«Раждане вкъщи»

Стивън Кинг

Раждане вкъщи

Като се има предвид, че това трябва да беше краят на света, Мади Пейс реши, че се справя много добре. Страхотно се справя. Всъщност тя си помисли, че се справя с Края на Всичко, по-добре от всеки друг на земята. И беше сто процента сигурна, че се справя много по-добре от всяка друга бременна жена на земята.

Справя се.

Не кой да е, ами Мади Пейс.

Мади Пейс, дето понякога не можеше да спи, ако след посещение на Преподобния Джонсън, откриеше една-единствена прашинка под масата в дневната. Мади Пейс, която като Мади Съливан, направо подлудяваше годеника си Джак, когато застинеше над менюто и по половин час обсъждаше какво да е предястието.

— Мади, защо просто не хвърлиш ези-тура? — беше я попитал той, след като тя бе успяла да стесни избора си до две неща: задушено телешко и агнешки котлети, но оттам нататък не можеше да вземе решение. — Вече изпих пет бутилки от тази проклета немска бира и ако не вземеш решение колкото е възможно по-скоро, под масата ще има един пиян рибар, още преди да сме хапнали нещо, за да притиснем бирата!

Така че тя се усмихна нервно, поръча задушеното телешко и през по-голямата част от пътуването към къщи се чудеше дали котлетчетата нямаше да са по-вкусни и, въпреки че бяха по-скъпи, сигурно си струваха парите.

Тя обаче нямаше колебание как да подходи към предложението за женитба, което Джак й направи; прие го — както и Джак — бързо и с огромно облекчение. След смъртта на баща си, Мади, заедно с майка си, бе водила безцелен, някак мъгляв живот на остров Литъл Тол, недалече от брега на Мейн. „Ако ме няма мене, да им казвам къде да клекнат и да сложат рамо под колелото — обичаше да казва Джордж Съливан на няколко чашки сред приятелите си в кръчмата на Фъджи или в задната стаичка на бръснарницата на Праут — не ги знам какво ще правят тези женоря.“

По времето, когато баща й умря от масивен инфаркт, Мади беше на деветнадесет години и вечер, през седмицата, въртеше градската библиотека срещу заплата от 41,50 долара на седмица. Майка й въртеше къщата — или, по-точно, правеше го, когато Джордж й напомнеше (понякога с един тупаник по ухото), че тя има къща, която има нужда от въртене.

Когато пристигна вестта за смъртта му, двете жени се бяха спогледали тихи, паникьосани и слисани; два чифта очи, които задаваха един и същи въпрос: Какво ще правим сега?

Нито едната, нито другата знаеше, но и двете усещаха — и го усещаха съвсем ясно, — че той беше прав в преценката си — те и двете имаха нужда от него. Те бяха просто жени и имаха нужда той да им казва не само какво да правят, но и как да го правят. Те не говореха за това, защото изпитваха неудобство, но така си беше — те нямаха ни най-малка представа какво ще последва и мисълта, че са затворнички на ограниченото мислене и очаквания на Джордж Съливан, въобще не им беше минавала през главите. Те не бяха глупави жени, нито едната, нито другата, но бяха островни жени.

Парите не бяха проблем; Джордж бе вярвал страстно в застраховките и когато падна мъртъв по време на доиграванията в турнира за Купата по боулинг в Биг Тен в Мачиъс, жена му получи повече от сто хиляди долара. А животът на острова е евтин, ако човек си има къща и си обработва градината и знае как да си консервира зеленчуците, когато дойде есента. Целият проблем беше в това, че нямаше върху какво да се фокусират. Проблемът беше в това, че изведнъж бе изпаднал центърът от живота им, когато Джордж се бе строполил по очи във фланелката си за боулинг с надпис „Айлънд Амоко“, точно зад фал линията на деветнадесета пътека (и проклет да е, ако не беше отбелязал точката, от която се нуждаеше отбора му, за да победи). Със смъртта на Джордж техният живот доби някаква зловеща размазаност.

„Сякаш съм се изгубила в гъста мъгла — мислеше си понякога Мади. — Само дето вместо да търся път, или къща, или село, или просто някакъв знак, като онзи ударен от гръмотевица бор на носа, аз търся колелото. И ако го намеря някога, ще мога да си кажа да клекна и да дам едно рамо.“

Накрая тя намери колелото: оказа се, че това е Джак Пейс. Някои казват, че жените се омъжвали за бащите си, а мъжете за майките си и докато това е твърде широко схващане и не може винаги да е вярно, в случая с Мади беше вярно до много голяма степен. Хората гледаха на баща й със страхопочитание и възхищение — „Не си играй с Джордж Съливан, драги — казваха те. — Той ще ти размаже носа по лицето, ако го погледнеш накриво.“

В къщи беше същото. Той ги потискаше, понякога дори физически, но той знаеше какво иска и за какво да работи, като микробуса „Форд“, бензиновия трион или онези осем декара, които обграждаха мястото им на юг, земята на Поп Кук. Джордж Съливан бе известен с това, че говореше за Поп Кук като за „онова дърто копеле с вонливите мишници“, но миризмата на стареца не променяше факта, че на тези два декара имаше останали още доста здрави дървета. Поп не знаеше това, защото се бе преместил да живее отвъд провлака през 1987, когато артритът му го притисна здраво а Джордж даде да се разбере по целия остров, че това, дето старото копеле не го знае, не влиза на никого в работата, и освен това, ако някой хвърли светлина в мрака на незнанието на Поп, ще бъде направен на парчета. Никой не го направи и накрая Съливан получи земята, заедно с дърветата. Естествено хубавите дървета бяха отсечени за три години, но Джордж каза, че от това хич не му дреме на манерката, че в края на краищата земята винаги си носи парите. Така каза Джордж и те му повярваха, вярваха в него и работиха и тримата. Той каза: „Трябва да си сложите рамото под това колело и да го бутнете, мамка му, и трябва силно да бутате, защото не ще да се помръдне лесно.“ Така и направиха.

По онова време майката на Мади държеше сергия за зеленчуци на пътя от Ийст Хед и все се намираха туристи, които да купят зеленчуците, произвеждани от нея (които, разбира се, бяха зеленчуците, дето Джордж й бе казал да отглежда) и въпреки че не бяха точно това, което майка й наричаше „семейство Готрок“, оправяха се някак. Дори през годините, когато уловът на раци беше лош и се налагаше да си свиват финансите още повече, за да могат да продължат да изплащат заема си към банката, за закупуването на осемте декара от Поп Кук, пак се оправиха.

Като човек Джак Пейс беше може би по-мек от Джордж Съливан, но дори да беше така, не го показваше. Мади подозираше, че той може някога да прибегне до това, дето му викаха домашно превъзпитание — извиване на ръце, когато вечерята е студена, някоя плесница или направо бой с пръчка, когато „цветът е паднал от розата“, тъй да се каже. Дори й се струваше, че една част от нея някак очаква това. В женските списания пишеше, че браковете, в които съпрузите управляват гнездото, са отживелица и че мъж, който удари жена си, трябва да бъде арестуван за нанасяне на телесна повреда, дори ако въпросният мъж е законен съпруг на въпросната жена. Мади четеше понякога такива списания в козметичния салон, но се съмняваше, че жените, които ги пишат имат дори най-смътна представа, че съществуват места като тези острови. Всъщност Литъл Тол беше дал една писателка — Селена Сейнт Джордж — но тя пишеше най-вече за политика и от години не беше си идвала на острова, ако не се брои една единствена вечеря в деня на благодарността.

— Няма да ловя раци цял живот, Мади — каза й Джак седмицата, преди да се оженят и тя му повярва. Една година преди това, когато той я беше поканил да излязат за първи път (тя беше казала „да“ още преди той да довърши фразата си и се беше изчервила цялата от това, че бе показала голото си нетърпение), той щеше да каже: „Няъ дъ лувя раци цел живот.“ Малка разлика…, но много съществена. Той бе тръгнал на вечерно училище три пъти седмично, вземаше стария ферибот „Айлънд Принсес“ на отиване и на връщане. Вечер се чувстваше пребит като куче, след като бяха теглили мрежите, но въпреки това отиваше, като почиваше само колкото да си вземе душ, за да отмие силната миризма на раци и на саламура и да глътне две тонизиращи хапчета „Но Доз“ заедно с горещото си кафе. След известно време, когато се убеди, че той е съвсем сериозен, Мади започна да му приготвя гореща супа за ферибота на връщане. Иначе той щеше да хапне само един противен хот-дог, от тези, дето ги продаваха на барчето в „Принсес“.

Тя си спомни агонията, която бе изпитала пред консервираните супи в магазина — имаше толкова много! Дали ще иска доматена? Някои хора не обичаха доматена супа. Всъщност много хора направо ненавиждаха доматена супа, Дори да е приготвена с мляко, вместо вода. Зеленчукова супа? Пуйка? Пилешка кремсупа? Безпомощните й очи обхождаха наредените лавици повече от десет минути и тогава Шарлийн Нидо я попита дали не може да й помогне — само че Шарлийн го каза така саркастично и Мади се досети, че тя ще каже утре на всичките си приятелки в училище и те ще се кикотят в женската тоалетна, знаейки точно какъв е проблемът — бедната мишчица Мади Съливан, не може да реши едно толкова просто нещо, като каква супа да вземе. Как бе успяла да се реши да приеме предложението на Джак Пейс, бе чудо невиждано за всички тях…