«Къщата на улица „Мейпъл“»

Стивън Кинг

Къщата на улица „Мейпъл“

Въпреки че бе само на пет и бе най-малкото дете в семейството, Мелиса имаше много остър поглед и поради това не бе удивително, че бе първата, която забеляза, че нещо странно става в къщата на улица „Мейпъл“, докато семейство Бредбъри бе прекарало лятото в Англия.

Тя се затича и намери по-големия си брат, Брайън и му каза, че нещо лошо става там горе, на третия етаж. Каза, че ще му го покаже, но само като й обещае, че няма да сподели с никого другиго това, което бе открила. Брайън се закле, знаейки, че Лиса се страхува от втория си баща, „Татко Лу“ не обичаше, когато някое от децата от семейство Бредбъри се „отдава на глупости“ (така се изразяваше той) и той бе решил, че Мелиса е основният нарушител в тази област. Лиса, която съвсем не бе глупава, си даваше сметка за предубеждението на Лу към нея и вече й бе писнало от него. Всъщност на повечето от децата в семейство Бредбъри, вторият съпруг на майка им, бе вече омръзнал до смърт.

Сигурно нищо нямаше да излезе от това, но Брайън бе щастлив, че се е върнал вкъщи и желаеше да угоди на малкото си сестриче (самият Брайън бе само две години по-голям от нея) поне на първо време, и затова я последва по коридора до третия етаж, без да промълви нито дума. Единственото, което си позволи, бе да опъне плитките й — той наричаше опъванията на плитките й „внезапни спирачки“, и то само веднъж. Трябваше да минат на пръсти покрай кабинета на Лу, единствената истинска стая в тази част на къщата, защото Лу бе вътре, разопаковаше тетрадките и записките си и мърмореше нещо ядосано. Всъщност вниманието на Брайън бе концентрирано само върху едно — какво евентуално ще има по телевизията довечера — той се точеше за това да се инсталира пред телевизора и да зяпа до дупка добрата стара американска телевизия след три месеца ББС и Ай Ти Ви, когато стигнаха до края на хола.

Това, което видя зад мъничкия показалец на сестричката му, го накара да забрави изобщо за телевизията.

— Сега пак ми се закълни! — прошепна Лиса. — Никога няма да кажеш на никого, най-вече на Татко Лу или пък на когото и да е другиго, или ще останеш на място!

— Да пукна на място — съгласи си Брайън, все още загледан и премина цял половин час, преди да каже на голямата си сестра, Лори, която все още разопаковаше багажа в стаята си. Лори проявяваше силно собственическо чувство, така както само едно единадесетгодишно момиче може да го прави и отначало се накара здравата на Брайън за това, че е влязъл, без да почука, въпреки че бе напълно облечена.

— Извинявай — каза Брайън. — Но трябва да ти покажа нещо. — Много е странно.

— Къде? — Тя продължи да подрежда дрехите си в чекмеджетата, сякаш не я интересуваше, сякаш не съществуваше нищо, което едно занесено седемгодишно момче може да й каже и което да представлява и най-малък интерес за нея. Но що се отнася до проницателност, Брайън съвсем не бе глупав. Той би могъл да каже кога Лори проявява интерес към нещо и сега тя определено бе заинтригувана.

— Там горе. На третия етаж. В края на коридора покрай кабинета на Татко Лу.

Носът на Лори се набръчка, както винаги, когато Брайън или Лиса го наричаха така. Тя и Трент помнеха истинския й баща и изобщо не харесваха и не приемаха неговия заместник. За тях бе важно да го наричат „Просто Само Лу“. Това, че Люис Евънс определено не харесваше това и всъщност го намираше за неуместно и нагло, просто допълваше неизказаното, но силно убеждение на Лори и Трент, че точно така трябва да се обръщат към човека, с когото майка им (ох!) спеше напоследък.

— Не искам да се качвам горе — каза Лори. — Откакто сме се върнали, все е в скапано настроение. Трент казва, че той ще си остане такъв, докато не започне училището и отново не влезе в утъпкания коловоз.

— Вратата му е затворена. Можем тихо да се промъкнем. Лиса и мене се качихме догоре и той даже не разбра, че сме там.

— Казва се Лиса и аз.

— Добре де, ние. Така или иначе няма никаква опасност. Вратата е затворена и той си приказва сам на себе си, както винаги, когато е задълбал в нещо.

— Не обичам, когато прави това — каза Лори мрачно. — Истинският ни баща никога не е приказвал сам на себе си и нямаше и навик да се заключва сам в стаята.

— Е, добре, не мисля, че се е заключил — каза Брайън, — но ако наистина се страхуваш да не би той да изскочи, вземи един празен куфар със себе си. Ще се престорим, че го носим за килера, за да го приберем, ако пък случайно се покаже.

— Какво е това вълнуващо нещо? — попита Лори, като подпря юмруци на бедрата си.

— Сега ще ти покажа — каза Брайън ентусиазирано — но трябва да се закълнеш в името на Мама и да кажеш, „Да пукна, ако кажа на някого“. — Той спря, помисли за миг и след това добави — Поне на Лиса не казвай, тъй като й се заклех, че няма да кажа на никого.

Лори наостри уши до краен предел. Сигурно бе едно голямо нищо, но пък й бе писнало да прибира дрехи. Наистина бе удивително колко много ненужни неща може да натрупа човек само за три месеца.

— Добре, заклевам се.

Те взеха със себе си два празни куфара, по един за всеки от тях, но предпазните им мерки се оказаха абсолютно ненужни, тъй като вторият им баща изобщо не се показа от кабинета. Може би така стана по-добре, на него определено вече му бе накипяло, ако се съди по звуците, които се разнасяха от кабинета и сигурно щеше да си го изкара върху тях. Двете деца чуха как той трополи нагоре-надолу, отваря чекмеджета и отново ги затваря със силен удар. Изпод вратата до тях се разнесе и до болка познатата миризма която на Лори удивително напомняше непрани спортни чорапи. Лу пушеше лулата си.

Тя изплези език, кръстоса очи, пъхна палци в ушите и размаха длани, докато минаваха на пръсти покрай стаята. Но миг по-късно, когато погледна мястото, което Лиса бе показала на Брайън и което Брайън й бе показал на нея, тя забрави Лу напълно, така както Брайън бе забравил за всички чудесни неща, които би могъл да гледа по телевизията тази вечер.

— Какво има? — прошепна тя на Брайън. — За Бога, какво означава всичко това?

— Не зная — каза Брайън, — но помни, че се закле в името на Мама, Лори.

— Да, да, но…

— Повтори го пак! — На Брайън не му хареса изразът в очите й. Това бе погледът на човек, който няма да може да се удържи да не разкаже на някой друг и той почувства, че трябва да я накара ясно да осъзнае дадената клетва.

— Да, да, в името на мама — каза тя механично, — но Брайън, за Бога…

— И се закле да пукнеш на място, не забравяй и тази част.

— О, Брайън, недей да важничиш толкова.

— Няма значение, ти каза да пукнеш на мястото си!

— Да пукна на мястото си, да пукна на мястото си — добре ли е така? — каза Лори. — Защо трябва да важничиш толкова, Брай?

— Не зная — каза той, като се усмихна самодоволно, а тя абсолютно го ненавиждаше в такива моменти — просто съм късметлия, предполагам.

За тези думи й се искаше да го удуши…, но обещанието си беше обещание, особено даденото в името на единствената и любима майка, така че Лори успя да издържи близо час, преди да сподели всичко с Трент и да му покаже всичко. Накара го на свой ред да се закълне и увереността, че той ще спази обещанието си и няма да каже на никого, бе напълно оправдана. Той бе почти на четиринадесет и като най-старши, нямаше на кого другиго да каже… с изключение на някой възрастен. Тъй като майка им беше в леглото с мигрена, оставаше само Лу, за когото спокойно можеха да забравят.

Двете най-големи деца на семейство Бредбъри изобщо нямаха нужда да мъкнат празни куфари като камуфлаж, тъй като вторият им баща слезе долу, за да гледа по видеото как някакъв британец изнася лекция за нормандците и саксонците (а те бяха специалността на Лу в колежа), като се наслаждаваше и на любимата си следобедна закуска — чаша мляко и сандвич с кетчуп.

Трент застана в края на хола, за да види това, което останалите деца бяха наблюдавали преди него. Остана там дълго време.

— Какво е това, Трент? — попита Лори най-накрая. Изобщо не бе й минавала мисълта, че Трент би могъл да не знае. Трент знаеше всичко. Тя го погледна така, сякаш не вярваше на очите си, когато той бавно поклати глава.

— Не зная — каза той, като надникна в пукнатината. — Някакъв вид метал, май. Чакай да донеса прожектор. — Той пресегна и почука в процепа. Лори почувства неясно чувство на тревога и изпита облекчение, когато Трент изтегли обратно пръста си. — Да, метал е.

— Трябваше ли да бъде там? — попита Лори. — Искам да кажа, беше ли там? Преди?