«Да страдат дечицата»

Стивън Кинг

Да страдат дечицата

Името и бе госпожица Сидли, а учителстването бе номерът и в живота.

Тя бе дребна женица и трябваше да се протяга, за да стигне до най-горния ред на черната дъска, което и правеше в момента. Зад нея, ни едно от децата не се кикотеше, шепнеше или дъвчеше тайно сладкиши, скрити в малките ръчички. Познаваха достатъчно добре смъртоносните инстинкти на госпожица Сидли, която винаги можеше да познае кой дъвче дъвка на последния чин, кой има воден пистолет в джоба и кой иска да отиде до тоалетната, за да размени карти за бейзбол, а не за да облекчи нуждите си. Тя бе всезнаеща и всевиждаща като самия Господ.

Вече посивяваше и корсетът, който носеше, за опора на отпуснатия и гръб, се очертаваше все по-ясно под роклята и на цветя. Дребна, вечно страдаща женица, с проницателни очички като длета. Езикът и бе легенда в училищния двор. Очите и, когато се фокусираха върху този, който шепне със съседа си или се кикоти, могат да накарат и най-здравите колена да се подкосят.

Точно сега тя написа думите, чийто правопис децата трябваше да усвоят този ден и си помисли, че успехът на дългогодишната и кариера може да се обобщи, провери и докаже чрез това ежедневно действие: тя спокойно можеше да обърне гръб на учениците си.

— Ваканция — каза тя, като произнесе думата, докато пишеше с твърдия си, недопускащ волности почерк. — Едуард, моля те използвай думата ваканция в едно изречение.

— По време на ваканцията отидох в Ню Йорк Сити — каза Едуард. След това, така, както го бе научила госпожица Сидли, той повтори думата внимателно — Ва-кан-ци-я.

— Много добре, Едуард — тя започна следващата дума.

Разбира се, тя си имаше малки номера; а успехът, както тя твърдо вярваше, зависеше повече от малките неща, отколкото от големите. Тя постоянно използваше този принцип в класната стая и той никога не беше я подвел.

— Джейн — каза тя спокойно.

Джейн, която безцелно разистваше читанката си, вдигна виновно очи.

— Затвори книгата веднага, моля. — Книгата бе затворена. Пребледняла, Джейн изгледа с омраза гърба на госпожица Сидли. — И ще останеш на чина си петнадесет минути след последния звънец.

Устните на Джейн потрепераха:

— Да, госпожице Сидли.

Един от нейните малки номера бе внимателното използване на очилата. Целият клас се отразяваше в дебелите им стъкла и тя винаги се забавляваше при вида на виновните и изплашени лица, когато ги улавяше при малките им немирни игри. Сега тя видя призрачния, разкривен Робърт в първия ред да бръчка носа си. Нищо не каза. Не засега. Щеше да отпусне още малко въжето на Робърт, за да се обеси по-добре, мъничкият ми.

— Утре — произнесе тя ясно и отчетливо. — Робърт, моля те използвай думата утре в изречение.

Робърт се намръщи замислено. Късното септемврийско слънце създаваше сънлива атмосфера в тихата класна стая. Електрическият часовник над вратата подсказваше, че след половин час, в три часа, ще удари последният звънец и единственото нещо, което възпираше малките глави да не клюмнат над правописните речници, бе тихата, зловеща заплаха откъм гърба на госпожица Сидли.

— Чакам, Робърт.

— Утре ще се случи нещо лошо — каза Робърт. Думите бяха съвършенно невинни, но госпожица Сидли, със седмото чувство, което всички маниаци на тема дисциплина имат, изобщо не ги хареса. — Ут-ре — завърши Робърт. Ръцете му бяха внимателно поставени върху чина и той отново сбръчка носа си. Освен това се усмихна с крайчеца на устните си. Госпожица Сидли внезапно и съвсем необяснимо проумя, че Робърт знаеше малкия и номер с очилата.

Добре, много добре.

Тя започна да пише следващата дума, без да промълви нито дума на одобрение към Робър, като остави неподвижното си тяло да предаде своето собствено послание. Тя наблюдаваше внимателно с едно око. След малко Робърт щеше да се изплези или да направи някой от ония неприлични жестове, които всички те знаеха (напоследък даже и момичетата ги правеха), само за да се увери, че ще види това, което той ще направи. След това той ще бъде наказан.

Отражението бе малко, призрачно и разкривено. А тя бе втренчила поглед в него и следеше разсеяно с крайчеца на окото си това, което пишеше на дъската.

Робърт се промени.

Тя едва зърна как застрашителният вид на лицето на Робърт се променя в нещо… различно.

Тя се обърна, с пребледняло лице, изобщо не усети рязката болка, която прониза гърба и.

Робърт я изгледа въпросително право в очите. Ръцете му бяха прилежно поставени върху чина. На задната част на главата му имаше зализан кичур коса. Той изобщо не изглеждаше изплашен.

„Сигурно съм си го внушила — си помисли тя. — Исках да видя нещо, и когато нищо не стана, умът ми просто измисли нещо. Много мило от негова страна. Обаче…“

— Робърт? — Искаше гласът и да прозвучи повелително, да направи така, че тонът и да му внуши безмълвното настояване за самопризнание. Нищо не излезе от това.

Да, госпожице Сидли? — Очите му бяха тъмнокафяви, като калта на дъното на муден поток.

— Нищо.

Тя се обърна към дъската. Чу как из класната стая се понесе приглушен шепот.

— Пазете тишина! — озъби се тя и отново се обърна с лице към тях. — Още един звук и всички ще останете след училище с Джейн! — Тя се обърна към целия клас, но очите и бяха втренчени в Робърт. Той я изгледа с детинска невинност. Кой, аз ли? Не аз, госпожице Сидли.

Тя се обърна към дъската и започна да пише, без да се вглежда в ъглите на очилата си. Последният половин час премина и Робърт я изгледа втренчено и я изпрати с поглед. Поглед, който казваше „Ние си имаме нашата малка тайна, нали така?“

Този поглед не напускаше съзнанието и. Той бе като малко парченце печено говеждо между два кътника — нещо съвсем мъничко, но го чувстваш като горящ въглен.

Тя седна и се зае със самотния си обяд в пет часа (яйца на очи върху препечена филия) и продължаваше да мисли за това. Знаеше, че остарява и приемаше това като нещо неизбежно. Нямаше намерение да стане една от тези изкуфели учителки, които крещят и блъскат каквото им попадне в клас, когато дойде времето за пенсиониране. Те и напомняха за онези комарджии, които не са в състояние да се откъснат от игралните маси, когато губят. Но тя нямаше намерение да губи. Тя излизаше винаги победителка.

Вгледа се в яйцата на очи.

Не бе ли така?

Тя си помисли за невзрачните лица на учениците си и почувства, че лицето на Робърт е най-забележителното сред всички тях.

Тя се изправи и включи още една лампа.

По-късно, точно преди да заспи, лицето на Робърт пак изплува пред нея и неприятно се усмихна в тъмнината зад клепачите и. Лицето започна да се променя…

Но преди да види в какво точно се променя, тъмнината я погълна.

Госпожица Сидли прекара неспокойна нощ и в резултат на това на другия ден бе много раздразнителна. Тя чакаше, направо се молеше някой да прошепне нещо на съседа си, да се захили или да подаде бележка на съученик. Но класът бе притихнал — съвсем притихнал. Всички я гледаха студено и тя сякаш чувстваше тежестта на погледите им върху себе си като слепи, пълзящи мравки.

„Веднага престани! — Каза си тя троснато. — Държиш се като плашлива госпожичка, току-що завършила колеж!“

Денят пак и се стори безкраен и когато удари последният звънец, тя почувства, че изпитва по-голямо облекчение от децата, когато удари последният звънец.

Децата се подредиха в правилни редици пред вратата, момчета и момичета по височина и се държаха, както си му е редът, за ръка.

— Свободни сте — каза тя и кисело се заслуша в глъчката, докато те се спускаха надолу по стълбището и излязоха на ярката слънчева светлина.

„Какво видях, когато той се промени? Нещо като луковица. Нещо, което хвърляше отблясъци. Нещо, което ме гледаше втренчено, вторачено в мен и се хилеше и изобщо не бе дете. То бе старо, зло и…“

— Госпожице Сидли?

Тя обърна бързо глава и едно малко „О“ изскочи неволно от гърлото и.

Бе господин Ханинг. Той се усмихна извинително:

— Нямах намерение да ви безпокоя.