«Протокът»

Стивън Кинг

Протокът

„В онези дни Протокът бе по-широк“ — каза Стела Фландърс на правнуците си през последното лято от живота си, лятото преди да започне да вижда духове. Децата я гледаха с широко отворени, мълчаливи очи, а синът й, Алдън се извърна от мястото си на верандата, където си дялкаше нещо. Беше неделя, и Алдън никога не излизаше с лодката в неделя, независимо колко висока бе цената на омарите.

— Какво значи това, бабо? — попита Томи, но старицата не отговори. Тя просто седеше в люлеещия се стол до студената печка, пантофите и спокойно се удряха в пода.

Томи попита майка си:

— Какво значи това, мамо?

Луис само поклати глава, усмихна се и ги изпрати навън да берат малини.

Стела си помисли: Забравила е. Дали въобще е знаела?

В онези дни Протокът бе по-широк. Ако някой знаеше, че е било така, това бе Стела Фландърс. Тя бе родена през 1884, беше най-старата жителка на Гоут Айлънд, и нито веднъж през живота си не бе напускала острова.

Обичаш ли? Този въпрос бе започнал да я измъчва постоянно, а тя дори не знаеше какво значи той.

Дойде есента, студена есен, без така нужните дъждове, които да оцветят красиво дърветата, нито на Козия, нито на Мечия нос, отвъд Протока. Вятърът свиреше дълги, студени мелодии и Стела усещаше, че всяка мелодия отеква в сърцето й.

На 19 ноември, когато първите вихрушки се спуснаха от небето с цвят на бял хром, Стела отпразнува рождения си ден. Дойдоха повечето хора от селото. Дойде Хати Стодард, чиято майка умря от плеврит през 1954 и чийто баща бе изчезнал с „Дансър“ през 1941. Дойдоха Ричард и Мери Додж, Ричард се движеше бавно по пътеката, като се подпираше на бастуна си, артритът му го беше яхнал като невидим пътник. Дойде Сара Хейвлък, естествено, майката на Сара — Анабел, бе някога най-добрата приятелка на Стела. Бяха ходили заедно в училището на острова, от първи до осми клас и Анабел се бе омъжила за Тони Фрейн, който й бе опъвал косата в пети клас и я беше разплаквал, така както Стела се бе омъжила за Бил Фландърс, който веднъж й бе съборил всички учебници от ръцете в калта (но тя бе успяла да се сдържи и да не заплаче). Сега и Анабел и Тони си бяха отишли и Сара бе единственото от седемте им деца, което бе останало на острова. Нейният съпруг, Джордж Хейвлък, когото всички знаеха като Големия Джордж, бе умрял от жестока смърт по време на сушата през 1967, годината, когато не излезе риба. Брадвата се изплъзнала от ръцете на големия Джордж, шурнала кръв — прекалено много кръв! — и след три дни погребение на острова. И когато Сара дойде на рождения ден на Стела и извика „Честит Рожден ден, бабче!“ Стела я прегърна силно и затвори очи,

(обичаш ли?)

но не се разплака.

Имаше огромна торта. Хати я бе направила заедно с приятелката си Вера Спрус. Цялата компания ревна песента „Честит Рожден ден“ в един общ хор, достатъчно силен, за да заглуши вятъра… поне за малко. Дори Алдън пя, който при нормални обстоятелства пееше само „Напред, Воини на Христа“ или славословията в църквата, а думите на всички останали песни произнасяше с наведена глава и зачервени като домати уши. На тортата на Стела имаше деветдесет и пет свещи и дори през песните тя чуваше вятъра, въпреки че слухът й вече не беше като на младини. Струваше й се, че вятърът вика името й.

„Аз не бях единствената“, щеше да каже тя на децата на Луис, ако можеше. "По мое време имаше много хора, които живееха и умираха на острова. Тогава нямаше пощенска лодка. Бул Саймс носеше пощата, когато имаше поща. Нямаше и ферибот. Ако имаш работа на сушата, мъжът ти те качва на рибарската лодка. Доколкото знам на острова нямаше тоалетна с вода до 1946. Синът на Бул, Харълд, бе първият, който инсталира такава тоалетна, след като Бул получи инфаркт и морето го отнесе, докато влачил мрежите. Помня, че видях как внасят Бул в къщи. Понесоха го завит в полиетилен и от единия край се подаваше единият му зелен ботуш. Помня…"

А те щяха да кажат: „Какво, бабо? Какво помниш?“

Какво щеше да им отговори тя? Имаше ли още?

В първия зимен ден, около месец след рождения ден, Стела отвори задната врата, за да вземе дърва за печката и намери мъртво врабче на задната площадка. Тя се наведе внимателно, вдигна го за едното краче и го погледна.

— Замръзнало — обяви тя, а нещо вътре в нея произнесе друга дума. Бяха минали четиридесет години, откакто бе видяла замръзнала птичка — 1938. Годината, когато бе замръзнал Протокът.

Тя потрепера, уви се по-здраво в палтото си и минавайки край ръждясалата пещ за горене на боклук, хвърли мъртвото врабче в нея. Денят бе студен. Небето бе ясно, дълбоко-синьо. Вечерта на рождения й ден бе паднал десет сантиметра сняг, после се бе стопил и повече не падна. „Сигурно скоро ще дойде“ каза мъдро Лари МакКийн долу в магазина на Гоут Айлънд, сякаш се опитваше да сплаши зимата да не идва.

Стела стигна до купчината дърва, взе един наръч и тръгна, за да го внесе обратно в къщата. Сянката й, крехка и чиста я последва.

Когато стигна до задната врата, където бе паднало врабчето, Бил я заговори — обаче ракът бе взел Бил преди дванадесет години.

„Стела“ — каза Бил и тя видя как сянката му пада до нейната, по-дълга, но съвсем ясно очертана, сянката на шапката му весело килната на една страна, така както той обикновено я носеше, когато беше жив. Стела усети как в гърлото й се надига вик. Твърде голям, за да достигне до устните й.

„Стела, — повтори той — кога ще дойдеш на сушата? Ще вземем стария форд на Норм Джоли и ще си направим една разходка до Бийнс във Фрийпорт. Какво ще кажеш?“

Тя се изви, за малко щеше да изтърве дървата, но нямаше никого. Само дворът се простираше надолу по хълма, после дивите бели треви, и отвъд всичко, на ръба на действителността, ясно очертан и някак увеличен, Протокът… и отвъд, сушата.

— Бабо, какво е Проток? — можеше да попита Лона, въпреки че никога не бе го правила. И тя щеше да им отговори така както би им отговорил всеки рибар — Протокът е водна площ между две сухоземни площи, водна площ отворена от двете страни. В стария рибарски виц се казваше: Момчета, научете се да се ориентирате по компаса, между Джоунспорт и Лондон има един дяволски широк Проток.

— Протокът е водата между един остров и сушата — можеше да добави тя, подавайки им меласови бисквити и горещ чай със захар. — Така го знам аз. Зная го така, както зная името на мъжа ми… както зная начина, по който той си носеше шапката.

— Бабо? — щеше да каже Лона. — Как така никога не си пресичала Протока?

— Миличка — щеше да каже тя. — Никога не съм виждала причина да ида отсреща.

През януари, два месеца след рождения ден, протокът замръзна за първи път от 1938 година насам. По радиото излъчиха предупреждения към жителите на острова и на сушата да не се доверяват на леда, но Стюи МакКлилънд и Ръсъл Боуи извадили шейната на Стюи, и след един дълъг следобед, прекаран в пиене на ябълково вино, излезли на леда и естествено потънали в Протока. Стюи успял да изпълзи (въпреки че изгубил единия си крак от премръзване). Протокът взел Ръсъл Боуи и го отнесъл със себе си.

На двадесет и пети януари правиха помен на Ръсъл. Стела отиде, хваната за ръката на сина си Алдън, а той мърдаше устни и произнасяше думите на църковните песни и боботеше думите на славословията, накрая, преди благословението. После Стела поседя със Сара Хейвлък, Хати Стодърд и Вера Спрус пред пламъците на камината в приземния етаж на общината. Това бе изпращане на Ръсъл, с пунш и красиви триъгълни хапки с крем-сирене. Мъжете се мотаеха отзад и търсеха нещо по-силно за пиене от пунша. Току-що овдовялата съпруга на Ръсъл Боуи седеше зашеметена, със зачервени очи до Иуъл МакКрейкън, пастора. Беше бременна в седмия месец — щеше да й е петото дете — и Стела, полузадрямала на топлината на огъня си помисли: „Предполагам, съвсем скоро и тя ще пресече Протока. Ще иде във Фрийпорт и Люистън и ще стане сервитьорка, така предполагам.

Тя погледна Вера и Хати, за да разбере за какво става дума.

— Не, не чух — каза Хати. — Какво каза Фреди?

Говореха за Фреди Динсмуър, най-стария мъж на острова (обаче е две години по-млад от мен, помисли си Стела доволна), който продаде магазина си на Лари МакКийн и сега живееше от пенсията си.