«Бележки (Skeleton Crew)»

Стивън Кинг

Бележки (Skeleton Crew)

Не всички се интересуват как се появяват Разказите и това е съвсем естествено — не е нужно човек да разбира как работи двигателят с вътрешно горене, за да може да кара кола и не е нужно човек да познава обстоятелствата около един разказ, за да изпита удоволствие от него. От двигателите се интересуват автомонтьорите, от създаването на разказите се интересуват учените, любителите и любопитните (първите и последните са почти без разлика помежду си, но както и да е). Тук съм включил бележки по някои от разказите — неща, които реших, че могат да представляват интерес за неангажирания читател. Но ако вие се окажете по-неангажиран и от това, уверявам ви, че можете да затворите книгата без угризения — няма да изпуснете много.

„Мъглата“ беше написана през 1976, за една антология на нови разкази, която събираше моят агент Кърби МакКоли. Две или три години преди това, МакКоли бе създал друга книга от този вид, наречена „Ужаси“. Тя излезе с меки корици. Тази трябваше да е с твърди корици и много по-амбициозна по размах. Казваше се „Тъмни сили“. Кърби искаше да му дам разказ и преследваше този разказ с инат, с решимост… и някаква внимателна дипломатичност, която издава истински добрия агент.

Нищо не можех да измисля. Колкото повече се напрягах, толкова повече нищо не можех да измисля. Започнах да смятам, че машинката за разкази в главата ми се е повредила, временно или завинаги. Тогава дойде бурята, която бе до голяма степен като бурята, описана в този разказ. Наистина в разгара й от езерото Лонг Лейк в Бриджтън се надигна воден стълб. Тогава живеехме там и аз настоях цялото семейство да слезем заедно долу (въпреки, че жена ми се нарича Табита — Стефани е името на сестра й). Пътуването до супермаркета на следващия ден е до голяма степен като описаното в разказа, въпреки че ми беше спестена компанията на такава одиозна фигура като Нортън — в действителния свят хората, които живеят във вилата на Нортън са един много приятен лекар и жена му.

В супермаркета музата ми изведнъж ми цвъкна на главата — това се случи както става обикновено, изведнъж, без предупреждение. Бях някъде по средата на централната алея и гледах хлебчетата за хот-дог, когато си представих огромна праисторически птица, която лети към щанда с месото в дъното и събаря по пътя си консервни кутии с компот от ананас и бутилки доматен сос. Докато стигнем до касата със сина ми Джо, аз се забавлявах с една история за това как всички тези хора са затворени в магазина и не могат да излязат, обградени от праисторически животни. Стори ми се страшно смешно — „Аламо“ щеше да се получи така, ако бе режисиран от Бърт И. Гордън. Написах половината от историята същата вечер и останалата половина през следващата седмица.

Получи се малко дълъг разказ, но Кърби го хареса и го включи в книгата. Не ми харесваше този разказ преди преработката — особено не ми харесваше дето Дейвид Дрейтън спи с Аманда, а после така и не разбира, какво е станало с жена му. Това ми изглеждаше много малодушно. Но в преработения вариант открих едно стихче, което ми хареса, и с това стихче в главата, успях да изчистя разказа до основи с много по-голям успех, отколкото други мои дълги разкази („Способен ученик“ в „Особени сезони“ е типичен пример за тази моя болест — литературен гигантизъм).

Трябва да си призная, че ми харесваше метафората, съдържаща се в откритието на Дейвид Дрейтън за ограничеността на неговите възможности, както ми харесваше и веселата непретенциозност на историята — човек трябваше да я гледа в черно-бяло, прегърнал приятелката си (или приятеля си) и огромен високоговорител на прозореца. Човек сам създаваше всичко останало.

„Тук-там има тигри“ — Учителката ми от първи клас в Станфърд, Кънектикът се казваше госпожа Ван Бюрен. Много се плашех от нея. Предполагам, че ако тогава се беше появил тигър и я беше изял, аз нямаше да се противопоставя. Знаете какви са децата.

„Маймуната“ — Преди около четири години бях в Ню Йорк по работа. Прибирах се пеша към хотела, след като се бях срещал с моите хора в Ню Америкън Лайбръри, когато видях един човек да продава механични маймуни на улицата. Имаше цял взвод върху едно сиво одеяло, което той бе проснал на тротоара, на ъгъла на Пета и Четиридесет и втора, и всички се навеждаха, ухилваха и удряха чинелите си. Сториха ми се много страшни и останалата част от пътя до хотела се чудех защо. Реших, че е така, защото ми напомниха за дамата с косата, онази дето прерязва нишката на всеки от нас един ден. И с тази мисъл в главата написах разказа, най-вече на ръка, в хотелската стая.

„Прекият път на госпожа Тод“ — Съпругата ми е истинската госпожа Тод, тази жена е наистина полудяла да търси кратки пътища и в по-голямата си част прекият път е действителност. Тя също го откри. И наистина изглежда, че Таби се подмладява, въпреки че аз се надявам да не съм като Уърт Тод. Поне се опитвам да не съм.

Този разказ много ми харесва, в него има предизвикателство. А гласът на стареца действа успокояващо. От време на време човек пише по нещо, което го връща към старите времена, когато всичко написано е било свежо и пълно с въображение. Когато пишех „Госпожа Тод“ се чувствах точно така.

И още една последна бележка по него — три женски списания не го приеха, най-вече заради ония редове, че ако не клекне жената, ще си напишка крака. Явно те са усещали или че жените не пишкат, или че не искат да им се напомня за това. Третото списание, което го отхвърли — „Космополитън“, го направи, защото решиха, че главният герой е твърде стар, за да представлява интерес за основната публика, към която е адресирано списанието.

Без коментар — освен да добавя, че „Редбук“ накрая го взе. Да ги благослови Бог.

„Разходката“ първоначално бе написан за „Омни“, които с пълно право го отхвърлиха, защото научната му част е доста рехава. Бен Бова даде идеята колонизаторът в разказа да копае вода и аз я включих в тази версия.

„Салът“ — Написах този разказ през 1968 подзаглавието „Плаваща платформа“. В края на 1969 го продадох на списание „Адам“, което — като повечето списания с разголени момичета — плащаше не при приемане на материала, а при публикуване. Бяха ми обещали двеста и петдесет долара.

През пролетта на 1970, когато се прибирах с моя Форд — джип, от Унивърсити Мотор Ин в 12:30 през нощта, налетях на няколко жълти пътни конуса, ограничаващи една пешеходна пътека, боядисана същия ден. Боята беше изсъхнала, но никой не си бе дал труда да махне конусите, когато се стъмнило. Един от тях отскочи и ми изкърти заглушителя от проядения от ръжда ауспух. Веднага ме обхвана надигащ се, справедлив гняв, който е характерен само за пийнали студенти. Реших да обиколя град Ороно и да събера пътни конуси. На сутринта ще ги оставя пред полицейския участък, с бележка, на която е написано, че съм спасил много заглушители и ауспуси от унищожение и ще трябва да получа медал.

Събрах около сто и петдесет, преди в огледалото ми за обратно виждане да започнат да се появяват синкави светлини.

Никога няма да забравя полицая в Ороно, който ми хвърли дълъг, дълъг поглед, след като бе погледнал отзад в джипа ми и ме попита: „Синко, тези конуси твои ли са?“

Конфискуваха конусите, както и мен. Прекарах тази нощ като гост на град Ороно, който се появява толкова често в кръстословиците. Месец по късно бях изправен пред Окръжния съд в Бангор по обвинение в дребно хулиганство. Сам поех защитата си, а за клиент имах наистина глупак. Бях глобен двеста и петдесет долара, които естествено нямах. Дадоха ми седем дни да внеса сумата или да прекарам още тридесет дни като гост на Пенъбскот Каунти. Вероятно можех да ги взема на заем от майка ми, но не беше лесно да се обяснят обстоятелствата (без да се признае голямото пиене).

Въпреки, че не се допуска използването на deux ex machina в своите произведения, защото тези „богове от машината“ са съвсем невероятни, аз съм забелязал, че в действителност те съществуват. В истинския живот те се появяват през цялото време. Моите се появиха след три дни, когато получих чек от списание „Адам“ за двеста и петдесет долара. Бяха за разказа ми „Плаваща платформа“. Беше все едно някой да ти прати картичка с текст „Излизай от затвора и бъди свободен!“. Веднага осребрих чека и платих глобата. Реших да съм примерен и отдалече да заобикалям пътните конуси. Точно примерен не станах, но можете да ми повярвате като ви кажа, че с конусите сме квит.