«Балада за гъвкавия куршум»

Стивън Кинг

Балада за гъвкавия куршум

Барбекюто беше към края си. Добре беше минало — напитки, печени на дървени въглища ребърца — алангле, зелена салата и специалния сос на Мег. Бяха започнали в пет. Сега беше осем и половина и почти падаше здрач — тъкмо времето, когато едно голямо парти започва да се развихря. Но това не беше голямо парти. Бяха само петима — агентът и съпругата му, прочутият млад писател и неговата съпруга, и редакторът на списанието, който беше малко над шестдесетте, но изглеждаше по-стар. Редакторът пиеше безалкохолно. Агентът бе казал на младия писател, преди да пристигне редакторът, че той е имал проблеми с пиенето. Сега вече нямаше, но я нямаше и жената на редактора… поради което бяха не шест, а пет.

Вместо да се развихрят — те бяха обзети от едно настроение на самовглъбяване, което ги обхвана с падането на здрача в двора на писателя, който излизаше на езерото. Първият роман на писателя бе получил добра оценка от критиката и се бе продал добре. Той бе късметлия момче и му правеше чест, че го съзнава.

С някакъв игрив интерес към страшните истории, разговорът се бе обърнал от ранния успех на младия писател към други писатели, които са привлекли от рано общественото внимание и след това се бяха самоубили. Спомена се Рос Локридж и Том Хейгън. Жената на агента спомена Силвия Плат й Ан Секстън, а младият писател каза, че не смята Силвия Плат за успяла писателка. Тя не бе се самоубила, заради успеха, каза той. Успехът бе дошъл, защото тя се бе самоубила. Агентът се усмихна.

— Моля ви, не може ли да говорим за нещо друго? — попита жената на младия писател, малко нервно.

Без да й обръща внимание, агентът каза:

— И лудостта. Има и такива, които полудяват, заради успеха. — Агентът имаше приятния глас на актьор, който не е на сцената.

Жената на писателя пак се приготви да възрази — тя знаеше, че съпругът й не само обича да говори за тези неща, за да може да се шегува по тези въпроси, а той искаше да се шегува по тези въпроси, защото мислеше за тях прекалено много — но в този момент заговори редакторът на списанието. Това, което той каза бе твърде странно и тя забрави да възрази.

— Лудостта е гъвкав куршум.

Жената на агента сякаш се стресна. Младият писател се наведе напред със скептично изражение. Той каза:

— Това ми звучи познато.

— Естествено — каза редакторът. — Тази фраза, метафората „гъвкав куршум“ е на Мариан Мур. Тя я беше използвала, за да опише някаква кола. Винаги съм мислел, че тя описва много добре състоянието лудост. Лудостта е нещо като психическо самоубийство. Не казват ли днес лекарите, че единственият начин да се измери смъртта, е като се измери смъртта на мозъка.

Съпругата на младия писател подскочи.

— Някой да иска още едно питие? — нямаше желаещи. — Е, аз искам, щом ще говорим за тези неща — каза тя и отиде да си налее.

Редакторът каза:

— Веднъж ми бяха дали един разказ, когато работех за „Логан“. Разбира се списанието вървеше по пътя на „Колиър“ и „Сатърдей Ивнинг Поуст“, но ние ги надживяхме. — Той произнесе това с известна гордост. — Публикувахме по тридесет и шест разказа годишно, може би повече и всяка година пет-шест от тях попадаха в сборниците с най-добрите разкази за годината. И хората ги четяха. Както и да е, заглавието на този разказ бе „Балада за гъвкавия куршум“ и той бе написан от един човек на име Рег Торп. Млад човек на възрастта на този млад човек тук, и успял почти толкова.

— Нали той написа „Фигури от подземния свят“? — попита жената на агента.

— Да. Направо рекорд за пръв роман. Великолепни критики, чудесно се продаваше и с твърди, и с меки корици, литературната гилдия, всичко. Дори филмът бе доста добър, въпреки че не беше хубав, колкото книгата. Въобще не можеше да се мери с нея.

— Страхотно ми хареса тази книга — каза съпругата на писателя, примамена да се включи отново в разговора, въпреки вътрешната си съпротива. Тя имаше удивения, доволен вид на човек, който току-що си е спомнил нещо приятно, което много дълго му е убягвало. — Написал ли е нещо от тогава? Прочетох „Фигури от подземния свят“, когато бях в колежа, през… ами, достатъчно отдавна, въобще не ми се мисли.

— Не си мръднала от тогава — каза топло жената на агента, въпреки че дълбоко в себе си мислеше, че съпругата на писателя носи прекалено малка фланелка и прекалено тесни панталонки.

— Не, оттогава нищо не е написал — каза редакторът. — Освен този кратък разказ, за който ви говорех. Самоуби се. Полудя и се самоуби.

— О, — каза жената на младия писател. — Пак ли за това.

— Публикували ли са разказа? — попита младият автор.

— Така и не стигна до печат, защото редакторът полудя и за малко щеше да се самоубие.

Изведнъж агентът се изправи и отиде да освежи безалкохолното, което пиеше и което едва ли имаше нужда от освежаване. Той знаеше, че редакторът бе изкарал една нервна криза през лятото на 1969, малко преди списанието „Логан“ да фалира.

— Аз бях този редактор — информира останалите редакторът. — В определен смисъл ние полудяхме заедно, Рег Торп и аз, въпреки, че аз бях в Ню Йорк, а той — в Омаха, и ние дори не се познавахме. Книгата му бе излязла шест месеца преди това и той се бе преместил в Омаха, за да „си събере мислите“, както бе популярно да се казва тогава. Зная останалата част от историята, защото понякога виждам жена му, когато тя е в Ню Йорк. Тя рисува. При това доста добре. Голяма късметлийка е — за малко той щеше да я вземе със себе си.

Агентът се върна и седна.

— Сега започвам да си спомням — каза той. — Не беше само жена му, нали? Той застреля още двама-трима души, между които едно дете.

— Точно така — каза редакторът. Всъщност точно детето го подтикнало да започне.

— Детето го подтикнало? — попита съпругата на агента. — Какво искаш да кажеш?

Но по лицето на агента личеше, че той няма да се остави да го въвлекат, той щеше да говори, но нямаше да се остави да го разпитват.

— Аз зная моята част от историята, защото я преживях — каза редакторът на списанието. — И аз извадих късмет. Страхотен късмет. Има нещо много интересно свързано с тези, които се опитват да се самоубият като насочат пистолет към главата си и натиснат спусъка. Човек би си помислил, че този метод е абсолютно сигурен, по-добър от хапчета или от това да си прережеш вените, обаче не е. Когато се застреляш в главата просто не можеш да знаеш последствията. Куршумът може да рикошира от черепа ти и да убие някой друг. Може да последва извивката на черепа ти и да излезе от другата страна. Може да заседне в мозъка и да ослепееш, а да останеш жив. Един човек може да се застреля в челото с пистолет калибър 38 и да се събуди в болница. Друг може да се застреля в главата с калибър 22 и да се събуди в ада… ако има такова място. Склонен съм да вярвам, че то е тук на земята, вероятно в Ню Джърси.

Съпругата на писателя се засмя доста пронизително.

— Единственият сигурен метод за самоубийство е да се скочи от висока сграда, но към този изход се насочват само тези, които са се отдали изцяло на тази идея. Много неприятно за гледане, нали така?

Това, което искам да кажа, е че когато човек се застреля с гъвкав куршум, той всъщност не знае какъв ще е изходът. В моя случай, аз скочих от един мост и се събудих на обсипан с боклуци насип и един шофьор ме удряше по гърба и ми вдигаше ръцете нагоре и надолу, сякаш му бяха дали двадесет и четири часа, за да влезе във форма, а той ме бе взел за машина за гребане. При Рег куршумът бе смъртоносен. Той… Обаче аз започнах да ви разказвам една история, без да съм сигурен дали непременно искате да я чуете.

Той ги огледа въпросително в сгъстяващия се здрач. Агентът и съпругата му се спогледаха неуверено, а съпругата на писателя се готвеше да каже, че според нея са говорили достатъчно за неприятни работи, когато съпругът й каза:

— Искам да чуя. Естествено, ако нямаш нищо против да ни я разкажеш. Ако нямаш някакви лични мотиви.

— Никога не съм я разказвал — каза редакторът, — но не поради някакви лични мотиви. Вероятно никога не съм попадал на подходяща публика.

— Давай тогава — каза писателят.

— Пол — жена му сложи ръка на рамото му. — Не мислиш ли, че…

— Не сега, Мег.

Редакторът каза: