«Движещият се пръст»

Стивън Кинг

Движещият се пръст

Когато дращенето започна, Хауърд Митла седеше сам в апартамента си в Куинс, където живееше със съпругата си. Хауърд беше един от не дотам известните дипломирани счетоводители в Ню Йорк. Вайълет Митла, една от не дотам известните зъботехнички в Ню Йорк, бе изчакала докато свършат новините, преди да отиде до магазина на ъгъла, за да купи половин килограм сладолед. След новините беше телевизионното състезание „Заплаха“, но тя не проявяваше интерес към това предаване. Казваше, че Алекс Требек й приличал на лукав евангелист, но Хауърд знаеше истината: когато гледаше „Заплаха“, тя се чувстваше тъпа.

Стърженето идваше от банята, от другата страна на антренцето, което водеше към спалнята. Когато го чу, Хауърд се напрегна. Не можеше да е наркоман или крадец, защото той бе поставил тежки метални решетки на прозорците за своя сметка. Звучеше по-скоро като мишка в умивалника или ваната, или може би дори плъх.

Той изчака първите няколко въпроса от състезанието, с надеждата, че стърженето ще престане, но не се получи така. Когато започнаха рекламите, той неохотно се надигна от стола си и тръгна към вратата на банята. Тя бе леко открехната и така стържещият звук се чуваше още по-добре.

Почти сигурно мишка или плъх. Малки лапички, които почукват по порцелана.

— Дявол да го вземе — каза Хауърд и отиде в кухнята.

В малкото пространство между газовата печка и хладилника стърчаха разни пособия за почистване — бърсалка от влакна с дълга дръжка, стари парцали в една кофа, метла и лопата със счупена дръжка. Хауърд взе метлата в една ръка, като я хвана доста по-надолу от дръжката, а в другата лопатата. Така въоръжен прекоси неохотно дневната и се отправи към вратата на банята. Вирна главата си напред. Ослуша се.

Хъррр, хъррр, хъррр, хъррр.

Съвсем тих звук. Може би не беше плъх. Но съзнанието му успя да роди само този образ. Не просто плъх, а Нюйоркски плъх, едно грозно, космато нещо с малки черни очички и дълги, прилични на тел мустаци, с остри зъби под сцепената горна устна. Специален плъх.

Звукът бе съвсем тих, почти нежен, но въпреки това…

Зад гърба му Алекс Требек каза:

— Един луд руснак е бил застрелян, прободен с нож и удушен… всичко това за една нощ.

— Да не е бил Ленин? — реагира един от участниците.

— Да не е бил Распутин, бе тъпчо — промърмори Хауърд Митла. Той премести лопатата в дясната си ръка, в която държеше метлата, след това провря лявата си ръка в банята и запали осветлението. Влезе вътре и бързо отиде до ваната, свряна в ъгъла под мръсния, покрит с решетка прозорец. Мразеше мишки и плъхове, мразеше всякакви космати животинки, които цвърчаха и дращеха с лапички (а понякога и хапеха), но още като момче беше открил, че ако човек трябва да се справи с някое такова животинче, най-добре беше да го направи час по-скоро. Нищо нямаше да се промени, ако останеше да си седи на стола и да се прави, че не чува звука. Вайълет си бе пийнала две бирички по време на новините и като се върнеше от пазар, първо щеше да се отбие в банята. Ако във ваната имаше мишка, тя щеше да вдигне къщата на главата си… и щеше да го накара да изпълни мъжкия си дълг и да ги отърве от нея. По най-бързия начин.

Ваната беше празна, но маркуча на душа лежеше върху емайла като мъртва змия.

Стърженето бе спряло когато Хауърд бе запалил лампата, но сега започна отново. Той се обърна и направи три крачки към умивалника, като едновременно с това вдигна дръжката на метлата.

Ръката, в която бе стиснал метлата, се вдигна към брадата му и замръзна на това ниво. Той престана да се движи. Долната му челюст увисна. Ако се беше погледнал в опръсканото с паста за зъби огледало, щеше да види тънки лиги, като нежна паяжина, да проблясват между езика и небцето му.

Един пръст се беше проврял и се показваше от каналчето на умивалника.

Човешки пръст.

За момент той замръзна, сякаш усети, че са го открили. След това започна да се движи отново, опипвайки пътя си като червей върху розовия порцелан. Стигна до бялата гумена запушалка на умивалника, опипом премина върху нея, после пак слезе върху порцелана. В крайна сметка стърженето не е идвало от крачетата на мишка. Звукът идваше от нокътя, който почукваше по порцелана, докато обикаляше ли обикаляше.

Хауърд нададе прегракнал, объркан вик, изпусна метлата и хукна към вратата на банята. Не успя да я улучи, удари облицованата с плочки стена с рамото си, отхвръкна назад, после опита пак. Този път се измъкна, тръшна вратата след себе си и остана, подпрял гръб върху вратата, като дишаше тежко. Пулсът му приличаше на отсечен, беззвучен морзов сигнал, качен някъде горе в гърлото му.

Явно не беше стоял дълго така, когато се съвзе и пак започна да контролира мислите си, Алек Требек тъкмо повеждаше тримата състезатели за тази вечер към втори кръг — но за момента той беше загубил чувството си за време, за място и даже къде се намира, дори кой е той самият.

Това, което го върна към действителността бе изжужаването на електронния звънец, който даваше старт на въпросите с повишена трудност. „Състезавате се в категория космос и авиация“ — говореше Алекс Требек. — „Дотук имате седемстотин долара, Милдред — колко бихте искали да заложите?“ Милдред, която се притесняваше пред камерата, за разлика от водещият на телевизионното състезание например, измърмори в отговор нещо неразбираемо.

Хауърд тръгна към дневната с омекнали крака. Продължаваше да държи лопатата в едната си ръка. Погледна я за миг, после я пусна на килима.

— Това нещо аз въобще не го видях — каза Хауърд Митла с треперещ гласец и се отпусна в стола.

— Добре, Милдред — за петстотин долара: първоначалното название на тази опитна площадка на Въздушните сили е било Опитно Поле „Мирок“.

Хауърд погледна към телевизора. Милдред, дребна женица с мише лице и слухов апарат, голям колкото радио-часовник прикрепен към ухото й, се беше замислила дълбоко.

— Това нещо аз въобще не го видях — каза той, още по-убедено.

— Не е ли… Въздушната база Ванденберг? — попита Милдред.

— Не е. Въздушната база Едуърдс, ма патко! — каза Хауърд. И когато Алекс Требек потвърди това, което Хауърд Митла вече знаеше, той повтори. — Това нещо аз въобще не го видях.

Вайълет скоро щеше да се върне, а той бе оставил метлата в банята.

Алекс Требек каза на състезателите — и на публиката, — че играта е отворена за всички, че следващия път могат да гледат състезанието, а резултатът ще може да се промени наистина много бързо, просто докато мигне човек с очи. Появи се някакъв политик и започна да обяснява защо трябва да го преизберат. Хауърд неохотно се изправи на крака. Сега краката му не бяха чак толкова омекнали, но все така не му се искаше да се върне в банята.

Виж сега — каза си той. — Всичко е съвсем просто. Такива неща винаги имат прости обяснения. Имал си моментна халюцинация, това е нещо, което сигурно непрекъснато се случва на хората. Човек рядко чува за тях, защото хората не обичат да говорят по тези въпроси… някак неудобно е човек да има халюцинации. Като говорят за тях, хората се чувстват така, както ти ще се чувстваш, ако тази метла продължава да е на пода в банята, когато Вай се върне и те пита защо изглеждаш така.

— Вижте — казваше политикът по телевизията с дълбок, самоуверен глас. — Ако се вгледаме в конкретните случаи, ще видим, че стигаме до много просто нещо: дали вие искате един честен, компетентен човек, който да ръководи Държавния Архив на окръга, или искате един човек, изпратен отгоре, който дори не е…

— Сигурно е било от въздуха по тръбите, бас държа — каза Хауърд и въпреки че звукът, който го бе накарал да иде в банята, съвсем не приличаше на въздух по тръбите, само от това, че слушаше гласа си, разумен, контролиран, вече започваше да се чувства малко по-уверен.

Освен това Вай щеше да се прибере съвсем скоро. Вероятно всеки момент.

Хррр-хррр-хррр. Звучеше така, сякаш най-мъничкият слепец на света чукаше по порцелана и опипвайки пътя си, проверяваше дали всичко си е на мястото.

— Въздух в тръбите — заяви Хауърд категорично и със смел замах отвори врата на банята. Той се наведе, грабна метлата за дръжката и я измъкна навън. Не направи дори и стъпка в малкото помещение с протрития, набръчкан линолеум и мръсната, набраздена от решетка гледка към шахтата, и съвсем определено не погледна към умивалника.

Застана отвън и се ослуша.