«Моето хубаво пони»

Стивън Кинг

Моето хубаво пони

Старецът седеше пред вратата на хамбара, около него се носеше ароматът на ябълки, люлееше се в стола си, искаше му се да не му се пуши, не заради доктора, а защото сега през цялото време имаше сърцебиене. Наблюдаваше тъпото копеле Осгуд, как брои бързо-бързо, с глава, опряна на дървото, после се обърна, хвана Клайви и започна да се смее с толкова отворена уста, че старецът виждаше колко са му развалени зъбите вече и си представи как му мирише устата: като в задната част на влажен килер. Въпреки, че този хъшлак едва ли беше на повече от единадесет.

Старецът наблюдаваше как Осгуд се смее на пресекулки със своя хихикащ смях. Момчето се смееше толкова силно, ме накрая се преви на две с ръце на коленете си. Чули смеха, другите наизскачаха от скривалищата си, за да видят какво става и като видяха, започнаха и те да се смеят. Застанаха в кръг около внука му, огрени от утринното слънце, и започнаха да се смеят, а старецът забрави, че му се пуши. Това, което искаше сега, бе да види дали Клайви ще се разплаче. Усети, че по този въпрос любопитството му е по-голямо, отколкото всичко, което занимаваше съзнанието му напоследък, включително и въпроса за неговата собствена, бързо наближаваща смърт.

— Хванаха го! — припяваха другите и се смееха. — Хванаха го, хванаха го, хванаха го!

Клайви просто стоеше там, неподвижен като скала сред селска нива, чакаше подигравките да спрат и играта да продължи, сякаш и тя, и смущението му вече бяха стигнали края си. След малко играта свърши. Стана обяд и момчетата се прибраха вкъщи. Старецът искаше да види колко ще яде Клайви на обяд. Оказа се, че не много. Клайви просто порови картофите си, смени местата на царевицата и граха, даде парченца месо на кучето под масата. Старецът наблюдаваше всичко това с интерес, отговаряше, когато другите го питаха нещо, но без да слуша много нито тях, нито себе си. Цялото му внимание бе насочено към момчето.

Когато изядоха пая, на него му се прииска това, което не можеше и така си намери извинение да си легне, а по стълбите се спря, защото сърцето му се почувства като карта за игра, повлечена от вентилатор, и той остана така, с наведена глава, чакаше да види дали това е последният път (вече се бе случвало на два пъти), и като видя, че не е последният, качи се горе, свали си дрехите, без бельото, и легна на твърдата бяла покривка. Квадратно парче слънце огря мършавите му гърди, то беше разделено на три части от черните сенки на пръчките от прозореца. Той постави ръце зад главата си, задрямал, заслушан. След малко му се стори, че чува момчето да плаче в своята стая по-надолу по коридора и си помисли: „Трябва да се погрижа за това.“

Поспа един час и когато стана, жената бе заспала до него по комбинезон, тихо взе дрехите си, за да се облече в коридора, преди да слезе.

Клайви беше навън, седеше на стъпалата и хвърляше на кучето пръчка, която то носеше с повече ентусиазъм, отколкото момчето му я хвърляше. Кучето (то си нямаше име, беше просто Кучето) изглеждаше озадачено. Старецът извика момчето и му каза да дойде да се поразходи с него до овощната градина.

Старецът се казваше Джордж Банинг. Той бе дядо на момчето и от него Клайв Банинг научи, какво е да имаш хубаво пони в живота си. Човек трябва да си има едно такова пони, дори и ако е алергичен към коне, защото без хубаво пони, можеш да имаш по шест часовника във всяка стая и по толкова много часовници на ръцете, че да не можеш да си ги вдигнеш и пак да не знаеш колко е часът.

Даването на указанията (Джордж Банинг никога не даваше съвети, той даваше само указания) стана в същия ден, в който Клайв бе хванат от онзи идиот Олдън Осгуд, докато играеха на криеница. По това време дядото на Клайв изглеждаше по-стар от Господа, което вероятно означаваше седемдесет и две. Имението на Банинг бе в град Троя, щата Ню Йорк, който през 1961 започваше да се учи как да престане да бъде провинциален град.

Даването на указания стана в Западната овощна градина.

Дядо стоеше без палто в средата на една бяла вихрушка, която не беше вихрушка от късен сняг, а от ранен ябълков цвят, понесен от силния топъл вятър. Дядо бе облечен в гащеризон, а отдолу риза с яка, риза, която изглежда някога е била зелена, но сега бе избеляла от десетките и стотици пранета до неопределен маслинен цвят, под ризата се виждаше кръглата извивка на долната фланелка (от раираните, разбира се, по онова време произвеждаха и от другите, но човек като дядо би си останал с раирана фланелка до края) и тази фланелка бе чиста, но с цвят на стара слонова кост, вместо истинския цвят, защото мотото на баба, често повтаряно и дори избродирано върху ковьорче в дневната (вероятно заради кратките мигове, когато самата жена я нямаше да разпръсква мъдростта, която трябваше да се разпръсква), беше следното: „Носи, носи, но не губи! Докрай износи, или без него ти мини!“ Няколко ябълкови цветчета се бяха оплели в дългата коса на дядо, само наполовина побеляла, и момчето си помисли, че старецът изглежда красив сред дърветата.

Той бе забелязал, че дядо му ги наблюдава, докато играеха по-рано същия ден. Наблюдаваше него. Дядо бе седял в люлеещия се стол пред вратата на хамбара. Едната от дъските изскърцваше всеки път, когато дядо се залюляваше и той си седеше там, с книга, разтворена в скута, обърната надолу, с ръце, скръстени върху нея, седеше си там и се люлееше сред неясните аромати на сено, ябълки и ябълково вино. Точно тази игра накара дядо да даде указания на Клайв Банинг по въпроса за времето и колко хлъзгаво е то и как човек трябва да се бори, за да го задържи в ръцете си за по-дълго; понито е красиво, но е със зло сърце. Ако не държиш това красиво пони под око, то ще прескочи оградата, ще изчезне от погледа ти и ще се наложи да си вземеш конопената юзда и да тръгнеш след него — едно пътуване, което със сигурност ще те умори до смърт, дори и да е кратко.

Дядо започна указанията като каза, че Олдън Осгуд не е играл честно. Той трябваше да затвори очи с лице към стария бряст до дръвника за една цяла минута, която трябваше да измери, броейки до шестдесет. Това щеше да даде на Клайви (дядо все така го наричаше и той нямаше нищо против, въпреки че си бе мислил, че веднъж като стане на дванадесет, ще трябва да набие всяко момче или мъж, които го наричат така) и на останалите достатъчна възможност да се скрият. Клайви бе продължил да си търси скривалище, когато Олдън Осгуд стигна до шестдесет, обърна се и го „хвана“, докато той се опитваше да се промуши, като последна възможност, зад камарата щайги, натрупани както дойде до навеса с пресата — там, където машината за изстискване на ябълковото вино се бе издула в полумрака като машина за мъчения.

— Не беше честно — каза дядо. — Ти не игра никакви курвенски номера и това беше правилно, защото един истински мъж никога не играе курвенски номера — наричат се курвенски номера, защото не са за мъже или дори за момчета, които са достатъчно умни и достатъчно смели, за да се справят с по-мъжки средства. Все едно, не беше честно. Сега аз мога да го кажа, защото ти не го каза тогава.

Ябълковият цвят прелиташе и кацаше в косата на стареца. Един се спря в трапчинката под адамовата му ябълка и остана там като бижу, не просто симпатично, само защото някои неща са симпатични, а направо великолепно, защото му липсваше трайност: след няколко секунди щеше да бъде отърсено нетърпеливо встрани и оставено да падне на земята, където щеше да лежи съвсем анонимно сред останалите.

Той каза на дядо, че Олдън е броил до шестдесет, точно както си беше по правилата, без да разбира защо застава на страната на момчето, което му бе навлякло срам, като дори не бе го търсило, а просто го бе „хванало“. Олдън — който удряше плесници като момиче, щом се ядосаше много — трябваше просто да се обърне, да го види, после небрежно да сложи ръка на изсъхналия бряст и да извика магическата и несъмнена формула за изключване от играта: „Пу за Клайв!“

Може би той защити Олдън само и само разговорът да продължи и да не трябва да се връщат с дядо, за да може да наблюдава как стоманеносивата коса на дядо се вее във вихрушката от цветове, да може да се възхищава на това преходно бижу, спряло се във вдлъбнатината на шията на стареца.

— Естествено, че брои — каза дядо. — Естествено, че брои до шестдесет. Сега виж какво, Клайви! И си го запиши добре в акъла!

Гащеризонът на дядо имаше истински джобове — пет, ако се брои и кенгуроподобната торбичка на платката отпред — но освен джобовете отзад, имаше и неща, които само приличаха на джобове. Всъщност бяха отвори, през които човек можеше да стигне до панталоните, които носи отдолу (в онези времена да не носиш панталони не изглеждаше скандално, а само смешно — поведение на човек, на когото му хлопа дъската). Под гащеризона дядо носеше неизменните дънки. „Еврейски гащи“ ги наричаше той делово, термин, използван от всички фермери, които Клайв познаваше. „Ливайс“ бяха или еврейски гащи или просто „чифутки“.