«Дъждовен сезон»

Стивън Кинг

Дъждовен сезон

Беше пет и половина следобед, когато Джон и Илис Грейъм успяха да намерят пътя до малкото селце, което лежеше в центъра на Уилоу, щата Мейн, така, както една малка прашинка може да лежи в центъра на някоя съмнителна перла. Селото се намираше на около седем километра от имението Хемпстед, но по пътя на две места завиха в погрешна посока. Когато накрая пристигнаха на главната улица, и на двамата им беше горещо и не бяха в настроение. Климатичната инсталация на форда се беше повредила по пътя от Сейнт Луис и им се струваше, че температурата е поне четиридесет градуса. Разбира се, това въобще не е така, мислеше си Джон Грейъм. Както казваха хората с опит, не беше от жегата, беше от влагата. Днес той имаше чувството, че само да се пресегне, и ще изцеди от въздуха топли струйки вода. Небето над тях бе ясно и синьо, но тази висока влажност създаваше впечатлението, че всеки момент ще завали. Дявол да го вземе — човек имаше чувството, че вече е заваляло.

— Ето супермаркета, за който ни спомена Мили Казънс — каза Илис и посочи с пръст.

Джон изсумтя:

— Съвсем няма вид на супермаркета на бъдещето.

— Не — съгласи се внимателно Илис. И двамата много внимаваха. Бяха женени от две години и все още се обичаха много, но пътят от Сейнт Луис дотук бе дълъг, особено когато се пътува в кола с повредено радио и климатик.

Джон искрено се надяваше да прекарат една хубава ваканция тук, в Уилоу (трябваше, след като университетът в Мисури поемаше разноските), но смяташе, че ще им бъде нужна поне една седмица да се настанят и да свикнат с обстановката. А когато хванеше такава адска жега като сега, всеки момент можеше да избухне скандал, просто ей така. Нито единият, нито другият искаха почивката им да започне със скандал.

Джон караше бавно по главната улица към универсалния магазин на Уилоу. На ъгъла, на козирката пред входа висеше ръждива табела със син орел, така че ставаше ясно, че това е и пощенският клон. Универсалният магазин изглеждаше доста пуст, с една единствена кола — раздрънкано до крайност волво, паркирано пред реклама на ИТАЛИАНСКИ САНДВИЧИ, ПИЦА, РАЗРЕШИТЕЛНИ ЗА РИБОЛОВ, но в сравнение с останалата част от града той просто кипеше от живот. Имаше неонова реклама на първокачествена бира на прозореца, въпреки че щяха да минат още поне три часа, преди да се стъмни. Доста радикално, помисли си Джон. Дано собственикът е взел разрешение от старейшините, преди да я окачи.

— Мислех си, че Мейн се превръща в рай за почиващите през лятото — измърмори Илис.

— Ако се съди по това, което видяхме досега, Уилоу трябва да се пада малко встрани от най-оживените туристически места — отвърна й той.

Слязоха от колата и се качиха по стълбите пред магазина. Един възрастен мъж със сламена шапка седеше в плетен стол-люлка и ги гледаше с дяволити сини очички. Той въртеше в ръце току-що свита цигара и от нея падаха парченца тютюн върху кучето, което се бе проснало в краката му. Кучето беше жълто и трудно можеше да се определи каква му е породата. Лапите му бяха точно под една от дъгите на стола-люлка. Старецът въобще не забелязваше кучето, сякаш не съзнаваше, че то е там, но всеки път, когато залюлееше стола, дъгата се спираше на един сантиметър от уязвимите лапи. Илис реши, че в това има някакъв необясним чар.

— Добър ви ден, госпожо и господине — каза старият джентълмен.

— Здравейте — отвърна Илис и му хвърли една лека, внимателна усмивка.

— Здрасти — каза Джон. — Аз съм…

— Господин Грейъм — довърши спокойно старецът. — Господин и гус’жа Грейъм. Дето сте наели имението Хемпстед за лятото. Чух, че пишете някаква книга.

— За имиграцията на французите през седемнадесети век — съгласи се Джон. — Тук новините бързо се разчуват, а?

— Разчуват се — съгласи се старата пушка. — Малко градче, нал’ знайти? — Той мушна цигарата в устата си, където тя се разпадна, пръсвайки тютюн по краката му и по козината на кучето. Кучето въобще не помръдна. — Дяволско нещо — каза старецът и отлепи развилата се цигарена хартия от долната си устна. — Безтуй жена ми не ми дава да пуша повече. Била чела, че от това и тя ще хване рак, не само аз.

— Дойдохме, за да купим някои продукти — каза Илис. — Къщата е великолепна, но шкафовете са празни.

— Ахъ — каза старецът. — Драго ми е да се запознаем. Аз съм Хенри Идън. — Той им подаде ръка. Джон се ръкува с него, следван от Илис. И двамата се ръкуваха внимателно и старецът кимна, сякаш искаше да каже, че цени жеста. — Очаквах ви преди половин час. Сигурно някъде сте направили завой в погрешна посока. Много са ни улиците за толкова малък град, нали разбирате. — Той се засмя. Звукът бе кух, идваше от бронхите му и се превръщаше в къртеща кашлица на закоравял пушач. — Много са ни пътищата тук, в Уилоу, ама много! — после пак се засмя.

Джон леко се намръщи.

— И защо ще ни чакате?

— Обади се Люси Дусет, че видяла новодошлите — каза Идън. Той извади торбичката си с тютюн, отвори я, бръкна в нея и извади пакетче цигарени хартийки. — Вие не я знаете Люси, но тя казва, че сте познавали племенницата й, гус’ожо.

— За пралелята на Мили Казънс ли става въпрос? — попита Илис.

— Да, гусо’жо — съгласи се Идън. Започна да ръси тютюн. Част от него попадна върху цигарената хартийка, но повечето падна долу, върху кучето. И точно когато Джон Грейъм бе започнал да се чуди дали кучето не е умряло, то повдигна опашката си и пръдна. По този въпрос всичко е ясно, помисли си той. — В Уилоу всички са роднини помежду си. Люси живее в подножието на хълма. Тъкмо се канех сам да ви се обадя, но след като така и така бяхте тръгнали насам…

— Откъде знаехте, че сме тръгнали насам? — попита Джон.

Хенри Идън повдигна рамене сякаш искаше да каже: „Къде другаде може да иде човек?“

— Може би сте искали да говорите с нас? — попита Илис.

— В определен смисъл ми се налага — каза Идън. Той залепи цигарата и я пъхна в устата си. Джон изчака да види дали и тя ще се разпадне като другата. От цялата тази работа сякаш бе изгубил ориентация, имаше чувството, че без да подозира, е попаднал на една пасторална версия на ЦРУ. Цигарата някак остана цяла. От едната страна на люлеещия се стол имаше парче почерняла шкурка. Идън драсна клечката си в нея и поднесе пламъка към цигарата си, половината от която се превърна в пепел още при контакта с клечката.

— Помислих си, че вие с гус’ожата може да поискате да прекарате вечерта извън града — каза той най-накрая. Джон го погледна и премигна.

— Извън града? И защо? Та ние току-що пристигнахме.

— И въпреки това идеята не е лоша, господине — каза един глас зад Идън.

И двамата Грейъм се обърнаха и видяха от вътрешната страна на ръждивата врата висока жена с отпуснати рамене. Лицето й гледаше към тях, показвайки се над една стара ламаринена табела, която рекламираше цигари „Честърфийлд“ — от двадесет и един вида отличен тютюн се получават двадесет отлични цигари. Тя отвори вратата и излезе на площадката пред магазина. Лицето й изглеждаше уморено и изпито, но съвсем не изглеждаше глупаво. В едната си ръка носеше франзела хляб, а в другата — опаковка от шест бири.

— Аз съм Лора Стентън — каза тя. — Много ми е приятно да се запозная с вас. Не бихме искали да изглеждаме негостоприемни тук, в Уилоу, но довечера е дъждовният сезон.

Джон и Илис размениха объркани погледи. Илис погледна към небето. С изключение на няколко перести облачета, които обещаваха хубаво време, то беше ярко синьо.

— Зная как изглежда — каза госпожа Стентън, но това нищо не значи, нали, Хенри?

— Не значи, гус’жа — каза Идън. Той всмукна дълбоко от разпадащата се цигара и след това я запрати отвъд перилата на площадката пред магазина.

— Човек може да усети колко е влажен въздухът — каза госпожа Стентън. — Това е ключът, нали, Хенри?

— Ами — поколеба се Идън — ахъ. Вече станаха седем години. Точно седем.

— Точно на този ден всеки седем години — съгласи се Лора Стентън.

И двамата погледнаха очаквателно към семейство Грейъм.

— Моля да ме извините — каза накрая Илис. — Не разбирам нищо от това, което говорите. Това някаква местна шега ли е?

Този път Хенри Идън и Лора Стентън се спогледаха и въздъхнаха едновременно, като по даден знак.

— Толкова го мразя този момент — каза Лора Стентън, въпреки че на Джон Грейъм не му стана ясно дали го каза на стареца, или на себе си.