«Дяволски оркестър»

Стивън Кинг

Дяволски оркестър

Когато Мери се събуди, те вече се бяха изгубили. Тя го знаеше, а и Кларк също го знаеше, въпреки че първоначално не искаше да си признае. Изражението му недвусмислено казваше: „Писнало ми е, така че не се будалкайте с мен“, а устата му се смаляваше все повече и повече и можеше въобще да изчезне. И той никога нямаше да каже, че са се „изгубили“, щеше просто да каже, че „някъде сме объркали посоката“ и това бе най-многото, което можеше да си признае.

Те бяха напуснали Портланд предния ден. Кларк работеше за една компютърна компания — един от гигантите. Негова бе идеята да разгледат Орегон, извън приятното, но скучно предградие за каймака на средната класа в Портланд, където живееха — район, който бе известен на обитателите си като Софтуеър Сити. „Казват, че в горите е много красиво — й бе казал той. — Не искаш ли да разгледаме? Имам една седмица на разположение и вече започнаха слуховете за предстоящи размествания. Ако не видим нещо от истинския Орегон, мисля, че последните шестнадесет месеца ще останат единствено една черна дупка в съзнанието ми.“

Тя се бе съгласила достатъчно бързо (училището бе завършило преди десетина дни и нямаше часове в летните класове), сега се наслаждаваше на приятното усещане за свобода, на удоволствието от пътешествието, забравила, ме спонтанните ваканции често завършват не по правилата. Любителите на пътешествията без компас поемат по някой черен път, който води в задънения край на географията. Сигурно това бе приключение, предположи тя — човек можеше и така да го погледне, стига да поиска, но през януари тя навърши тридесет и две и смяташе, че на тридесет и две е може би прекалено стара за такива авантюри. Напоследък представата й за истински приятна ваканция бе мотел с чист басейн, хавлиени халати върху леглата и сешоар в банята, който да работи.

Вчерашният ден бе прекрасен, природата бе толкова разкошна, че даже Кларк на няколко пъти бе впечатлен и изпадна в необичайно за него мълчание. Те бяха прекарали нощта в приятна селска страноприемница на юг от Юджийн, любиха се не веднъж, а два пъти (нещо, за което тя най-определено не бе стара, за да може да му се наслаждава!) и тази сутрин се отправиха на юг, като целта им бе да пренощуват в Кламат Фолз. Още на разсъмване бяха на Орегонската щатска магистрала № 58 и това бе правилният път, но след това, по време на обеда им в град Оукридж, Кларк предложи да напуснат основната магистрала, която бе прекалено натоварена.

— Е, добре, не зная… — Мери говореше с раздвоението на жена, която е изслушвала много подобни предложения от съпруга си и бе понесла последствията на редица от тях. — Не бих искала да се загубим тук някъде, Кларк. Изглежда ми доста пусто. — Тя почука с добре поддържания и оформен нокът на една зелена зона, наречена Пустинята при стръмната скала. — Ключовата дума тук е пустиня, тъй като няма бензиностанции, няма хотели, няма и мотели.

— Е, хайде — каза той, като побутна настрани остатъците от пърженото пиле. От музикалния автомат Стийв Ърл и Дюксовете изпълняваха „Шест дни по пътя“, а навън няколко отегчени деца изпълняваха разни скокове със скейтборд. Те изглеждаха така, сякаш маркират с присъствието си времето и изчакват да пораснат достатъчно, за да напуснат завинаги този град и Мери знаеше точно как се чувстват. — Няма проблеми, скъпа. Ще вземем 58-ми път на няколко километра на изток… след това ще обърнем на юг по щатския път № 42… разбираш ли?

— Ъхъ. — Тя видя, че докато магистрала № 58 бе обозначена с дебела червена линия, щатският път № 42 бе само една завъртулка от тънка черна нишка. Но тя се бе натъпкала достатъчно с руло от кайма и картофено пюре и не искаше да спори с Кларк, докато се чувстваше като боа, която току-що е глътнала коза. Всъщност в този момент тя искаше да се отпусне на предната седалка на стария им Мерцедес и да задреме.

— След това — продължи да й досажда той — идва този път тук. Не е номериран, така че най-вероятно е само някакъв местен път, но отива точно до Токийти Фолз. А оттам с ръка да махнеш, ще стигнеш до Федерална магистрала 97. Така че какво мислиш?

— Че най-вероятно ще се загубим, ако следваме твоя път — каза тя, шега, за която впоследствие доста съжаляваше. — Но предполагам, че няма да имаме проблеми, стига да можем да намерим достатъчно широко място, за да обърнем нашата Принцеса.

— Те това е — каза той и лъчезарно се усмихна, след което отново притегли пилето пред себе си. Зае се с него, като поглъщаше даже желето.

— Трала-ла-ла — каза тя, като държеше ръка пред лицето си и намигаше. — Как я ядеш тази помия?

— На мен пък ми е вкусно — каза Кларк с пълна уста с толкова приглушен глас, че само съпругата му можеше да го разбере. — Освен това, когато пътуваш, трябва да хапваш от местните специалитети.

— На вид изглежда така, сякаш някой е изкихал шепа енфие върху много, много стар хамбургер. Повтарям — тра-ла-ла.

Напуснаха Оукридж в добро настроение и първоначално всичко вървеше като по вода. Проблемите започнаха след като напуснаха щатски път № 42 и тръгнаха по път, който не бе маркиран на картата, пътят, за който Кларк бе толкова сигурен, че ще ги отведе точно в Токийти Фолз. Първоначално не изглеждаше толкова неприятен, макар и местен път, даже бе много по-добър от магистрала 42, която бе изронена и напукана от студа, дори през лятото. Първоначално се чувстваха страхотно, всеки от тях поред пускаше касети в касетофона. Кларк предпочиташе изпълнители като Уилсън Пикет, Ал Грийн и Поп Стейплъс. Вкусът на Мери бе коренно противоположен.

— Какво толкова намираш в тези бели момчета? — попита той, когато тя пусна касетата с последното й любимо парче. — Ню Йорк на Лу Рийд.

— Нали съм се омъжила за такова? — попита тя и той се засмя.

Първият знак на беда се появи петнадесет минути по-късно, когато се приближиха до един кръстопът. И двете разклонения изглеждаха еднакво обещаващи.

— По дяволите! — каза Кларк, като отби встрани и отвори жабката на колата, за да вземе картата. Дълго я изучава. — Този път го няма на картата.

— О, Господи, пак започваме — каза Мери. Тя дремеше, когато Кларк спря пред неочаквания кръстопът и цялата ситуация я ядоса. — Искаш ли моето мнение?

— Не — отговори Кларк, самият той бе леко раздразнен, — но предполагам, че ще трябва да го изслушам. Освен това не обичам, когато пулиш очите си по този начин, ако не съм ти го казвал досега.

— Кой път бе този, Кларк?

— Сякаш съм някакво старо куче, което току-що се е изпърдяло под масата в трапезарията. Хайде, кажи ми какво мислиш. Изложи ми го така, че да разбера. Ти си на ход.

— Връщай се обратно, докато все още има време. Това е моят съвет.

— Ъхъ. Само ако имаш знак, който означава „Покайте се“.

— Това шега ли трябва да бъде?

— Не зная, Мери — каза той с мрачен глас и след това млъкна, като гледаше ту през предното стъкло, осеяно с мушици, ту вземаше картата и внимателно я изучаваше. Бяха женени почти петнадесет години и Мери го познаваше достатъчно добре, за да е сигурна, че той ще настоява да продължат… въпреки неочакваното разклонение на пътя, а и точно заради него.

„Когато Кларк Уилингъм си навие нещо на пръста, нищо не може го върне назад“ — си помисли тя и след това покри с ръка устата си да прикрие усмивката, която се бе появила на устните й.

Но не успя да го направи достатъчно бързо. Кларк я изгледа, вдигна вежда и изведнъж през съзнанието й мина една тревожна мисъл: ако тя може да го разгадае толкова лесно като детска читанка след цялото това време, тогава на свой ред и той би могъл да направи същото с нея.

— Има ли нещо? — попита той и гласът му прозвуча неестествено високо. Точно в този момент — преди да е заспала, тя осъзна, че устата му е започнала да се смалява. — Ще го споделиш ли с мен, скъпа?

Тя поклати глава:

— Просто исках да се изкашлям.

Той кимна, повдигна очилата си към все по-уголемяващото се чело и доближи картата, докато тя почти докосна крайчеца на носа му.

— Добре — каза той, — трябва да е лявото разклонение, тъй като точно то води на юг, към Токийти Фолз. Другото води на изток. Сигурно стига до някое ранчо.

— Път за ранчо с жълта разделителна линия?

Устата на Кларк се смали още повече.

— Ще се изненадаш, като разбереш колко са състоятелни някои от собствениците на ферми — каза той.