«Големите колела: Разказ за играта на пране (Млекар № 2)»

Стивън Кинг

Големите колела: Разказ за играта на пране (Млекар № 2)

Роки и Лео и двамата пияни като последните прасета на земята, караха бавно по улица „Калвър“ и после по авеню Балфур, към колелото. Бяха се разположили в Крайслера на Роки, модел 1957 година. Между тях, закрепена с пиянска загриженост върху лоста за скоростите, имаше кашон бира „Айрън Сити“. Това бе вторият им кашон за вечерта — всъщност вечерта бе започнала в четири след обяд, по това време свършваше работният ден в пералнята.

— Да му пикая на фасона! — каза Роки и спря на мигащата червена светлина на светофара при кръстовището на Балфур Авеню и път 99. Не погледна дали не идва нещо отляво и отдясно, а погледна крадешком назад. Полупразна кутия бира „Айрън Сити“ се крепеше между краката му. Той изви волана и навлезе по път 99. Скоростната кутия изскърца, когато тръгнаха направо на втора. Крайслерът бе изгубил първата си скорост преди два месеца.

— Ще му пикая на фасона — каза Лео угоднически.

— Колко е часът?

Лео повдигна часовника си толкова, че той почти се докосна до запалената му цигара и започна лудо да опъва от цигарата, докато успя да различи цифрите.

— Почти осем.

— Да му пикая на фасона! — Минаха край една табела, на която пишеше ПИТСБУРГ 44.

Никой няма да се съгласи да проверява това Детройтско количество — каза Лео. — Или поне никой, ако е с всичкия си.

Роки включи на трета. Скоростната кутия изстена силно и Крайслерът получи нещо, което вероятно бе автомобилният вариант на епилептичен припадък. Спазъмът премина и километражът запълзя нагоре към петдесет. Започна да се колебае някъде там.

Когато стигнаха до кръстовището на Магистрала 99 и пътя Девън Стрийм (река Девън Стрийм очертаваше границата между градовете Кресънт и Девън в продължение на десет километра), Роки изведнъж сви по пътя Девьн Стрийм, сякаш току-що му бе хрумнало — въпреки, че дори тогава сигурно някакъв спомен за Коравия Чорап е започнал да се разбужда някъде дълбоко в подсъзнанието на Роки.

Те с Лео бяха карали повече или по-малко наслуки, откакто бе свършил работният ден. Беше последният ден на юни и срокът на лепенката за технически преглед на Крайслера щеше да изтече точно в 12:01 след полунощ! Точно след четири часа. След по-малко от четири часа. Роки реши, че тази възможност е прекалено ужасна, за да разсъждава върху нея, а на Лео не му пукаше. Колата не беше негова. Освен това той бе изпил достатъчно количество от „Айрън Сити“ и бе достигнал състояние на дълбока церебрална парализа. Девънският път се виеше през единствената гориста местност в околността. Големи групи брястове и дъбове се бяха скупчили от двете страни на пътя, зелени и живи и пълни с движещи се сенки, в нощта, която бе започнала да се спуска над югозападна Пенсилвания. Тази област всъщност бе известна като Девънската гора. Тя бе получила самостоятелно название, след като бе станала известна със зверското убийство на младо момиче и неговия приятел през 1968. Двойката паркирала тук и телата им били намерени в колата на момчето — Мъркюри 1959. Имала истински кожени седалки и голям хромиран орнамент на гюрука. Части от пътниците били намерени на задната седалка. Освен това и на предната седалка, в багажника и в жабката. Убиецът така и не беше намерен.

— Дано таратайката да не откаже някъде тук — каза Роки. — До най-близкия град има сто и двадесет километра.

— Дрън-дрънци — тази интересна дума бе минала напоследък сред четиридесетте най-употребявани думи в речника на Лео. — Ей там има град.

Роки въздъхна и отпи от бирата си. Светлините всъщност не бяха на град, но хлапето не беше далече от истината. Това бе новият търговски център. Тези мощни неонови светлини наистина блестяха страхотно. Докато гледаше в тази посока, Роки насочи колата към лявата част на пътя, изви назад, за малко да влезе в дясната канавка и накрая пак се върна на платното.

— Оооп — каза той. Лео се оригна и се закиска.

Работеха заедно в пералнята „Ню Адамс“ от септември, когато Лео бе нает като помощник на Роки в перачницата. Лео бе младеж с физиономия на гризач, който имаше вид на човек с подсигурено бъдеще в затвора. Той твърдеше, че пестял по двадесет долара на седмица от заплатата си, за да си купи на старо мотоциклет „Кавасаки“. Казваше, че с този мотоциклет ще отиде на запад, когато времето се застуди. Лео имаше общо дванадесет работни места зад гърба си, откакто пътищата им с академичния свят се бяха разделили, при минималната възраст шестнадесет години. На него му харесваше в перачницата. Роки го учеше на различните цикли на пране и Лео вярваше, че научава занаят, който би могъл да му бъде полезен, когато стигне Флагстаф.

Роки, старши работник, бе в „Ню Адамс“ от четиринадесет години. Ръцете му, призрачни и избелени, го доказваха. Беше изкарал четири месеца в затвора, за незаконно притежаване на оръжие през 1970. Жена му, тогава в напреднала бременност с третото им дете, заяви: 1) че то не е негово, на Роки, дете, а на млекаря; 2) че иска развод на основание на психологически тормоз.

Две неща в тази ситуация бяха предизвикали Роки да носи нерегистрирано оръжие: 1) бяха му сложили рога; и 2) беше му сложил рога един нищо и никакъв млекар, дългокосо създание с рибешки очи на име Спайк Милигън. Работеше за Млечни продукти „Крамър“.

Млекарят, за Бога! Млекарят, как да не умре човек? Как да не падне на място и да не умре? Дори за Роки, който в четенето си не бе отишъл много по-далече от изчитане на надписите на дъвките, които непрекъснато дъвчеше, докато беше на работа, в това, което се случи имаше класически нотки.

В резултат от това, той информира, съответно жена си за две неща; 1) никакъв развод; и 2) той възнамерява да отвори хубавичка дупка в Спайк Милигън, за да влезе повече светлина. Беше си купил пистолет калибър 32 някъде преди десет години, с който от време на време стреляше по бутилки, консервни кутии и малки кучета. Той излезе от къщата си на Оук Стрийт сутринта и се насочи към Млекопреработвателната фабрика, като се надяваше да пипне Спайк, след като той си е разнесъл поръчките.

Роки спря в кръчмата „На четири ъгъла“, за да си пийне някоя и друга бира — шест, осем, може би двадесет. Трудно му беше да си спомни. Докато пиеше, жена му извика ченгетата. Те го чакаха на ъгъла на Оук и Балфур. Претърсиха го и едно от ченгетата измъкна пистолета от колана му.

— Мисля, че за малко ще идеш на топло, приятелче — му каза ченгето, което намери пистолета. Той прекара следващите четири месеца в пране на чаршафи и калъфки за щата Пенсилвания. През това време жена му получи развод в Невада и когато той излезе от затвора, тя вече живееше със Спайк Милигън на улица „Дейкин“ в един апартамент, пред който в двора се разхождаше розово фламинго. В добавка към двете им по-големи деца (Роки продължаваше да ги смята повече или по-малко за свои), сега двойката се бе сдобила с бебе, което имаше съвсем същите рибешки очи като баща си. Освен това те се бяха сдобили и с петнадесет долара седмична издръжка.

— Роки, започва да ми става лошо — каза Лео. — Не можем ли да спрем и да пийнем?

— Трябва да се сдобия със стикер за колата — каза Роки. — Един мъж нищо не струва, ако не е на колела.

— Няма нормален човек, който би инспектирал това нещо — казах ти вече. То въобще няма мигачи.

— Те започват да работят, когато натисна едновременно спирачката, а всеки, който не натисне спирачката, когато прави завой, рискува да се преобърне.

— Прозорецът от тази страна е пукнат.

— Ще го сваля.

— Ами ако инспекторът те накара да го вдигнеш, за да го провери?

— Като стигна до това, тогава ще му мисля — каза Роки хладно. Той метна кутията си с бира навън и си взе нова. Отвори я. Бирата бликна.

— Хубаво щеше да е, ако имах жена — каза Лео загледан в тъмнината.

— Ако имаш жена, никога няма да тръгнеш на запад. Жените са за това, да не пускат мъжете на запад. Това е тяхната мисия. Нали ми викаше, че искаш да ходиш на запад?

— Да и наистина тръгвам.

— Никога няма да идеш — каза Роки. — Скоро ще си хванеш жена. После ще се издуе. Издръжка. Нали разбираш. Жените винаги довеждат нещата до издръжка. С колите е по-добре. Дръж колите.

— Доста е трудно да опънеш кола.

— Зор ще видиш — каза Роки и се закиска. Гората бе започнала да отстъпва на нови постройки. Отляво заблещукаха светлинки и Роки рязко натисна спирачката. Едновременно с това се включиха и мигачите, самоделна електрическа инсталация. Лео политна напред и разля бира на седалката.

— Какво? Какво?