«И се надигна Каин»

Стивън Кинг

И се надигна Каин

Гериш обърна гръб на яркото майско слънце и влезе в хладното спално помещение. Беше му нужно известно време, преди очите му да свикнат със светлината и отначало Хари Бобърът бе само един безплътен глас в сумрака.

— Голяма гадост беше, нали? — попита Бобърът. — Не беше ли абсолютна, отвратителна гадост?

— Да, — каза Гериш. — Много беше трудно.

Сега очите му фокусираха Бобъра. Той триеше с ръка пъпките по челото си, а под очите му бе избила пот. Носеше сандали и тенис-фланелка, на която бе закачена пластмасова значка с надпис, съобщаващ, че Хауди Дуди е перверзник. Огромните бели зъби на Бобъра изгряха в сумрака.

— Трябваше да откажа още през Януари — каза Бобърът. — Все си повтарях да го направя, докато още има време. Тогава изтече срокът за промените и трябваше или да се явя, или да приключа с непълна програма. Мисля, че съм скъсан, Кърт. Честна дума.

Отговорничката на общежитието бе в ъгъла до пощенските кутии. Беше много висока жена, която приличаше на Рудолфо Валентино. Опитваше се да напъха една презрамка под запотената си рокля, докато с другата ръка закачаше списък за напускане на общежитието.

— Да, много трудно — повтори Гериш.

— Исках да те питам за някои работи, но не посмях, честна дума, този тип има орлови очи. Мислиш ли, че изкара шестица безпроблемно?

— Предполагам, че съм скъсан — каза Гериш.

Бобърът зяпна.

— Мислиш, че си скъсан? Ти мислиш, че…

— Отивам да си взема един душ, окей?

— Да, разбира се, Кърт. Разбира се. Това последният ти изпит ли беше?

— Да — каза Гериш. — Това беше последният.

Гериш прекоси фоайето, бутна летящите врати и тръгна нагоре по стълбите. Стълбището миришеше на съблекалня. Същите стари стълби. Стаята му беше на петия етаж.

Куин и другият идиот от третия, оня с косматите крака, минаха край него, подавайки си напред-назад една топка за софт бол. Един дребосък с очила с рогови рамки и наперено щръкнала козя брадичка мина край него между четвъртия и петия, притискайки до гърдите си сборника с таблиците, а устните му се движеха и шепнеха безкрайната молитва на логаритмите. Очите му бяха празни като училищни дъски.

Гериш спря и погледна след него, чудеше се дали той няма да е по-добре ако е мъртъв, но в този момент дребосъкът се бе превърнал в подскачаща, изчезваща сянка на стената. Тя подскочи още веднъж и изчезна. Гериш се изкачи до петия и тръгна по коридора към стаята си. Голям Прасчо си беше заминал преди два дни. Четири изпита за два дни — бам-бам, благодаря мадам. Голям Прасчо знаеше как да урежда нещата. Беше оставил само постерите по стените, два различни мръсни чорапа и керамична пародия на Мислителя на Роден, седнал на ръба на тоалетна чиния.

Гериш постави ключа в ключалката и го завъртя.

— Кърт! Хей, Кърт!

Ролинс, тъпанарят, който беше отговорник на етажа и бе оставил Джими Броди да се срещне с Декана, задето се бил напил, идваше по коридора и му махаше. Беше висок, добре сложен, с войнишка стойка, симетричен. Изглеждаше лакиран.

— Сам ли си? — попита Ролинс.

— Не забравяй да изметеш пода и да попълниш формуляра за състоянието на стаята, чу ли?

— Да.

— Нали ти пъхнах формуляр под вратата миналия четвъртък?

— Да.

— Ако ме няма в стаята, пъхни формуляра и ключа под вратата.

— Добре.

Ролинс хвана ръката му и я раздруса два пъти, бързо, пумпум. Дланта на Ролинс беше суха, сякаш човек се ръкуваше с шепа сол.

— Всичко хубаво за лятото, приятел.

— Мерси.

— Не се преработвай!

— Няма.

— Почивай, без прекалености!

— Слушам.

Ролинс за миг доби учуден вид, после се засмя.

— Хайде, чао, и внимавай! — Той плесна Гериш по рамото и после се върна по коридора, като по пътя спря, за да каже на Рон Фрейн да си намали касетофона. Гериш виждаше Ролинс мъртъв в канавка, с червеи в очните ябълки. На Ролинс не му пукаше. Нито пък на червеите. Или ти изяждаш света, или светът те изяжда. И двата случая се възприемат за нормални.

Гериш остана замислен, продължи да гледа след Ролинс, докато той изчезна и тогава влезе в стаята си.

След като бе изчезнала ураганната неразбория на Голям Прасчо, стаята изглеждаше гола и стерилна. Натрупаната, нахвърляна купчина, която някога бе представлявала леглото на Голям Прасчо, бе оголена до дюшека — леко лекьосан. Две средни страници от „Плейбой“ го гледаха от стената със замръзнала двуизмерна подкана.

В другата половина от стаята, която бе обитавана от Гериш, нямаше голяма промяна — както винаги тя бе спретната като в казарма. Човек можеше да пусне монета на опънатото одеяло и тя щеше да отскочи. Тази подреденост направо вбесяваше Прасчо. Той учеше литература и имаше усет към изящната фраза. Наричаше Гериш „обитателят на гълъбарника“. Единственото нещо над леглото на Гериш беше една огромна увеличена снимка на Хъмфри Богърт, която си бе взел от книжарницата на колежа. Боги имаше по един пистолет във всяка ръка и носеше тиранти. Голям Прасчо казваше, че пистолетите и тирантите са символи на импотентност. Гериш се съмняваше, че Боги е бил импотентен, въпреки че не беше чел нищо за него.

Той отиде до гардероба, отвори го и извади оттам голямата пушка с орехов приклад, който баща му, свещеник в Методистката църква му бе подарил за Коледа. Оптическия мерник си беше купил сам през март.

Не беше позволено да се държи оръжие по стаите, дори ловно оръжие, но не му бе трудно да го внесе. Предния ден си го беше освободил от Университетското хранилище за оръжие с фалшива квитанция за получаване. Постави го в непромокаемият му калъф и го остави в горичката зад футболното игрище. След това тази сутрин го внесе в общежитието през заспалите коридори.

Седна на леглото с пушка върху коленете и поплака малко. Мислителят върху тоалетната чиния го гледаше. Гериш остави пушката на леглото си, прекоси стаята и го събори от шкафчето на Прасчо на земята, където той се разби. На вратата се почука.

Гериш мушна пушката под леглото.

— Влез.

Беше Бейли, в долнище от анцуг. В пъпа му имаше мъх. Нямаше бъдеще за Бейли. Бейли щеше да се ожени за някое тъпо момиче и щяха да им се родят тъпи деца. После щеше да умре от рак или от бъбречна недостатъчност.

— Как мина изпита по химия, Кърт?

— Добре.

— Чудех се дали ще ми дадеш назаем твоите записки. Аз се явявам утре.

— Тази сутрин ги изгорих заедно с боклука.

— О, Боже! Да не би Прасчо да е направил това? — той посочи към остатъците от Мислителя.

— Сигурно.

— Защо ли го е направил? Това нещо ми харесваше. Смятах да му предложа да ми го продаде. — Бейли имаше остри, дребни черти, като плъх. Долнището на анцуга му бе протрито и провиснало. Гериш си го представяше прекрасно как ще изглежда, когато умира от ефизема в кислороден изолатор. Колко жълт ще изглежда. Мога да ти помогна, помисли Гериш.

— Мислиш ли, че той ще има нещо против да му взема постерите?

— Сигурно не.

— Добре. — Бейли прекоси стаята, внимателно прескочи с босите си крака керамичните парчета, и откачи снимките от „Плейбой“. — Тази снимка на Богарт също е много готина. Само дето няма цици, а? — Бейли се взря в Гериш да види дали Гериш ще се засмее. Когато Гериш не се засмя, той каза: — Сигурно смяташ да го изхвърлиш, или как?

— Не. Просто мислех да взема един душ.

— Не. Приятна почивка през лятото, ако не се видим повече, Кърт.

— Благодаря.

Бейли отиде до вратата, дъното на анцуга му се полюляваше. Спря се и каза:

— Пак ли пълно шест и този семестър, Кърт?

— Поне.

— Страхотно. До догодина.