«Последният случай на Ъмни»

Стивън Кинг

Последният случай на Ъмни

Дъждовете са отминали. Хълмовете са все още зелени в долината отвъд Холивудските възвишения, а по високите върхове белее сняг. Луксозните кожарски магазини рекламират годишните си разпродажби. Публичните домове, чиято специалност са шестнадесетгодишните девственици, въртят страхотен бизнес. А в Бевърли Хилс палисандровите дървета започват да цъфтят.

Реймънд Чандлър

„По-малката сестра“

I. НОВИНИТЕ ОТ БУЛЬОНА

Бе една от онези пролетни утрини, толкова съвършени и така типични за Лос Анджелис, че очакваш да видиш знака ¶ за запазена марка, отпечатан навсякъде. Изгорелите газове на автомобилите, дефилиращи по Булеварда на Залеза леко ухаеха на олеандър, олеандърът бе леко парфюмиран с изгорели газове, а небето над града бе ясно и чисто като съвестта на заклет баптист. Бульона Смит, сляпото вестникарче, стоеше на обичайното си място на ъгъла на Булеварда на Залеза и Лоуръл и ако това не означаваше, че Бог е в Царството си и всичко е прекрасно в този най-добър от световете, не зная какво друго би означавало.

Но откакто изпълзях от леглото тази сутрин, в необичайно ранния за мен час 7:30, нещата не бяха съвсем в ред и се чувствах леко замаян. Чак когато започнах да се бръсна или по-скоро да мъча бръснача с досадната си четинеста брада разбрах донякъде защо. Въпреки че бях буден и четох поне до два сутринта, не чух семейство Демик да се прибират, зейнали до ушите, като си разменят бързите удари под кръста, които очевидно съставляват основата на техния брак.

Нито пък чух Бъстър и това бе може би още по-странно. Бъстър, уелският им пес надаваше пронизителен лай — преминаващ през главата ти като отломки стъкло — който той използваше винаги, когато може. Освен това, той е от ревнивите кучета. Надава по някой от жалките си писъци всеки път, когато Джордж и Глория се натискат, а не си гукат оживено като двойка водевилни комедианти, а Джордж и Глория обикновено са вкопчени един в друг. Неведнъж съм си лягал с напразната надежда да заспя, докато слушам техния кикот, докато този пес се върти в краката им и лае колкото сила има и често съм се чудил, дали ще бъде трудно да се удуши едно мускулесто куче среден размер с жица от пиано. Снощи обаче апартаментът на Демик бе тих като гроб. Бе доста странно, но не бе чак толкова потресающо — семейство Демик съвсем не бяха двойка, която да се придържа към точно установено разписание.

Бульона Смит бе обаче на мястото си. Пъргав и ситен като катерица, както винаги той ме позна по походката, въпреки че бе поне час преди обичайното ми време. Той носеше развлечена фланелка с надпис „Калифорнийски Технически университет“, която се спускаше до бедрата му и къс голф от рипсено кадифе, който разкриваше покритите му със струпеи колена. Омразният му бял бастун бе небрежно подпрян на сергията, върху която той правеше бизнеса си.

— Здравейте, господин Ъмни! Как е?

Тъмните очила на Бульона блестяха на утринното слънце и когато той се обърна към звука на стъпките ми с моя брой на „Лос Анджелис Таймс“, сгънат пред него, за миг изпитах странното чувство, че сякаш някой бе издълбал две големи черни дупки в лицето му. Веднага разкарах тази мисъл от съзнанието си, като си помислих, че е време да спра да гаврътвам по чашка уиски преди заспиване. Или да удвоя дозата.

Както обикновено през тези дни, Хитлер бе на първа страница на „Таймс“. Този път ставаше дума за нещо, свързано с Австрия. Помислих си, и то не за първи път, как на място би изглеждало това бледо лице и спуснатия перчем върху дъската за обяви на пощата.

— Екстра, Бульон — казах аз. — Свеж съм като репичка.

Пуснах десет цента в кутията от пури, оставена върху купчината вестници на Бульона. „Таймс“ струва три цента и е прекалено скъпо за този вестник, но откакто се помня, пускам такава монета в касичката на Бульона. Той е добро хлапе и добре се справя в училище — ходих да проверя това през миналата година, след като ми помогна за случая Уелд. Ако Бульона не се бе появил при голямата лодка, използвана като вила от Харис Брунер, може би все още щях да се мъча да изплувам с крака, циментирани в газов варел, някъде около Малибу. Съвсем няма да бъде преувеличение, ако кажа, че съм му задължен до смърт.

В течение на онова разследване (на Бульона Смит, не Харис Брунер и Мейвис Уелд), открих даже истинското име на хлапето, въпреки че и да ме разчекнат с диви коне, пак няма да могат да го измъкнат от мен. Бащата на Бульона излезе в безкрайна кафе пауза, хвърляйки се от прозореца на офиса си в Черния петък, когато борсата рухна; майка му е единствената бяла жена, работеща в скапаната китайска перачница в Ла Пунта, а отгоре на всичко, хлапето е сляпо. При всичко това, трябва ли светът да знае, че са му лепнали името Франсис, когато е бил прекалено малък, за да се съпротивлява? Отговорете, ако можете.

Ако снощи се е случило нещо, което да си струва да бъде наречено новина, почти винаги ще го намериш на първата страница на „Таймс“ отляво, точно под прегъвката на вестника. Обърнах вестника и видях някакъв диригент, кубинец по националност, който бе получил инфаркт, докато танцувал със солистката на състава в „Карусел“ в Бърбанк. Час по-късно той бе починал в Градската болница. Изпитах съчувствие към съпругата на маестрото, но не и към самия мъж. Моето мнение е, че хората, които отиват да танцуват в Бърбанк получават онова, което заслужават. Отворих на спортната страница да видя как „Бруклин“ се е справил в двата последователни мача с „Кардс“ предния ден.

— А ти как си, Бульон? Всичко наред ли е в твоя замък? Държат ли още рововете и бойните машини?

— Няма проблеми, господин Ъмни! Наистина!

Нещо в гласа му ми прикова вниманието и наведох вестника, за се вгледам в него. Тогава видях това, което един първокласен частен копой като мен трябваше да забележи веднага, хлапето не просто преливаше, а направо се пръскаше от щастие.

— Сякаш някой току-що ти е дал шест билета за първия мач от Световната серия — казах аз. — Какво се е случило. Бульон?

— Майка ми направи големия удар на лотарията в Тихуана! — каза той. — Четиридесет хиляди гущера! Ние сме богати, братко! Богати!

Ухилих му се — нещо, което той не успя да забележи и разроших косата му. Сплеснатият му по рождение кичур коса се отметна назад, но това сега изобщо нямаше значение.

— Чакай, поспри се малко. Колко си годишен, Бульон?

— През май навършвам дванадесет. Знаеш го прекрасно, господин Ъмни, последния път ми подари поло. Но не зная какво общо има това с…

— Дванадесет години е достатъчно солидна възраст, за да знаеш, че понякога хората приемат това, което искат да стане за това, което се случва в действителност. Това исках да ти кажа, Бульон.

— Ако говориш за празни фантазии, си прав — зная всичко за тях — каза Бульона, като прокара ръце над тавата си като се опитваше да насочи надолу сплеснатия кичур — но това не са празни приказки, господин Ъмни. Този път всичко е наистина. Чичо ми Фред отиде и прибра мангизите вчера следобед. Докара ги на задната седалка на мотоциклета си! Помирисах ги! За Бога, та аз се зарих в тях! Бяха ги разпръснали върху леглото на майка ми. Най-големия кеф, който съм изпитал в живота си — четиридесет хиляди подскачащи зелени гущера!

— Дванадесет години може би са достатъчни, за да знаеш разликата между празните приказки и реалността, но не са достатъчни, за да говориш така. — казах аз.

Сигурен съм, че Легионът на почтеността щеше да одобри думите ми две хиляди процента, но устата ми беше включила на автопилот и едва чувах това, което излизаше от нея. Бях прекалено зает, за да се съсредоточа върху това, което той бе казал преди малко. В едно нещо бях абсолютно сигурен.

Бульона трябваше да бърка, тъй като ако това бе истина, тогава нямаше да виси повече на кьошето до офиса ми във „Фулуайдър Билдинг“. Това просто не можеше да бъде истина.

Почувствах, че съзнанието ми се връща към семейство Демик, които за първи път, откакто съществува писмена история, не бяха надули до краен предел грамофона, върху който въртяха до безкрай плочите на някакъв бигбенд, преди да се оттеглят в спалнята си и към Бъстър, който за първи път, откакто свят светува и има писмена история, не бе приветствал изщракването на ключа на Джордж в ключалката със залп от див вой. Мисълта, че нещо не бе в ред, се върна в съзнанието ми и този път бе по-силна от всякога.