«Крауч Енд»

Стивън Кинг

Крауч Енд

По времето, когато жената най-накрая си тръгна, вече бе станало три и половина през нощта. Тотнъм Лейн зад прозорците на полицейския участък в Крауч Енд изглеждаше като тясна мъртва река. Лондон спеше, но Лондон никога не спи спокойно и неговите сънища са винаги напрегнати.

Полицай Ветър затвори бележника си, който бе изписал почти до края благодарение на странната и безумна история на американката. Той погледна към пишещата машина и купчината бели чисти листи, лежащи до нея.

— Тази история ще престане да звучи зловещо, щом веднъж изгрее слънцето — каза той.

Полицай Фарнъм пиеше кока-кола. Той отдавна бе потънал в мълчание.

— Тя нали е американка? — попита накрая като че ли това можеше да обясни цялата история, която бе разказала, или поне по-голямата й част.

— Това отива директно в раздела за неразрешени случаи — съгласи се Ветър и се огледа в търсене на цигара. — Обаче аз си мисля…

Фарнъм се засмя.

— Ти какво, да не би да повярва дори и за секунда на онова, което надрънка тя? Внимавай, човече! Не си троши главата!

— Да съм казал нещо такова? Не съм, нали? Но ти все още си нов тук — не забравяй това. Фарнъм се изправи на стола си. Той беше на двайсет и седем години и не беше негова вината, че попадна тук от Мъсуел Хил на север или че Ветър, който бе почти два пъти по-възрастен от него, беше прекарал цялата си бедна откъм събития служба в затънтен лондонски район, познат под названието Крауч Енд.

— Може и така да е — каза той. — Но при цялото ми уважение към тебе смея да отбележа, че веднага усещам, когато някой си фантазира, стига само да го погледна или да го чуя.

— Дай да си запаля и аз една, приятелю — с насмешка се включи Ветър. — Мерси! Ти си свястно момче. — Той драсна клечката в стените на яркочервената кутийка с нарисувано на нея параходче, размаха я, угаси я и я хвърли в пепелника на Фарнъм. През надигащата се завеса на тютюневия дим той изгледа внимателно момъка. Годините на младостта му бяха безвъзвратно отминали — сега лицето на Ветър бе прорязано от дълбоки бръчки, а носът му приличаше на пътна карта с мрежата от спуканите си кръвоносни съдове. Всяка вечер той изпиваше своите шест питиета при Харп — и това бе достатъчно за полицай Ветър. — Ти какво, смяташ, че Крауч Енд е тихо и спокойно заливче?

Фарнъм сви рамене. Честно казано, той си мислеше, че Крауч Енд представлява огромно извънградско езеро — нещо, което по-малкият му брат би нарекъл „шибана умряла работа“.

— Да — кимна Ветър. — Виждам, че се придържаш именно към тази гледна точка. И си прав. Почти всяка нощ този район заспива в единайсет вечерта. Но на мен ми се е случвало да видя — в Крауч Енд понякога стават странни неща. Ако ти бе прекарал тук половината от времето, което съм прекарал аз, навярно също би видял достатъчно. В тези тихички шест или осем квартала се случват повече необичайни произшествия, отколкото в която и да е друга част на Лондон. Знам, че се нагърбвам доста с подобно изказване, но само ме изслушай. Те ме плашат. Затова и от време на време надигам чашката — от нея страхът ми намалява. Вгледай се някой път в сержант Гордън, Фарнъм, и се запитай защо ли цялата му коса е побеляла, а той е едва на четирийсет години. Или по-добре разгледай внимателно Пети, стига да беше възможно това. Пети се самоуби през лятото на седемдесет и шеста. Нашето горещо лято. Това беше — замислен, Ветър внимателно подбираше думите си. — Онова лято положението беше много лошо. Много. Тогава мнозина от нас се бояха, че те могат да проникнат.

— Кой да проникне и откъде? — попита Фарнъм. Той усещаше как презрителната усмивка изпъва ъгълчетата на устните му, знаеше, че не би трябвало да прави това, но нямаше сили да се пребори със себе си. По своему Ветър дрънкаше врели-некипели също като американката. Той винаги се бе отличавал с някакви странности. Може би причината за това се коренеше в навика му да си пийва. В този момент Фарнъм забеляза, че Ветър се усмихва, наблюдавайки го внимателно.

— Смяташ ме за смахнат изкукуригал дъртофелник, нали? — попита той.

— Напротив, аз — възрази Фарнъм, а стомахът му се стегна.

— Свястно момче си ти — отбеляза отново Ветър. — Когато станеш на моите години, надали ще дежуриш посред нощ. Ако, разбира се, междувременно не напуснеш полицията. Как мислиш, ще останеш ли в полицията, а? Харесва ли ти тук?

— Да — отвърна Фарнъм. Това си беше самата истина; на него действително му харесваше да работи в полицията, въпреки желанието на Шийла да напусне и да се хване да бачка там, където тя би могла да разчита на него. На конвейерите на „Форд“ например. Само при мисълта за това да стане един от работниците на поточната линия му се повдигаше.

— Така си и мислех — изрече Ветър, загасяйки цигарата си в пепелника. — Нима тази работа не те привлича, не прониква право в сърцето ти? Освен това тук можеш да направиш страхотна кариера, стига само да приключиш службата си в стария и скучен Крауч Енд. И все пак не знаеш всичко. Крауч Енд е странно място. Някой път се загледай в документацията от изминалите години, Фарнъм. Да, естествено, там ще намериш сума ти напълно обикновени, тривиални случаи. Момчета и момичета бягат от къщи, за да станат хипита, пънкари, метъли или както там им викат днес, зчезват мъже (а като погледнеш жените им, веднага разбираш защо), неразкрити пожари, улични грабежи, и така нататък. Но в промеждутъците между обичайните произшествия ще намериш нещо, от което кръвта ти ще замръзне в жилите. А понякога стомахът ти ще се преобърне.

— Сериозно ли?

— Някои произшествия много напомнят на онова, което ни разказа горката американка — кимна Ветър. — Тя никога повече няма да види своя мъж — мога да се закълна в това. — Той погледна към Фарнъм и сви рамене. — Ако искаш, вярвай, ако искаш — недей. На мен ми е все едно, разбираш ли? Случаите от предишните години, подредени по азбучен ред, лежат ей там. Наричаме ги открити, което звучи по-добре от закрити дела или материали, с които никой няма да се занимава повече. Прочети съдържанието на тези папки, Фарнъм. Проучи ги.

Фарнъм замълча, но действително у него се бе загнездило намерението да ги „проучи“. Само мисълта за това, че там могат да се съдържат множество отчети по произшествия, подобни на разказаното от американката, бе достатъчна да го извади от равновесие.

— Понякога — каза Ветър, взимайки си цигара от пакета „Силк Кътс“ на Фарнъм — в главата ми се въртят мисли за Измеренията.

— Измеренията?

— Да, синко, измеренията. Писателите, които се занимават с научна фантастика, често пишат за тях, нали? Ти чел ли си някога научна фантастика?

— Не — отговори Фарнъм. Той смяташе, че това е нещо безсмислено и непонятно.

— Чувал ли си някога за Лъвкрафт? Чел ли си нещо негово?

— Изобщо не съм чувал за тоя — сопна се Фарнъм. Последната книга, която беше прочел, се казваше „Двамата джентълмени в копринени панталони“ — стилизация на викторианската епоха.

— Та така, този Лъвкрафт много е писал за измеренията — продължаваше Ветър, бъркайки за клечки в кибритената кутийка с параходчето. — За измерения, близки до нашите, измерения, обитавани от безсмъртни чудовища, които могат да накарат човек да полудее, дори и само да ги зърне. Всичко това звучи като литературна измислица, естествено, но само до момента, когато един от тези хора не нахълта в участъка и не започне да разказва трескаво своята история. И тогава у мен се загнездва съмнението дали това е само литературна измислица, или става въпрос за нещо повече. Тогава започвам да си мисля — особено посред нощ, когато е тихо и спокойно, както е сега — че целият наш свят, всичко нормално и добро, представлява нещо като голяма кожена топка, напълнена с въздух. Обаче на някои места тази кожа се е протрила и е станала съвсем тъничка. На тези места обвивката вече не е толкова непроницаема. Разбираш ли за какво говоря?

— Да — кимна Фарнъм. Що ли не ми целунеш задника, каза си той наум.

— Ето какво си мисля — Крауч Енд е едно от тези места, където кожата се е изтрила почти напълно — продължаваше старият полицай. — Знам, че звучи нелепо, но често ми идват наум такива мисли. Изглежда имам твърде богато въображение, за жалост — или поне майка ми смяташе така.

— Наистина ли?

— Да. И знаеш ли още какво си мисля?

— Не, нямам и най-малка представа.