«Плажен свят»

Стивън Кинг

Плажен свят

Федералният космически кораб ASN/29 падна от небето и се разби. След малко от сцепения му череп се измъкнаха двама мъже, сякаш от него изтече мозък. Те изминаха известно разстояние, после се спряха с шлемове под мишница и се огледаха къде са се приземили.

Това бе един плаж, който не се нуждаеше от океан — той бе океан сам по себе си, изваяно море от пясък, черно-бяла снимка на море, завинаги замръзнало във вдлъбнатини и гребени и пак вдлъбнатини и гребени.

Дюни.

Плитки, стръмни, гладки, нагънати. Островърхи дюни, сплеснати дюни, назъбени дюни, които приличаха на дюни върху дюни — домино от дюни.

Дюни. И никакъв океан.

Долините, които представляваха вдлъбнатините между тези дюни, се виеха като змии в черни лабиринти, по които се пускат плъхове. Ако човек се взираше дълго в черните извивки, можеше да му се стори, че те изписват думи — черни думи, които кръжат над белите дюни.

— Да му го… — каза Шапиро.

— Двоен — каза Ранд.

Шапиро се приготви да плюе, но после размисли. Гледайки безкрайните пясъци, той се отказа. Може би не беше време да губи влага. Полузаровен в пясъците, ASN/29 вече не приличаше на умираща птица, приличаше на кратуна, която се е сцепила и от нея се е показала изгнилата вътрешност. Беше избухнал пожар. Всички резервоари с гориво от едната страна бяха експлодирали.

— Жалко за Граймс — каза Шапиро.

— Да — очите на Ранд продължаваха да се плъзгат по пясъчното море, чак до ограничителната черта на хоризонта, после назад.

Наистина беше жалко за Граймс. Сега от Граймс бяха останали само големи парчета и малки парчета из склада в кърмовата част на кораба. Шапиро бе погледнал вътре и си бе помислил: Изглежда така, сякаш господ е решил да изяде Граймс, после разбрал, че не е вкусен и го повърнал. Това се бе оказало прекалено за стомаха на самия Шапиро. Това, както и разпръснатите зъби на Граймс из склада. Сега Шапиро очакваше Ранд да каже нещо интелигентно, но Ранд мълчеше. Очите на Ранд следваха очертанията на дюните и не се откъсваха от пружиноподобните извивки на вдлъбнатините между тях.

— Хей! — каза Шапиро на края. — Какво ще правим? Граймс е мъртъв. Ти командваш. Какво ще правим?

— Да правим? — Очите на Ранд се движеха напред-назад, над смълчаните дюни. Един сух, постоянен вятър шумолеше по гумираната яка на предпазния му костюм. — Ако нямаш волейболна топка, просто не знам.

— Какви ги говориш?

— Нали това се прави на плажа? — попита Ранд. — Нали се играе волейбол?

Шапиро се беше плашил много пъти в космоса. Почти се беше паникьосал, когато избухна пожарът. Сега, поглеждайки Ранд, усети тръпка на ужас, която бе твърде всеобхватна, за да я възприеме човек.

— Голям е — каза Ранд умислено и за миг Шапиро си помисли, че Ранд говори за неговия собствен страх. — Дяволски голям плаж. Тъй като го гледам ми изглежда безкраен. Човек може да върви стотици километри със сърф под мишница и пак да бъде горе-долу там, откъдето е тръгнал и зад него да има само пет-шест следи от стъпки. И ако останеш неподвижен на едно и също място пет минути и тези пет-шест стъпки също ще изчезнат.

— Направи ли топографска снимка, преди да се приземим? — той реши, че Ранд е в шок. Ранд беше в шок, но не беше луд. Той можеше да даде на Ранд едно хапче, ако трябва. А ако продължаваше да не е на себе си, можеше да му направи и инжекция. — Успя ли да видиш…

Ранд му хвърли къс поглед.

— Какво?

Зелените места. Това смяташе да каже. Звучеше като цитат от Псалмите, и той просто не можа да го произнесе. Дъхът му отекна като камбана в устата му.

— Какво? — пак попита Ранд.

— Топографска снимка! Топографска снимка! — изкрещя Шапиро. — Да си чувал някога за топографска снимка, бе тъпак? Какво представлява това място? Къде е океанът на този скапан плаж? Къде са езерата? Къде е най-близкият зелен пояс? В каква посока? Къде свършва плажът?

— Да свършва? О, той въобще не свършва. Няма зелени пояси, няма ледени шапки. Няма океани. Това е плаж, който си търси океана, приятел. Дюни, и дюни, и дюни, които никога не свършват.

— Ами какво ще правим за вода?

— Нищо не можем да направим.

— Но корабът е така повреден, че не може… да се поправи!

— Без майтап, Шерлок.

Шапиро млъкна. Сега можеше или да замълчи или да изпадне в истерия. Той имаше едно чувство, беше почти сигурен, че ако изпадне в истерия, Ранд просто ще продължи да гледа дюните, докато Шапиро се оправи или не се оправи.

Как се нарича плаж, който няма край? Ами да, нарича се пустиня! Най-голямата, най-гадната пустиня във вселената, нали така?

В главата си чу отговора на Ранд:

— Без майтап, Шерлок.

Шапиро остана известно време до Ранд, очакваше, че той ще се разбуди, че ще направи нещо. След малко търпението му свърши. Тръгна с плъзгане и препъване да слиза от дюната, на която се бяха качили, за да се огледат. Усещаше как пясъкът се всмуква край ботушите му. Искам да те всмуча, Бил, той си въобрази, че пясъкът казва това. В съзнанието му това бе сух, празен глас на жена, остаряла, но все още силна. Искам да те всмуча хубавичко тук долу и да те… прегърна.

Това го накара да си припомни как се редуваха да се заравят един друг до шията в пясъка, когато бяха деца. Тогава се забавляваха. Сега това го плашеше. Така че той изключи този глас от съзнанието си. Не беше време за спомени, Боже, съвсем не беше време за това. И той тръгна по пясъка с малки, отсечени крачки, като ритници. Подсъзнателно се опитваше да развали перфектната симетрия на склона и на повърхността.

— Къде отиваш? — За първи път в гласа на Ранд имаше нотка на загриженост.

— Маякът — каза Шапиро. — Ще отида да го включа. Движехме се по един от картографираните коридори. Ще приемат сигнала ни по вектора. Всичко е въпрос на време. Знам, че шансът ни е съвсем лайнян, но може пък някой да дойде преди…

— Маякът е разбит — каза Ранд. — Строши се, когато се приземявахме.

— Може би ще може да се оправи — извика Шапиро през рамо. Като се наведе и се вмъкна през люка, той се почувства по-добре, въпреки миризмите — изгорели кабели и горчивия полъх на фреон. Той си каза, че се чувства по-добре, защото се бе сетил за маяка. Колкото и да беше нищожна надеждата, която даваше маякът, все пак беше надежда. Но не точно мисълта за маяка повдигна духа му, щом Ранд казваше, че е счупен, значи най-вероятно беше счупен. Просто повече не виждаше дюните — не виждаше този огромен, безкраен плаж.

От това се чувстваше по-добре.

Когато пак се качи на първата дюна, с мъка, със задъхване, с пулсиращи от сухата жега слепоочия, Ранд продължаваше да е там, да се взира, да се взира, да се взира. Беше минал час. Слънцето бе точно над главите им. Лицето на Ранд бе мокро от пот. Бисерни капчици се бяха спрели на веждите му. По бузите му се стичаха капки като сълзи. Още капки се стичаха по врата му и се скриваха под скафандъра, като капки безцветно масло, които се стичат във вътрешността на един доста добър андроид.

Нарекох го тъпак, помисли си Шапиро и леко потръпна. Боже, ами той точно на това прилича. Не на андроид, а на тъпак.

Пък и в крайна сметка Ранд бе сбъркал.

— Ранд?

Никакъв отговор.

— Маякът не беше счупен. — В очите на Ранд просветна искрица. После те пак угаснаха, вперени в планините пясък.

Отначало Шапиро си бе помислил, че са замръзнали, но те вероятно се движеха. Вятърът бе постоянен. Сигурно се движеха. С десетилетията, с вековете, те сигурно… плаваха.

Нали така се казваше за дюните на плажа? Плаващи пясъци? Това си го спомняше още от детството. От училище. Или от някъде другаде, какво ли значение имаше?

Сега той видя как една малко струйка пясък се спуща по една от дюните. Сякаш, че бе чула

(чула какво си мисля).

По тила му отново протече пот. Е, добре, започваха да го прихващат. Всеки би се чувствал така на негово място. Бяха натясно. Много натясно. А Ранд изглежда не знаеше това… или не му пукаше.