«Усмихнатият труп»

Лоръл К. Хамилтън

Усмихнатият труп

На Риция Майнхарт, моята агентка: красива, умна, самоуверена и честна. Какво повече би могъл да иска един писател?

БЛАГОДАРНОСТИ

Както винаги — на съпруга ми Гари, по когото все още въздишам и след близо девет години. На Джинджър Бюкенън, нашият редактор, която от самото начало повярва в нас двете с Анита. На Каролайн Коги, нашата британска редакторка, която преведе мен и Анита през океана. На Марсия Уулси, която прочете първия разказ за Анита и го обяви за добър. (Марсия, моля те да се свържеш с издателите ми, умирам от желание да си побъбрим.) На Ричард А. Кнаак, добър приятел и почетен алтернативен историк. Най-сетне ще прочетеш и остатъка от книгата. На Джени Лий Симнър, Марела Сандс и Робърт К. Шийф, които се погрижиха за тази книга, ценна сама по себе си. Късмет в Аризона, Джени! Ще ни липсваш. На Дебора Милитело, задето ме държа за ръката, когато имах нужда. На М.С.Съмнър, съсед и приятел. Алтернативните историци¹ завинаги! Благодаря на всички, които присъстваха на четенията ми на Уиндикон и Кеприкон².

1

Къщата на Харолд Гейнър се намираше в средата на пищна зелена морава и бе обградена от изящно разклонени дървета. Сградата блестеше под яркото августовско слънце. Бърт Вон, шефът ми, паркира колата на ситния чакъл на алеята. Камъчетата бяха толкова бели, че приличаха на ръчно натрошена каменна сол. Невидими за гостите, наблизо тихичко бръмчаха и бълбукаха пръскачките. Насред една от най-лошите суши, сполитали Мисури през последните двайсет години, тревата беше абсолютно съвършена. Е, какво пък. Не бях тук, за да си говоря с господин Гейнър за разхищението на вода. Бях дошла да приказваме за вдигане на мъртъвци.

Не възкресяване. Не съм толкова добра. За зомбита става дума. Разпадащи се мъртъвци. Гниещи трупове. Нощта на живите мъртви. Такъв тип зомбита. Макар и не толкова драматични, колкото Холивуд ги представя на екрана. Аз съм съживителка. Това е професия — точно тъй, досущ като търговията.

Едва от около пет години насам съживяването е лицензирано занятие. Преди това представляваше просто притеснително проклятие, религиозна практика или туристическа атракция. В някои части на Ню Орлиънс още минава за такова, но тук, в Сейнт Луис, е професия. При това доходна, благодарение най-вече на шефа ми. Той е вагабонтин, нехранимайко, разбойник…, но мътните да го вземат, знае как да трупа парици! Което е подходяща за бизнес мениджър черта.

Бърт е около метър и осемдесет висок, широкоплещест — бивш ръгбист от колежа — и полека трупа бирено коремче. Беше облякъл тъмносин костюм, скроен така, че коремчето да не личи. Сако за осемстотин долара би трябвало да може да скрие и стадо слонове. Шефът ми подстригва късо русата си до бяло коса — прическа, която се върна на мода след доста годинки. Още по-драматичен контраст със светлите му коса и очи придава придобитият на борда на яхтата му тен.

Бърт намести раираната си синьо-червена вратовръзка и попи струйка пот от загорялото си чело.

— Чух по новините, че е постъпило предложение да се използват зомбита в замърсени с пестициди ниви. Щяло да спести на хората…

— Зомбитата гният, Бърт, няма как да спреш процеса, а и не остават умни достатъчно дълго, за да се използват за селскостопанска работа!

— Просто се замислих по въпроса. Мъртвите нямат никакви законови права, Анита…

— Все още.

Погрешно е да се събуждат мъртвите, за да ни стават роби. Просто е нередно, но никой не ще и да ме чуе. Правителството най-сетне бе принудено да се размърда. Създаден беше национален комитет, съставен от съживители и други специалисти. По идея би трябвало да проверим условията на труд на местните зомбита.

Условията на труд. Та те просто не разбираха! Не можеш да създадеш на един труп приятна работна среда! Мъртъвците и бездруго не го оценяват. Зомбитата могат да ходят и дори да говорят, но са си много, ама много умрели.

Бърт ми се усмихна отстъпчиво. Преборих се с желанието да му вкарам един десен прав в ухилената физиономия.

— Знам, че вие с Чарлз членувате в комитета… поде той. — Навирате си носа по предприятията и проверявате всички онези зомбита. Страхотна реклама за „Съживители“ ООД.

— Не го правя заради рекламата — заявих.

— Знам. Ти вярваш в тази малка кауза.

— Ти пък си едно снизходително копеле! — отвърнах и сладко му се усмихнах.

Той ми се ухили.

— Знам.

Само поклатих глава. При Бърт е трудно да спечелиш дуел по обиди. Въобще не му пука какво мисля за личността му, стига само да работя за него.

Моряшкосиньото ми сако по идея би трябвало да е летен модел — пълна лъжа. Веднага щом слязох от колата, по гърба ми шурна пот.

Бърт се обърна към мен и присви очи. Способен е да ги затваря до подозрителни цепки. Отбеляза:

— Още си носиш пистолета!

— Сакото го скрива, Бърт. Господин Гейнър няма да забележи!

Потта започна да се събира на езерце под каишите на презраменния ми кобур. Усещах как копринената блуза започва да се топи. Старая се да не нося коприна и кобур по едно и също време. По ръбовете на каишите платът добива един такъв оръфан вид и се набръчква. Пистолетът беше браунинг „Хай Пауър“ 9-милиметров — и обичах да ми е под ръка.

— Стига, Анита, не мисля, че ще ти трябва пистолет посред бял ден, на посещение при клиент! — в гласа на Бърт забелязах бащинска нотка, каквато хората използват при разговор с деца. Ето, малко момиченце, нали знаеш, че това е за твое добро.

Бърт изобщо не го е грижа за моето добруване. Просто не иска да плаши Гейнър. Човекът вече ни беше дал чек за пет хиляди долара. И това — само за да подкараме колата и да поговорим с него. Изводът беше, че ако се съгласим да поемем случая му, ни чакат още пари. Ужасно много пари. Бърт направо пърхаше от радост поради това. Аз бях скептично настроена. В крайна сметка, нали не шефът ще вдига трупа. Аз ще го правя.

Проблемът е, че Бърт вероятно беше прав. Нямаше да ми трябва пистолет посред бял ден. Вероятно.

— Добре де, отваряй багажника!

Той отключи задната врата на почти новото си волво. Вече си бях свалила сакото. Бърт застана пред мен, прикривайки ме от страната на къщата. Бог забранява хората да виждат как си прибирам пищова в багажника. Какво ли ще сторят — ще заключат вратите и ще се развикат за помощ?

Увих каишите около пистолета и го положих в чистия багажник. Миришеше на нова кола — пластмасово и някак нереално. Бърт затвори багажника и аз го зяпнах, сякаш все още виждах пистолета.

— Идваш ли? — попита шефът ми.

— Аха — отвърнах.

Не ми харесва да си зарязвам пищова, независимо каква е причината. Това лош знак ли беше? Бърт ми махна да побързам.

Така и сторих, пристъпвайки внимателно по чакъла — черните ми обувки бяха с високи токчета. На жените им е позволено да обличат шарено, но мъжете получават удобните обувки.

Бърт се взираше във вратата, вече цвъкнал усмивка на физиономията си. Беше най-добрата му професионална усмивка, от която направо капе искреност. Светлосивите му очи блестяха от веселие. Но това беше маска. Той можеше да си я слага и да я сваля все едно щрака шалтер. Би си я включил дори ако му признаете, че сте убили собствената си майчица. Стига, разбира се, да искате и да я вдигнем от гроба.

Вратата се отвори и веднага разбрах колко бърка Бърт по въпроса, че няма да ми трябва пистолет. Пред нас се изпъчи мъж с ръст около метър и седемдесет и пет, но с изпънато по гърдите оранжево поло. Черното спортно сако май му беше прекалено тясно, сякаш още при първото движение шевовете ще се скъсат като кожа на насекомо, което вече я е надраснало. Черните му, прани с киселина