«Случаят, разкрит от доктора»

Стивън Кинг

Случаят, разкрит от доктора

Струва ми се, че има само един случай, при който аз всъщност разкрих престъпление, преди моя почти легендарен приятел, господин Шерлок Холмс. Казвам струва ми се, защото паметта ми започна да избледнява тук-там, откакто влязох в деветото си десетилетие. Сега, като наближавам стоте години, всичко започна да се замъглява. Може да е имало и друг случай, но ако е така, то аз не си го спомням.

Съмнявам се, че някога ще забравя тази история, независимо колко неясни могат да станат мислите и спомените ми и реших, че ще е най-добре да запиша всичко, преди Господ да затвори писалката ми завинаги. Не мога да обидя паметта на Холмс, той е в гроба от четиридесет години. А това е твърде дълго време, за да остане една история неразказана. Дори Лестрейд, който се възползваше от време на време от Холмс, но никога не го е обичал особено, запази мълчание по въпроса за Лорд Хъл — той едва ли можеше да направи нещо друго, като се вземат предвид обстоятелствата. Но дори обстоятелствата да бяха други, не вярвам, че той щеше да го направи. Те с Холмс непрекъснато се заяждаха един с друг и вярвам, че Холмс може да е таил в сърцето си истинска омраза към полицая (въпреки, ме той никога не би признал такова долно чувство), но Лестрейд хранеше странно уважение към моя приятел.

Беше влажен, мрачен следобед и часовникът току-що бе ударил един и половина. Холмс седеше до прозореца и държеше цигулката си, но не свиреше, а гледаше тихо сипещия се дъжд. Имаше периоди, особено след като бе оставил кокаина, когато Холмс ставаше омърлушен до начумереност, предимно ако небето се задържеше навъсено и сиво в продължение на седмица, а този ден имаше повод да е двойно разочарован, защото барометърът се вдигаше от предната нощ и той бе прогнозирал с най-голяма увереност, че времето ще се оправи най-късно до десет сутринта. Вместо това, мъглата, която висеше във въздуха, когато се събудих се бе сгъстила и се бе превърнала в постоянен дъжд, а ако имаше причина, която да накара Холмс да се омърлуши повече от лошото време, това бе фактът, че е сбъркал.

Изведнъж той се изправи, опъвайки, без да иска, една от струните на цигулката и се засмя саркастично:

— Уотсън! Погледни само! Каква гледка! Такава мокра хрътка никога не си виждал!

Разбира се, това бе Лестрейд, седнал на задната седалка на открит файтон, а дъждът канеше в приближените му, злобно любопитни очи. Той скочи в движение. Подхвърли монета и се запъти към Бейкър стрийт 221 В. Движеше се много бързо и аз си помислих, че ще връхлети през вратата ни като стенобойна машина.

Чух как госпожа Хъдсън протестира относно силно намокреното му състояние и ефектът, който би могло да има върху килимите на долния и на горния етаж и тогава Холмс, който можеше да накара Лестрейд да си прибере рогцата, ако решеше, скочи към вратата и извика надолу към стълбището:

— Оставете го да се качи, госпожо Хъдсън. Ще му дам да стъпи върху някой вестник, ако се наложи да остане дълго, но всъщност си мисля, да, аз наистина мисля, че…

В този момент Лестрейд вече трополеше нагоре по стълбите, оставяйки на долния етаж протестиращата госпожа Хъдсън. Беше зачервен, очите му блестяха, а зъбите му — определено пожълтели от тютюна — се бяха оголили във вълча усмивка.

— Инспектор Лестрейд! — весело възкликна Холмс. — Какво Ви носи в такава…

Той не продължи нататък. Задъхан от изкачването на стълбите, Лестрейд каза:

— Чувал съм циганите да казват, че дяволът изпълнявал желанията. Сега го вярвам. Елате веднага и си опитайте късмета, Холмс. Трупът е все още топъл, а заподозрените са наредени и чакат.

— Плашите ме с настървението си, Лестрейд! — извика Холмс, а веждите му се повдигнаха леко в саркастична извивка.

— Я не ми се правете на срамежлива теменужка, човече. Идвам на бегом, за да предложа такова нещо, което вие, въпреки гордостта си, сте пожелавали поне сто пъти в мое присъствие: съвършената мистерия в заключено помещение.

Холмс се бе запътил към ъгъла, вероятно за да вземе ужасния си бастун със златен връх, към който се бе привързал този сезон по някаква своя причина. Сега той се спусна върху мокрия ни посетител с широко отворени очи.

— Лестрейд, сериозно ли говорите?

— Щях ли да рискувам да пипна пневмония в този открит файтон, ако не бях сериозен? — контрира го Лестрейд.

Тогава Холмс се обърна към мен и за първи и единствен път чух думите, които са му били многократно приписвани:

— Бързо, Уотсън! Играта се е завъртяла!

Докато пътувахме, Лестрейд навъсено изкоментира, че Холмс имал дяволски късмет, защото, въпреки че Лестрейд поръчал на кочияша да изчака, в момента, в който излязохме от квартирата, по пътя изтрополи една изящна рядкост — празен покрит файтон в поройния, вече, дъжд.

Качихме се и веднага потеглихме. Холмс бе седнал както обикновено от лявата страна, очите му непрестанно оглеждаха всичко наоколо и незабавно го класифицираха, въпреки че в този ден имаше твърде малко за виждане… или поне така изглеждаше на мен и на такива като мен. Не се съмнявам, че всеки пуст ъгъл и мокра от дъжда витрина разказваха томове на Холмс.

Лестрейд даде на кочияша един адрес на Савил Роуд и след това попита Холмс дали познава лорд Хъл.

— Чувал съм за него — каза Холмс, — но никога не съм имал щастието да се запозная лично. Предполагам, че сега вече няма да имам тази възможност. Морски превози, нали?

— Морски превози — съгласи се Лестрейд. — Но вие определено сте имали щастие, че не сте се запознали с него. Лорд Хъл, според всички (включително и — хм! — най-близките му) е бил един безкрайно неприятен тип, шантав като ребус в някоя детска книжка. Той обаче е престанал завинаги да бъде неприятен и шантав. Днес, около единадесет часа, само преди — той извади приличния си на ряпа джобен часовник и го погледна — преди два часа и четиридесет минути, някой е забил нож в гърба му, докато той е седял в кабинета си, а пред него, върху попивателната е било поставено завещанието му.

— Така — каза замислено Холмс и запали лулата си, — значи вие мислите, че кабинетът на този неприятен лорд Хъл е идеалната затворена стая на мечтите ми, така ли? — Очите му скептично проблеснаха през надигащия се синкав дим.

— Мисля, че е така — каза тихичко Лестрейд.

— Ние с Уотсън и друг път сме копали такива дупки, но не сме стигали до вода — отбеляза Холмс и ме погледна, преди да се върне към безконечното си класифициране на улиците, по които минавахме. — Помниш ли „Луничавата шайка“, Уотсън?

Едва ли беше нужно да му отговоря. Тогава наистина имаше заключено помещение, но освен това имаше вентилатор, отровна змия, убиец със зъл гений, който пуснал едното през другото. Това бе работа на жесток, гениален мозък, обаче Холмс бе разнищил тази история много бързо.

— Какви са фактите, Инспекторе? — понита Холмс.

Лестрейд започна да ги излага със сдържаната интонация на добре тренирай полицай. Лорд Албърт Хъл бил тиранин в бизнеса си и деспот у дома си. Жена му се страхувала от него и по всичко личи, че е имала основание за това. Фактът, че му родила трима сина явно по никакъв начин не е смекчил жестокото му отношение към семейния живот като цяло и в частност към нея самата. Лейди Хъл не била склонна да говори по тези въпроси, но синовете й нямали такива задръжки: те казвали, че татко им не пропускал възможност да се заяде с майка им, да я критикува или да си прави майтап за нейна сметка… и винаги в тяхно присъствие. Когато били сами, той буквално не й обръщал внимание. С изключение на случаите, добави Лестрейд, когато му се приисквало да я набие, нещо, което в никакъв случай не било изолирано явление.

— Уилям, най-големият, ми каза, че тя винаги разказвала една и съща история, когато идвала на закуска с подуто око или синина на бузата: че забравила да си сложи очилата и се блъснала във вратата. „Тя се блъскаше във вратите по един-два пъти седмично“, ми каза Уилям. „Не знаех, че имаме толкова много врати в къщата“.

— Хмммм — каза Холмс. — Веселяк е бил този приятел. И синовете не се ли опитали да сложат край на това?

— Не им давала — каза Лестрейд.

— Лудост — казах аз. Един мъж, който бие жена си — това е просто мерзост; жена, която позволява това, е едновременно мерзост и недоумение.