«Онази с косата»

Стивън Кинг

Онази с косата

— Миналата година го преместихме и като операция беше много сложно — каза господин Карлин, докато се качваха по стълбите. — Естествено трябваше да го пренесем на ръка. Няма как. Направихме застраховка срещу повреди при Лойд, преди дори да го извадим от сандъка в дневната. Това бе единствената фирма, готова да го застрахова за сумата, която ние искахме.

Спанглър нищо не каза. Този човек беше глупак. Джонсън Спанглър беше научил много отдавна, че единственият начин да говориш с глупак е като не му обръщаш внимание.

— Застраховахме го за четвърт милион долара — продължи господин Карлин, когато стигнаха до площадката на втория етаж. Устата му се изви в полу-горчива, полу-иронична линия. — Скъпичко ни излезе. — Беше дребно човече, пълничък, с очила без рамки и загоряла плешива глава, която блестеше като лакирана волейболна топка. Един комплект доспехи, който вардеше махагоновите сенки в коридора на втория етаж, ги гледаше невъзмутимо.

Коридорът бе дълъг и Спанглър огледа стените и завесите с хладно професионално око. Самюъл Клагърт бе купувал в огромни количества, но не бе правил кой знае колко сполучливи покупки. Като много други промишлени крале от края на 19-ти век, качили се сами на върха, той не беше много повече от шеф на заложна къща, маскиран като колекционер, познавач на всякакви ужасии върху платно, боклучави романи и поетични антологии в подвързии от телешка кожа, кошмарни скулптори, и всичко това той наричаше Изкуство.

Тук горе по стените висяха — може би ще е по-точно да се каже, че те бяха обточени като с фестон — имитация на марокански драперии, безбройни (несъмнено анонимни) мадони, държащи безбройни бебета с ореоли, на фона на безброй ангели, прехвърчащи насам-натам, гротескни канделабри със сложни извивки и един ужасяващ и неприлично претрупан полилей, увенчан с похотливо усмихната нимфичка.

Разбира се, старият пират бе попаднал на няколко интересни екземпляра, теорията на вероятностите го изискваше. И ако Мемориалният частен музей „Самюъл Клагърт“ (обиколки с екскурзовод на всеки час — вход 1,00 $ — възрастни, 0,50 $ — деца — да ти се додрайфа) беше 98% явен боклук, винаги оставаха два процента, неща като дълга пушка „Куумс“ над камината в кухнята, странна малка camera obscura в дневната и, разбира се…

— Огледалото „Диайвър“ беше прибрано от долния етаж след един нещастен… случай — каза господин Карлин припряно, явно мотивиран от ужасяващо втренчен в тях портрет в основата на следващото стълбище. — Имало е и друг път остри изявления и груби думи — но това направо беше опит да се унищожи огледалото. Жената — госпожица Сандра Бейтс, дойде с камък в джоба. За щастие не беше точна и само леко пукна ъгълчето на рамката. Огледалото остана непокътнато. Това момиче Бейтс имаше брат…

— Нямам нужда от лекция за един долар — каза Спанглър тихо. — Запознат съм с историята на огледалото „Диайвър“.

— Удивителна е, нали? — Карлин му хвърли странен, кос поглед. — Английската дукеса през 1709… и пенсилванския търговец на килими през 1746… да не говорим за…

— Запознат съм с историята — повтори Спанглър тихо.

— Аз се интересувам от изработката. И, естествено, съществува и въпросът за автентичността…

— Автентичност! — господин Карлин се закикоти, сух звук, сякаш някъде в шкафа под стълбите изтракаха кости. — То беше огледано от експерти, господин Спанглър.

— И Страдивариус „Лемлие“ също бе огледана от експерти.

— Наистина — каза господин Карлин с въздишка. — Но нито една цигулка Страдивариус не е имала чак толкова обезпокояващ ефект като огледалото „Диайвър“.

— Да, не чак толкова — каза Спанглър със своя леко пренебрежителен глас. Той разбра, че няма да може да спре Карлин. Неговата нагласа бе напълно в съответствие с епохата. — Не чак толкова.

Изкачиха се по четвъртото и петото стълбище в тишина. Колкото по-високо напредваха през паянтовата сграда толкова по-горещо ставаше в потискащите коридори. С жегата припълзя и една особена миризма, която Спанглър познаваше добре, защото бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот, работейки при такава миризма — миризмата на отдавна умрели мухи в застояли сенчести ъгли, влажна плесен и настъпващ дървояд под гипса. Мирисът на времето. Това бе мирис, характерен само за музеи и мавзолеи. Той си представяше, че такава е миризмата от гроба на девица, умряла преди четиридесет години.

Тук горе всичко бе разхвърляно безразборно, съвсем като във вехтошарница. Господин Карлин го преведе през лабиринт от статуи, портрети с нацепени рамки, помпозни позлатени кафези, разглобен скелет на един велосипед-тандем. Приближиха до отдалечената стена, където под една капандура бе подпряна дървена стълба. От капандурата висеше прашен катинар.

Някъде в ляво, копие на Адонис се взираше в тях безмилостно с празните си очи без зеници. Едната му ръка бе протегната напред и от нея висеше надпис: ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН!

Господин Карлин извади връзка ключове от джоба на сакото си, избра един, и се качи по стълбата. Спря се на третото стъпало, плешивата му глава лъщеше в сянката.

— Не ми харесва това огледало — каза той. — Никога не съм го харесвал. Страх ме е да погледна в него. Страх ме е, че някой ден може да се огледам и да видя… това, което са видели другите.

— Те не са видели нищо друго, освен себе си — каза Спанглър.

Господин Карлин тръгна да казва нещо, после се спря, поклати глава и опънал шия започна да бърника над главата си, за да налучка мястото на ключа в катинара.

— Трябва да се смени — измърмори той. — Той е… проклето нещо! — Катинара подскочи изведнъж и излезе от скобата. Господин Карлин се опита да се хване за него и за малко да падне от стълбата. Спанглър хвана катинара и погледна нагоре. Дребосъкът се беше вкопчил, разтреперан, в горната част на стълбата, лицето му бе бледо в кафявия полумрак.

— Май сте нервен, а? — попита Спанглър с леко учуден глас.

Господин Карлин нищо не каза. Изглеждаше като парализиран.

— Слезте — каза Спанглър. — Моля Ви, слезте преди да сте паднали.

Карлин слезе бавно по стълбата, вкопчваше се във всяко стъпало като човек, висящ над бездънна бездна. Когато краката му докоснаха пода, той започна да бърбори, сякаш по пода течеше електричество, което го захрани, като електрическа крушка.

— Четвърт милион — каза той. — Четвърт милион долара застраховка, за да се качи това… нещо от долу до тук. Това проклето нещо. Трябваше да го завържат с въжета в специален сандък и да го издигнат със система от скрипци в таванската стая. И аз се надявах, почти се молех, че нечии пръсти ще се окажат хлъзгави… че въжето ще се окаже тънко… че нещото ще падне и ще се разбие на милиони парчета…

— Факти — каза Спанглър. — Факти, Карлин. Не евтини романчета, не евтини истории от жълтата преса или също толкова евтини филми на ужасите. Факти.

Номер едно: Джон Диайвър е бил английски занаятчия, от Нормандски произход, който правил огледала през така наречения Елизабетински период от Английската история. В живота и в смъртта му няма нищо забележително. Никакви тайни знаци, надраскани по пода, които после икономката да изтрие, никакви миришещи на сяра документи, напръскани с кръв.

Номер две: Неговите огледала представляват интерес за колекционерите главно заради майсторската изработка и поради факта, че е използван кристал, който има леко увеличителен и изкривяващ ефект за този, който се оглежда — съвсем ясна отличителна черта.

Номер три: В наши дни е известно, че съществуват само пет огледала „Диайвър“. Две от тях са в Америка. Те са безценни.

Номер четири: това огледало Диайвър и още едно, разбито в Лондон, са си спечелили лъжовна репутация, в резултат на измама, преувеличение и съвпадение…

— Факт номер пет — каза господин Карлин. — Ти си едно надменно копеле.

Спанглър погледна с лека отврат към слепия Адонис.

— Аз водех групата, в която беше братът на Сандра Бейтс, когато той се погледна в твоето безценно огледало „Диайвър“, Спанглър. Той беше на около шестнадесет години, бяха ги довели от училище. Тъкмо разказвах историята на огледалото и бях стигнал до любимата ти тема — хвалех безупречната изработка, идеалното стъкло — когато момчето вдигна ръка. „А това черно петно в горния ляв ъгъл?“ — попитате — „Прилича на дефект“.