«Крепостта»

Ф. Пол Уилсън

Крепостта

ПРОЛОГ

Варшава, Полша

Понеделник, 28 април 1941

08.15

Преди година и половина, на вратата сигурно е фигурирало съвсем друго име, заедно с поста и названието на съответното министерство в полското правителство. Но Полша вече не принадлежеше на поляците и името беше замазано доста грубо и безкомпромисно с черна боя. Ерик Кемпфер спря за миг пред вратата и се помъчи да си припомни това изтрито от историята име. Не че много го беше грижа. По-скоро за да си упражни паметта. Петното боя бе покрито с махагонова табелка, но краищата му се подаваха отстрани. Отгоре пишеше:

SS-Оберфюрер В. Хозбах

RSHA — Отдел Раси и Презаселване

Варшавски район

Ерик мислено се приготви за срещата. Какво ли ще иска Хозбах от него? И защо го вика толкова рано сутринта? Ядосваше се, че си позволява да се безпокои за подобни неща, но никой в SS независимо от поста си, пък бил той и бързо растящ в кариерата офицер като него, не би могъл да подтисне чувството на тревога, когато му съобщят, че трябва да се яви пред своя началник „незабавно“.

Кемпфер пое за последен път с пълни гърди, прикри тревогата си и бутна тежката врата. Ефрейторът, който едновременно изпълняваше ролята на секретар на генерал Хозбах го зърна и застана мирно. Беше нов и очевидно не познаваше Кемпфер. И нищо чудно, като се има пред вид, че последната година почти неотлъчно бе пребивавал в Аушвиц.

— Щурбанфюрер Кемпфер — произнесе Ерик за да улесни секретаря. Младият войник се завъртя на токове и изчезна във вътрешния кабинет. Върна се почти веднага.

— Оберфюрер Хозбах ще ви приеме незабавно, хер майор.

Кемпфер го подмина и прекрачи прага на кабинета. Завари Хозбах приседнал на крайчеца на бюрото.

— А, Ерик! Добро утро! — посрещна го необичайно радостно Хозбах. — Кафе?

— Благодаря не, Вилхелм. — Всъщност, допреди миг не би отказал, но изненадващата усмивка на Хозбах го караше да се чувства нащрек. Празният му стомах се беше свил на възел.

— Добре тогава. Но все пак би могъл да си свалиш шлифера и да се настаниш удобно.

Според календара беше април, но във Варшава бе все още доста студено. Кемпфер беше облечен в неизменния дълъг есесовски шлифер. Свали го, окачи го на закачалката, и постави шапката отгоре, давайки възможност на Хозбах да поразсъждава за различията между двамата. Самият Хозбах бе около петдесетгодишен, нисък, набит и плешив. Кемпфер бе близо с десет години по-млад, с мускулесто тяло и русолява, по момчешки гъста коса. И освен това, Ерик Кемпфер бе поел пътя нагоре.

— Между другото, поздравления за повишението и за новото назначение. Мястото в Плойещи е доста тлъста мръвка.

— Да — кимна Кемпфер като се мъчеше да изглежда невъзмутим. — Надявам се, че ще имам възможността да заслужа оказаното ми в Берлин доверие.

— Сигурен съм, че ще имаш.

Кемпфер добре знаеше, че доброжеланията на Хозбах бяха почти толкова чистосърдечни, колкото обещанията за презаселване, които той самият даваше на евреите. Мило и драго би дал генералът за да получи това назначение. Както и всеки друг от управлението на SS. Пред коменданта на най-големия концентрационен лагер в Румъния щяха да се разкрият прекрасни възможности както за повишение, така и за лично облагодетелстване. В неуморната надпревара за постове, което кипеше в бюрократичната йерархия изградена от Химлер, където едното ти око непрестанно е вперено в гърба на човека над теб, а другото бди назад за атака към собствения ти гръб, такива неща като доброжелателство и искреност просто не съществуваха.

В последвалата неловка тишина Кемпфер плъзна поглед по стената и едва не прихна като забеляза петната груборазмазана боя, под които доскоро стената е била украсена с полски лозунги — спомен от предишния обитател. Хозбах очевидно нямаше намерение да пребоядисва кабинета си. Типично за чиновник, който държи да подчертае, че е прекалено зает с работа, за да се занимава с подобни маловажни дреболии. Замисълът му бе съвсем прозрачен. Кемпфер не се нуждаеше от подобен театър, за да показва колко е заангажиран. Всяка негова съзнателна мисъл бе насочена към възможността да израства в SS.

Ерик се загледа с престорено внимание в мащабната карта на Полша на стената, където с карфици бяха отбелязани по-големите струпвания на нерасово население. Изминалата година беше доста натоварена за управлението на Хозбах, именно от тук се извършваше цялата работа по изпращането на полските евреи в „центъра за презаселване“, който се намираше недалеч от железопътния възел Аушвиц. Кемпфер замечтано си представи неговия собствен кабинет в Плойещи, с картата на Румъния на стената и кърфичките, отбелязващи подобни подозрителни райони. Плойещи… не, нямаше никакво съмнение — ведрото настроение на Хозбах не предвещаваше нищо добро. Някъде нещо бе тръгнало не както трябва и без съмнение, Хозбах щеше да използва тази възможност за да превърне в ад последните дни, в които Ерик се намираше под негово командване.

— С какво всъщност мога да ви бъда полезен? — запита изгубил търпение Кемпфер.

— Не точно на мен самия, а по-скоро на Върховното командване. Имаме малък проблем за решаване в Румъния. По-скоро някакво дребно недоразумение.

— Така ли?

— Да. Едно наше подразделение, разположено в Алпите северно от Плойещи е понесло известни загуби — изглежда вследствие на местни партизански действия — и командирът на подразделението е поискал да бъде сменен от поста.

— Но този въпрос е от компетенцията на армията — в гласът на майор Кемпфер се долови недоволство. — Какво общо има това с SS?

— Има, има — Хозбах се пресегна зад гърба си и придърпа някакъв документ. — Това се получи в управлението на обергрупенфюрер Хайдрих. От Върховното командване. Струва ми се, че задачата е тъкмо за теб.

— Защо?

— Офицерът, за когото става дума е капитан Клаус Вьорман. Ако си спомняш именно ти ми обърна внимание върху него, преди около година, във връзка с отказа му да влезе в Партията.

За пръв път от началото на разговора Кемпфер почувства известно облекчение.

— И понеже и без това заминавам за Румъния, решихте да ми стоварите тази задача.

— Правилно. Твоят опит от работата в Аушвиц ще ти помогне не само да организираш лагера, но и да се справиш с партизаните. Уверен съм, че в най-кратко време ще решиш този малък проблем.

— Мога ли да хвърля едно око на документа?

— Естествено.

Кемпфер пое тънкия лист и плъзна поглед по текста. После го прочете по-внимателно.

— Съобщението беше ли зашифровано?

— Да. На мен също ми се видя доста странно формулирано и накарах да проверят два пъти правилното дешифриране. Всичко е точно.

Кемпфер прочете отново странното съобщение:

Моля за незабавно преназначаване на нов пост.

Нещо избива хората ми.

Доста объркващо послание. Познаваше Вьорман лично, още от времето на Великата война и винаги го бе смятал за човек твърд и непреклонен. И ето че сега, в тази нова война, като офицер от армията, Вьорман упорито отказваше да влезе в редиците на Партията, независимо от упражнявания натиск. И още нещо — Вьорман беше последният човек, който би помолил за преназначение, след като веднъж е заел една позиция, независимо дали тя е стратегическа, или не. Изглежда нещо наистина не беше в ред там.

Но това, което най-много озадачаваше Кемпфер беше подборът на думите. Вьорман беше човек интелигентен и прецизен. Той знаеше добре, че съобщението му ще премине през няколко инстанции, докато стигне Върховното командване и очевидно, се опитваше да каже нещо между редовете.

Но какво? Думата „избива“ предполагаше човешка намеса. Защо тогава я предхождаше това неразбираемо „нещо“? Какво е то — животно, отрова, природно бедствие — всичко това може да погубва, но не и да избива.