«Кадилакът на Долан»

Стивън Кинг

Кадилакът на Долан

Отмъщението е блюдо, което се яде студено.

Испанска поговорка

Чаках и го следях седем години. Виждах го как идва и си отива. Наблюдавах го как се шляе в скъпи ресторанти, облечен в смокинг, заобиколен всеки път в компанията на различни жени, винаги с бодигардове, плътно долепени до него. Наблюдавах как косата му се промени от метално сиво до модерно сребристо, докато моята просто изтъняваше, докато най-накрая оплешивях. Наблюдавах го как напуска Лас Вегас за редовните си поклонения до Западното крайбрежие, наблюдавах го как се връща. Два или три пъти го наблюдавах от страничен път как неговият Седан де Вил, със същия цвят като косата му, се носеше по 71 магистрала към Лос Анджелис. Наблюдавах го още няколко пъти как напуска дома си на Холивуд Хилс в същия сив кадилак, за да се върне в Лас Вегас — не толкова често както би ми се искало. Аз съм учител в начално училище Учителите и високоплатените негодници нямат една и съща свобода на движение, това е просто икономическа даденост на живота.

Той не знаеше, че го наблюдавам — никога не съм се приближавал достатъчно близо до него, за да разбере това. Много внимавах.

Той уби жена ми или нареди да я убият, не е ли все едно? Искате ли подробности? Няма да ги получите от мен. Ако ги искате, погледнете в старите течения на вестниците. Тя се казваше Елизабет. Преподаваше в същото училище, където преподавам до ден днешен. Тя преподаваше на първолаците. Те я обожаваха и мисля, че някои от тях може би не бяха я забравили, въпреки че сега са вече тийнейджъри. Обичах я и продължавам със сигурност да я обичам. Не бе някоя красавица, но бе миловидна. Бе тихичка, но можеше да се смее. Сънувам я. Сънувам лешниковите й очи. За мен никога не е съществувала друга жена. И няма да съществува.

Някъде, някак си Долан нещо се изпусна. Това е всичко, което трябва да знаете. А Елизабет се бе озовала там, на погрешното място и в погрешното време и видя неговия фал. Тя отиде в полицията и оттам я препратиха във ФБР, където я разпитаха и тя потвърди, че ще свидетелства. Те обещаха да я охраняват, но или нещо объркаха, или подцениха Долан. А може би и двете. Каквото и да беше, една вечер тя влезе в колата и динамитът, свързан със стартера, ме остави вдовец. Той ме направи вдовец — Долан.

Не го осъдиха, защото нямаше свидетел, който да даде показания срещу него.

Той се върна в неговия свят, аз в моя. Суперлуксозният петоъгълен апартамент във Вегас за него, празният и пуст дом за мен. Постоянно шествие от красиви жени в скъпи кожи и рокли с пайети за него, тишината за мен. Сивите кадилаци, от които се смениха точно четири на брой в течение на годините за него, старият Бюик Ривиера за мен. Неговата коса придоби сребърен цвят, моята просто окапа.

Но аз го наблюдавах.

Бях внимателен — о, наистина. Много внимателен. Знаех какво представлява той, какво може да направи. Знаех, че ще ме размаже като бълха, ако види или почувства какво му готвя. Така че много внимавах.

През лятната ваканция преди три години го проследих (на благоразумно разстояние) до Лос Анджелис, където той често ходеше. Той отсядаше във великолепната си къща и уреждаше страхотни купони (наблюдавах идването и разотиването на гостите, скрит в безопасната сянка на края на блока, като изчезвах в тъмнината, когато полицейските патрулни коли минаваха покрай мен) и отсядах в евтин хотел, където гостите надуваха с всичка сила радиоапаратите си и неоновата светлина от отсрещния бар със сервитьорки с монокини блестеше в прозорците. Заспивах в такива нощи и сънувах лешниковите очи на Елизабет, сънувах, че всичко това никога не бе ми се случвало и се събуждах понякога със сълзи, изсъхнали на лицето ми.

За малко да загубя надежда.

Добре го охраняваха, пазеха го наистина много добре. Никъде не отиваше без тежко въоръжените горили, а самият кадилак бе блиндиран. Големите радиални гуми бяха самозалепващи се, от типа, който бе особено популярен сред диктаторите на малките, неспокойни държави.

Тогава, оня последен път, разбрах как може да го направя — но не го осъзнах, преди да се изплаша до смърт.

Последвах го до Лас Вегас, като винаги запазвах разстояние от поне километър и половина между нас, понякога три, понякога четири километра. Когато прекосявахме пустинята и се отправяхме на изток, понякога колата му бе не повече от слънчево зайче на хоризонта, а аз си спомнях Елизабет и как слънцето блестеше в косите й.

Тогава го следвах на доста голямо разстояние. Бе средата на седмицата и движението по магистрала 71 бе много слабо. Когато движението е слабо, проследяването става опасно — дори учител в началното училище знае това. Преминах покрай оранжев знак, който показваше „Отклонение на осем километра“ и изостанах още повече от него. Отбивките в пустинята намаляват скоростта на движението до краен предел и не исках да рискувам да се озова зад сивия кадилак, докато шофьорът бавно го насочва по някакъв разбит второстепенен път.

Отклонение на пет мили, посочваше следващият знак и под него — Работа с взривове пред вас. Изключете двустранната радиовръзка.

Започнах да размишлявам върху един филм, който бях гледал преди години. В този филм бандата въоръжени грабители бе отклонила бронирана кола в пустинята, като поставиха фалшиви знаци за отбивка. След като шофьорът се хвана на номера и отби по мръсен пустинен път (в пустинята е фрашкано с хиляди такива пътища — за овце и между отделните ферми, стари държавни пътища, които до никъде не водят), крадците махнаха знаците, осигуриха пълната изолация и тогава просто направиха засада, докато бодигардовете излязат.

Убиха бодигардовете.

Спомних си това.

Убиха бодигардовете.

Достигнах до отклонението и завих по него. Пътят бе точно толкова лош, колкото си го представях — прах и пушилка, две коли едва можеха да се разминат, дупки, от които старият ми бюик подскачаше и се тресеше така, сякаш всеки момент ще се разпадне. Бюикът се нуждаеше от нови амортисьори, но те са разход, който един учител в начално училище не може да си позволи и трябва да отложи за по-добри времена, дори когато е вдовец без деца, без никакви хобита с изключение на мечтата му за отмъщение.

Докато бюикът танцуваше и се тресеше по пътя, ми хрумна една идея. Вместо да следвам кадилака на Долан следващия път, когато той напусне Вегас за Лос Анджелис или Лос Анджелис за Вегас, — ще го изпреваря. Ще направя фалшива отбивка както крадците направиха във фирма и ще го подмамя в пустоша на пустинята, тиха и оградена от планините. Тогава ще махна знаците, както крадците направиха във филма.

Внезапно се върнах в действителността. Кадилакът на Долан бе пред мен, точно пред мен, отбил на една страна от прашния коловоз. Една от гумите, самозалепваща се или не, бе спукана. Не само това. Тя бе експлодирала и бе излязла наполовина от джантата. Причината бе вероятно остър камък, стърчащ в пътя като мъничко противотанково препятствие. Един от двамата бодигардове работеше с крик под предния край на колата. Вторият — великан с лице на шопар, стоеше зад самия Долан, а по лицето му, под късо подстригания бретон, се стичаха струйки пот. Даже в пустинята, те не искаха да рискуват излишно.

Долан стоеше на една страна, висок и строен в отворената риза и тъмни панталони, сребърната му коса се вееше около главата му от пустинния вятър. Пушеше цигара и наблюдаваше хората си така, сякаш бе някъде другаде, в ресторант или бална зала или може би в гостната си.

Очите му срещнаха моите през предното стъкло на колата ми и след това се плъзнаха, без изобщо да ме разпознаят, въпреки че ме бе виждал веднъж, преди седем години (когато все още имах коса), на предварителното следствие, когато седях до жена ми.

Ужасът ми от това, че застигнах кадилака, се замени с откровена ярост.

Помислих да се надвеся от прозореца и да му изкрещя: Как смееш да ме забравиш? Как смееш да не ми обръщаш внимание! Но това щеше да бъде отчаяна постъпка на един безумец. Слава богу, че бе ме забравил, бе прекрасно, че не ме позна. По-добре да бъда мишка зад ламперията, която изяжда стръвта, без да се хване в капана. По-добре да бъда паяк, който плете мрежата си високо в корнизите.

Мъжът, който се потеше с крика ми махна, но не само Долан можеше да подминава другите с безразличие. Погледнах безразлично през шофьорското прозорче, като от все сърце му пожелах инфаркт или мозъчен удар, или, още по-добре и двете едновременно. Продължих пътя си — но в главата ми бе нахлула кръв и сърцето ми биеше до спукване, така че за няколко мига планините на хоризонта сякаш се удвоиха и даже утроиха пред очите ми.

Само ако имах пистолет ! — си казах аз.