«Тракащата челюст»

Стивън Кинг

Тракащата челюст

Да погледне във витрината бе все едно да погледне през мръсно стъкло в средата на детството си, годините между седем и четиринадесет, когато той бе направо пленен от такива неща. Хоган се надвеси по-близо, забрави усилващия се вой на вятъра отвън и звука на пясъка, който се удряше в прозорците. Витрината бе пълна с невероятни джунджурии, повечето от тях несъмнено произведени в Тайван и Корея, но нямаше никакво съмнение, че в целия този безпорядък имаше нещо, което си струва. Това бе най-голямата Тракаща Челюст, която той бе виждал някога. Освен това бе единствената, която бе виждал с крака — големи оранжеви картонени обувки с бели връзки. Върхът на сладоледа.

Хоган погледна дебеланката зад тезгяха. Тя носеше фланелка, на която пишеше НЕВАДА Е ИЗБРАНА ОТ БОГА (думите се издуваха или потъваха по извивката на огромните й гърди) и около един декар джинси на задника.

В момента подаваше пакет цигари на бледен младеж, чиято дълга руса коса бе завързана отзад на конска опашка с връзка от гуменка. Младежът, който имаше лице на интелигентен лабораторен плъх, плащаше с дребни монети, които щателно отброяваше в мръсната си ръка.

— Извинявайте, госпожо — обади се Хоган.

Тя го погледна за миг и след това задната врата се отвори. Влезе сух мъж, който носеше кърпа над устата и носа си. Вятърът вдигна пустинен пясък около него като циклон и повдигна мацето върху календара на Валволайн забоден на стената. Новодошлият тикаше някаква ръчна количка. На нея бяха натъпкани три телени клетки. В най-горната имаше паяк тарантула. В клетките под нея имаше две гърмящи змии. Те бързо се навиваха в спирала и се отпускаха, като клатеха възбудено опашки.

— Затвори проклетата врата, Скутър, да не си роден в хамбар? — излая жената зад тезгяха.

Той я изгледа рязко, очите му бяха зачервени и раздразнени от пясъчната буря.

— Я ме остави на мира, жено! Не виждаш ли, че ръцете ми са заети? Къде са ти зъркелите? За Бога! — Той пресегна за количката и захлопна вратата. Танцуващият пясък се изсипа върху пода и той изтегли количката към склада отзад, като продължи да мърмори.

— Това последните ли са? — попита жената.

— С изключение на вълка. — Той го произнасяше „въка“. — Ще го натикам отзад в пристройката до бензиновите помпи.

— Няма да ти позволя да го направиш — отвърна му жената. — Ууф е нашата основна атракция, ако случайно си забравил. Тук ще го вкараш. По радиото казаха, че времето ще стане още по-лошо, преди да се оправи. Много по-лошо.

— Ти кого мислиш, че будалкаш? — Костеливият мъж (съпругът й, предположи Хоган) стоеше и я наблюдаваше с отегчена непреклонност и агресивност, ръцете му бяха на кръста.

— Проклетият звяр е само един нещастен койот от Минесота, и така ще го нарече всеки, който го зърне, макар и само за минута.

Вятърът свиреше и виеше по стрехите на Крайпътния магазин и Зоокът на Скутър и хвърляше шепи сух пясък срещу стъклата. Времето явно се влошаваше и Хоган можеше само да се осланя на провидението, че ще успее да се измъкне оттук. Бе обещал на Лита и Джак да се върне до седем, най-късно осем, а той бе човек, който обичаше да спазва обещанията си.

— Просто се погрижи за него — каза едрата жена и се обърна раздразнено към момчето с лице на плъх.

— Госпожо? — каза отново Хоган.

— Почакай само минута, задръж малко — каза госпожа Скутър. Тя говореше така, сякаш бе отегчена от тълпа нетърпеливи клиенти, въпреки, че Хоган и момчето с лице на плах бяха всъщност единствените клиенти.

— Не ти стигат десет цента, Съни Джим — каза тя на русото хлапе, след като хвърли бърз поглед на разхвърлените върху тезгяха монети.

Момчето я изгледа с широко отворени, невинни очи.

— Предполагам, че можеш да ми ги отпуснеш на вересия?

— Съмнявам се, че римският папа пуши сто милиметрови „Мерит’с“, но ако пушеше и на него нямаше да му ги дам на вересия.

Изражението на оскърбена невинност изчезна. Момчето с лице на плъх я изгледа с намусена враждебност за миг (това изражение много повече пасваше на лицето на хлапето, помисли си Хоган) и след това отново започна да тършува из джобовете си.

Забрави за това и се разкарай оттук, помисли Хоган. Никога няма да се добереш до Лос Анджелис до осем, освен ако не тръгнеш сега, независимо дали има или няма пясъчна буря. Това е едно от тези места, където имат само две скорости — бавна и на място. Вече сипа бензин и плати за него, така че излез от играта и се върни обратно на пътя, преди бурята да стане още по-страшна.

Той почти последва добрия съвет от лявото полукълбо на мозъка си… и след това отново погледна към Тракащата челюст на витрината, Тракащата челюст върху тези огромни оранжеви картонени обувки. И белите гети. Те бяха наистина страхотни. Джак щеше да ги хареса, каза му дясното полукълбо. И да ти кажа истината Бил, стари приятелю, даже ако Джак не ги хареса, ти ги искаш. Може би ще видиш още един комплект Супер Тракаща Челюст на някое друго място, всичко е възможно в живота ти, но такава, която може да ходи на големи оранжеви крака? Ъхъ, наистина се съмнявам. Този път той послуша дясното полукълбо и… всичко, което последва бе резултат на това.

Момчето с конската опашка продължи да ровичка из джобовете си, мрачното изражение на лицето му се задълбочаваше всеки път, когато изваждаше празната си ръка. Хоган не бе любител на пушенето — баща му, който пушеше по два пакета цигари на ден, бе починал от рак в белите дробове, но той си представи колко чакане още му предстои, ако не направи нещо сега.

— Хей, момче?

Момчето се обърна и Хоган му подаде двадесет и петцентова монета.

— Хей! Благодаря ти, човече!

— Няма защо.

Момчето се разплати с пълната госпожа Скутър, пъхна цигарите в един от джобовете си и пусна рестото от петнадесет цента в другия. Той не предложи да върне остатъка на Хоган, който всъщност и не го и очакваше. Такива бяха днес момчетата и момичетата — те кръстосваха магистралите от крайбрежие до крайбрежие, като се оставаха вятърът да ги носи като семена на плевели. Може би винаги са били такива, но според него сегашното поколение изглеждаше едновременно неприятно и малко заплашително, като змиите, които Скутър държеше в задната стая.

Змии като в тези малки крайпътни менажерии не можеха да те убият, два пъти седмично изстискваха отровата им и я продаваха в клиниките, които произвеждаха различни лекарства от нея. В това можеше да бъде сигурен, така както скитниците се появяваха в местната банка за кръвна плазма всеки вторник и четвъртък. Но змиите можеха да те ухапят така, че да ти причинят страхотна болка, ако се приближиш прекалено близко до тях и ако ги разсърдиш. Това, помисли си Хоган, бе нещото, което ги сближаваше с днешното поколение деца на пътя.

Госпожа Скутър се приближи, поклащайки се до тезгяха, думите на фланелката й плаваха нагоре-надолу и от едната страна към другата.

— Ти какво искаш? — попита тя. Гласът й бе все още груб. Западът имаше репутацията на приветливо място и през двадесетте години, които бе прекарал като търговец там Хоган бе осъзнал, че тази слава бе до известна степен заслужена, но жената имаше цялото очарование на продавачка в Бруклин, която е била обирана три пъти през последните две седмици. Хоган предположи, че нейният тип е разпространен в Новия Запад не по-малко, отколкото новото поколение деца на пътя. Тъжно, но факт.

— Колко струва тази челюст? — попита Хоган, като посочи през мръсното стъкло на това, което носеше знака СУПЕР ТРАКАЩА ЧЕЛЮСТ — ТЯ МОЖЕ ДА ХОДИ! Витрината бе напълнена с редица нови артикули: китайски изтръгвачки на пръсти, емфието на д-р Уоки, дъвка с черен пипер, пакети цигари-бомбички (Страхотен Майтап според надписа на пакета им, — Хоган предположи, че най-вероятно те бяха сигурен начин да ти избият зъбите) рентгенови очила, пластмасова маса, като от повърнато (Толкова реалистично!) и празнични сирени.

— Не зная — каза госпожа Скутър. — Чудя се, къде ли се е дянала кутията?