«Гуменки»

Стивън Кинг

Гуменки

Джон Тел бе работил в Табори Студиос малко повече от месец, когато забеляза гуменките за първи път. Табори бе в една сграда, някога наричана „Мюзик Сити“, която беше голяма работа в ранните дни на рокендрола и класацията Топ четиридесет на ритъм и блус. Тогава човек не можеше да види гуменки (освен ако не са на краката на разносвача). Тези дни бяха отминали безвъзвратно, както и супер богатите продуценти с панталони с маншети и трандафори от змийска кожа. Гуменките бяха днес част от униформата на „Мюзик Сити“ и когато Тел ги зърна за пръв път, изобщо не го впечатлиха. Е, може би само едно: бяха доста парцаливи. Били са бели, когато са били нови, но от вида им ставаше ясно, че това е било много, много отдавна.

Това бе всичко, което той забеляза, когато видя гуменките в тоалетната, където човек обикновено съставя мнението за съседа си по обувките, тъй като често това е всичко, което се вижда от него. Тел забеляза този чифт под вратата на първата кабинка в мъжката тоалетна на третия етаж. Той ги подмина по пътя си към последната, трета кабина. Излезе от кабинката няколко минути по-късно, изми и изсуши ръцете си, среса косата си и се върна в Студио Еф, където помагаше за ремикса на албум на група хеви-метъли, озаглавена „Усмъртяващи ритми“. Да се каже, че Тел бе забравил гуменките, щеше да бъде преувеличение, тъй като първо на първо, той едва ли въобще ги бе регистрирал върху радара на съзнанието си.

Пол Джанингс бе продуцентът на „Усмъртяващи ритми“. Той не бе популярен така, както бяха някога кралете на попмузиката в „Мюзик сити“ — Тел мислеше, че днешният рокендрол не е достатъчно силен, за да породи такива митични крале на рока — но все пак бе известен и самият Тел мислеше, че той е най-добрият продуцент на записи на рокендрол, който в този момент продължава да е в играта; само Джими Айъвайн би могъл да се сравни с него.

Тел го бе забелязал на купон, последвал премиерата на филм-концерт, всъщност го бе разпознал от другия край на стаята. Косата му бе вече посивяла, острите черти на красивото лице на Джанингс бяха станали почти отпуснати, но нямаше как да се сбърка човекът, който бе направил легендарните Токио сешъни с Боб Дилън, Ерик Клептън, Джон Ленън и Ал Купър преди около петнадесет години. Освен Фил Спектър, Джанингс бе единственият продуцент на записи, когото Тел би могъл да разпознае при среща, както и от отчетливия звук на записите му — кристално ясни горни октави, последвани от толкова тежки перкусии, че те разтърсват чак до петите. Това бе яснотата на Дон Маклин, която чуваш първоначално на записите от сешъна в Токио, но ако изтриеш дисканта, това, което остава да пулсира през общото звучене, си бе чист Санди Нелсън.

Естествената сдържаност на Тел бе преодоляна от неподправено възхищение, той прекоси стаята и се доближи до Джанингс, който за миг бе останал сам. Представи му се, като очакваше най-много бързо ръкостискане и няколко повърхностни думи. Вместо това, двамата започнаха дълъг и интересен разговор. Работеха в една и съща област и имаха много общи познати, но още тогава Тел разбра, че това се дължи повече на магията на тази първоначална среща, отколкото на общите неща помежду им. Пол Джанингс бе един от малкото хора, с които той откри че може да разговаря, за Джон Тел разговорът приличаше направо на магия.

Към края на разговора, Джанингс го попита дали търси работа.

— Познаваш ли някой в бизнеса, който да не търси?

Джанингс се засмя и помоли за телефонния му номер.

Тел му го даде, без да придаде голямо значение на молбата — това бе най-вероятно жест на учтивост, помисли той. Но Джанингс му се обади три дни по-късно и го попита дали ще пожелае да участва в тричленния екип, който ще направи звукозаписа на първия албум на „Усмъртяващи ритми“.

— Не зная дали е наистина възможно от всяка върба да се направи свирка — бе каза Джанингс, но тъй като Атлантик Рекърдз плаща сметката, защо да не се опитаме?

Джон Тел не виждаше защо да не опита и веднага се включи в пътуването към неизвестността.

Седмица или две, след като за пръв път видя гуменките, Тел пак ги забеляза. Само регистрира факта, че бе същият тип, тъй като гуменките бяха на същото място — под вратата на първа кабинка в мъжката тоалетна на третия етаж. Нямаше съмнение, че бяха същите — бели (поне някога са били бели), високи подметки, изцапани с кал. Той забеляза при връзките една празна дупка и си помисли: Сигурно си зяпал нанякъде, докато си завързвал тази гуменка, приятел. След това отиде до третата кабинка (която, по някакъв смътен начин възприемаше като своята). Този път той погледна към гуменките на излизане и видя нещо странно: до едната от тях лежеше умряла муха.

Лежеше до закръгления връх на лявата гуменка, тази с празната дупка, със стърчащи нагоре мънички пипалца.

Когато се върна в Студио ЕФ, Джанингс седеше на таблото, стиснал с ръце главата си.

— Добре ли си, Пол?

— Не.

— Какъв е проблемът?

— В мен. Винаги сам съм си бил проблемът. Аз съм проблемът. Кариерата ми е свършена. Аз съм се изразходвал. Изстискан съм. Отдавна съм свършил.

— За какво говориш? — Тел се огледа за Джорджи Ронклър и не го видя наблизо. Това не го изненада. Джанингс имаше периодични кризи и Джорджи винаги се спасяваше, когато усещаше, че приближават. Твърдеше, че кармата му не позволява да се подлага на силни емоции. „Плача и при откриването на супермаркет“, бе казал Джорджи.

— От всяка върба свирка не става — каза Джанингс. Той посочи с юмрук стъклото на звукозаписната апаратна и изпълнителското студио. Приличаше на човек, който поздравява със стария нацистки поздрав „Хайл Хитлер“. — Поне от такива пънове като тези.

— Отпусни се — каза Тел, въпреки че знаеше, че Джанингс е абсолютно прав. В състава „Усмъртяващи ритми“ влизаха четири тъпи копелета и една тъпа кучка, като личности бяха гадни, а като професионалисти — некомпетентни.

— Опитай се ти да се отпуснеш на мое място — каза Джанингс и му намигна.

— Господи, ненавиждам темпераментните хора — каза Тел.

Джанингс го изгледа и се захили. Секунда по-късно, и двамата се смееха. Пет минути по-късно отново се бяха заловили за работа.

Записът — такъв какъвто излезе, завърши седмица по-късно. Тел помоли Джанингс за писмена препоръка и касета със записа.

— Добре, но ти знаеш, че не трябва да пускаш записа пред никого, преди да излезе албумът — каза Джанингс.

— Зная.

— И защо ли ще искаш да го пуснеш на някого, не мога да разбера. Тези типове свирят така, че Бътхоул Сърфърс започват да ти звучат като Бийтълс.

— Хайде, Пол, не е чак толкова лошо. А дори и да е било, вече е свършило.

Той се усмихна:

— Да. Прав си. И ако някога отново работя в този бизнес, ще ти се обадя.

— Ще ми бъде много приятно.

Стиснаха си ръцете. Тел напусна сградата, която някога бе известна като „Мюзик Сити“ и изобщо забрави за гуменките под вратата на първа кабинка в мъжкия кенеф на третия етаж.

Джанингс, който беше в бизнеса от двадесет и пет години, му каза веднъж, че когато става дума за звукозапис на боп-музиката (той никога не я наричаше рокендрол, само боп) си или лайно, или Супермен. В продължение на двата месеца след миксинг-сешъна на Бийтс, Джон Тел бе лайно. Той просто не работеше. Започна да се изнервя за наема. На два пъти за малко да се обади на Джанингс, но нещо в него му подсказваше, че това би било грешка.

След това музикалният оформител на някакъв филм с название „Карате — майсторите на клането“ умря от обширен инфаркт и Тел намери шестседмична работа в Брил Билдинг (който бе известен някога като Триумфалната Алея в разцвета на Бродуей и епохата на биг-бенда) и завърши музикалното оформление на филма. Това си бе жива халтура, състояща се от рутинни изпълнения на до болка познати мотиви — и няколко вариации на индийски ситри — в преобладаващата си част, но плати наема. На следващия ден, след завършването на записа, когато Тел бе едва влязъл в апартамента, телефонът иззвъня. Бе Пол Джанингс, който го попита дали е проверявал класацията на Билборд напоследък. Тел каза, че не я е виждал.

— Влезе под номер седемдесет и девет — Джанингс успя да вложи едновременно отвращение, задоволство и удивление в гласа си. — Влезе с гръм и трясък.

— Кое парче? — Но той знаеше коя песен е направила удара, преди още да зададе въпроса.

— Гмуркане в калта.