйка кръв все още се стичаше по нея.

— Това не беше случайно.

— Покажи се на светлината, приятелю — каза Дюмар — Трябва да им покажеш, иначе няма да те разберат.

— Не искам да бъда видян.

— Поставяте на изпитание търпението ми — каза Жан-Клод.

— Моето също — добавих аз. Налагаше се или да застрелям Сабин или скоро да наведа оръжието надолу. Дори при насочване на оръжието с две ръце не може да се стои така твърде дълго време. Ръцете ти започват да потреперват съвсем скоро.

Сабин се плъзна към бюрото. Черният плащ се отъркваше в краката му като локва от мрак. Всички вампири са грациозни, но този беше нелеп. Осъзнах, че изобщо не е пристъпвал. Той левитираше в тъмната мантия. Силата му се стече по кожата ми като ледена вода. Ръцете ми внезапно станаха отново стабилни. Нищо не изостря така нервите ти така, както няколкостотин годишен вампир.

Сабин спря до далечния край на бюрото. Той изразходваше силите си само като се движеше, само като беше тук, сякаш също като акула, щеше да умре, ако спре да се движи.

Жан-Клод се плъзна покрай мен. Силата му танцуваше по цялото ми тяло, изправяше косъмчетата по врата ми и караше кожата ми да се изопва. Той спря почти докосвайки другия вампир.

— Какво се е случило с теб, Сабин?

Сабин стоеше на границата на светлината. Лампата трябваше да осветява качулката му, но не успяваше. Вътрешността на качулката оставаше гладка, черна и празна като пещера. Неговият глас излизаше от тази празнота. Накара ме да подскоча.

— Любовта, Жан-Клод, любовта ми причини това. Моята любима се превърна в моя съвест. Тя казваше, че е грешно да се храним с хора. Че и ние сме били хора преди. От любов към нея аз опитах да пия студена кръв, опитах животинска кръв. Но това не беше достатъчно да ме поддържа.

Втренчих се в тази тъмнина. Продължих да се прицелвам с пистолета, но започвах да се чувствам глупаво. Сабин не изглеждаше притеснен от него, което беше изнервящо. Може би не му пукаше. Това също беше изнервящо.

— Тя те е уговорила да станеш вегетарианец. Супер — казах аз — Ти изглежда си достатъчно силен и така.