«Маймуната»

Стивън Кинг

Маймуната

Щом Хол Шелбърн я видя, когато синът му Денис я измъкна от плесенясалия кашон, бутнат чак под стрехата на тавана, у него се надигна такъв ужас и такова отчаяние, че за миг си помисли, че ще изкрещи. Той вдигна юмрук към устата си, сякаш да натъпче вика обратно… и само се закашля в шепа. Не го забелязаха нито Тери, нито Денис, но Пити веднага се огледа, обхванат от внезапно любопитство.

— Ех, че хитро — каза Денис с уважение. На самия Хол вече рядко му се отдаваше да предизвика такава интонация у сина си. Денис беше на дванадесет.

— Какво е това? — попита Питър. Той пак погледна баща си, преди очите му да залепнат за нещото, което брат му беше намерил. — Какво е това, татко?

— Маймуна, бе, безмозъчен — каза Денис. — Ти не си ли виждал маймуна?

— Не наричай брат си безмозъчен — каза Тери съвсем автоматично и започна да разглежда един кашон с пердета. Бяха лепкави от мухъл и тя бързо ги пусна. — Гр-р-р.

— Може ли да я взема, татко? — попита деветгодишният Пити.

— Откъде накъде? — извика Денис. — Аз я намерих.

— Моля ви се, момчета — каза Тери. — Заболява ме главата.

Хол почти не ги чуваше. Маймуната лъщеше в ръцете на големия му син и се хилеше по обичайния си начин. С тази усмивка тя бе населявала детските му кошмари, населявала ги бе, докато…

Навън блъсна студеният вятър и с безплътни устни изсвири продължително в стария ръждясал улук. Пити пристъпи по-близо до баща си и очите му неспокойно пробягнаха по грубия покрив на тавана, от който се подаваха главичките на пирони.

— Какво беше това, татко? — попита той, когато изсвирването замря в гърлено бучене.

— Просто вятърът — каза Хол, като продължаваше да гледа маймуната. Нейните чинели, по-скоро месингови полумесеци, отколкото пълни кръгове в слабата светлина на единствената гола крушка, стояха неподвижни на разстояние тридесет сантиметра. Той добави автоматично — Вятърът може да свири, но без мелодия. — Изведнъж осъзна, че това е един от лафовете на чичо Уил и по кожата му премина тръпка.

Звукът се появи отново, вятърът се надигаше откъм езерото Кристъл продължително и провлечено, а после затихваше бавно в улука. Като че през пет-шест отвора някой издухваше студен октомврийски въздух в лицето на Хол — Боже, това място толкова приличаше на килера в къщата им в Хартфорд, че сякаш някой ги бе пренесъл тридесет години назад във времето.

Няма да мисля за това.

Но сега естествено не можеше да мисли за нищо друго.

В килера, където намерих тази проклета маймуна в същата тази кутия.

Тери се бе отдалечила, за да разгледа един дървен сандък с джунджурии, като вървеше патешката, защото стрехите се спускаха стръмно надолу.

— На мен не ми харесва — каза Пити и потърси ръката на Хол. — Ако Денис иска, мож’ да я ’земе. Тръгваме ли, татко?

— От духове ли те е страх, бе пъзльо? — попита Денис.

— Денис, я спирай — каза Тери разсеяно. Тя вдигна една тънка като пергамент чашка с китайска шарка. — Това е красиво. Това…

Хол видя, че Денис е намерил ключето на гърба на маймуната, с което се навиваше пружината.

— Недей!

Реакцията му излезе по-рязка, отколкото бе възнамерявал и без да разбере какво точно става, той бе изтръгнал маймуната от ръцете на Денис. Денис се обърна и го изгледа изненадано. Тери също бе хвърлила поглед през рамо, а Пити вдигна очи. За миг всички замълчаха, а вятърът изсвири отново, този път съвсем тихо, като неприятна покана.

— Искам да кажа, че сигурно е счупена — каза Хол.

Обикновено бе счупена… с изключение на случаите, когато решаваше да проработи.

— Е, нямаше нужда да я грабваш така — каза Денис.

— Денис, млъкни.

Денис премигна и за миг се почувства почти неудобно. Хол не му беше говорил толкова остро от много време. Откакто си бе загубил работата в Нешънъл Еъръдин в Калифорния и те се бяха преместили в Тексас. Денис реши да спре дотук… засега. Той пак се обърна към кашона и продължи да рови из него, но всичко друго бе боклук. Счупени играчки, от които стърчаха пружини и се ръсеше талаш.

Сега вятърът се чуваше по-силно, не свиреше, а бучеше. Таванът започна тихо да поскърцва, и звукът напомняше стъпки.

— Моля те, татко? — попита Пити, толкова тихо, че само баща му да го чуе.

— Да — каза той. — Да вървим, Тери.

— Не съм свършила тук…

— Казах да вървим.

Сега бе неин ред да погледне стреснато.

Те бяха наели две съседни стаи в един мотел. Същата вечер, преди десет, момчетата бяха заспали в стаята си, а Тери бе заспала в стаята на големите. Тя бе взела два Валиума в колата, по обратния път от къщата им в Каско. За да предпази нервите си от мигрена. Напоследък вземаше много Валиум. Това бе започнало по времето, когато уволниха Хол от Нешънъл Еъръдин. През последните две години той работеше за Тексас Инструмънтс — четири хиляди долара по-малко годишно, но все пак работа. Той каза на Тери, че имат късмет. Тя се съгласи. Компанията в Арнет е точно толкова хубава, колкото и компанията във Фресно, каза той. Тя се съгласи, но той си помисли, че щом се съгласява толкова лесно с всичко, сигурно лъже.

А той губеше и Денис. Усещаше, че момчето си отива, че получава преждевременна центробежна сила, сбогом, Денис, довиждане, страннико, беше ни приятно да пътуваме в един и същи влак с теб. Тери каза, че мисли, че момчето пуши марихуана. Понякога го надушвала. Трябва да поговориш с него, Хол. Той се съгласи, но още не беше говорил.

Момчетата спяха. Тери спеше. Хол отиде в банята и заключи вратата, после седна върху капака на тоалетната чиния и загледа маймуната.

Мразеше да се допира до нея, тази мека, кафява, мъхава козина, на места с протрити, плешиви петна. Той ненавиждаше усмивката й — тази маймуна се хили като негър, беше казал чичо Уил веднъж, но тя не се хилеше като негър или въобще като човек. Усмивката й беше само зъби и ако навиеш пружината, устните се раздвижваха, зъбите сякаш ставаха по-големи, ставаха вампирски зъби, устните се извиваха и чинелите се удряха, тъпа механична маймуна, тъпа, тъпа…

Той я изпусна. Ръцете му се тресяха и той я изпусна. Ключът тракна на плочите на банята, когато удари пода. В тишината, звукът му се стори много силен. Тя му се хилеше с мътните си, жълтеникави очи, кукленски очи, пълни с идиотски блясък, месинговите й чинели бяха застинали в готовност да удрят в такт с марша на някой оркестър от ада. На долната й част имаше печат ПРОИЗВЕДЕНО В ХОНГ КОНГ.

— Ти не може да си тук — прошепна той. — Аз те изхвърлих в кладенеца, когато бях на девет години.

Маймуната му се ухили.

Отвън, в нощта, черната чаша на вятъра разтърси мотела.

Братът на Хол, Бил и жена му Колет ги чакаха в къщата на чичо Уил и леля Айда на следващия ден. „Да ти е минавало някога през ум, че една смърт в семейството е наистина гаден начин за възстановяване на семейните връзки?“ го попита Бил с лека усмивка. Той беше кръстен на чичо Уил. Уил и Бил, шампионите на родеото, обичаше да казва чичо Уил и да роши косата на Бил. Това беше един от любимите му лафове… Като този, че вятърът може да свири, но без мелодия. Чичо Уил беше умрял преди шест години и леля Айда живя тук сама, докато почина от удар миналата седмица. Съвсем внезапно, бе казал Бил, когато се обади, за да съобщи на Хол. Сякаш би могъл да знае, сякаш някой би могъл да знае. Тя бе умряла сама.

— Да-а — каза Хол. — Минавала ми е тази мисъл.

Разгледаха къщата заедно, родния им дом, в който бяха израсли. Баща им, моряк от търговския флот, просто бе изчезнал, сякаш бе изтрит от лицето на земята, когато бяха малки. Бил твърдеше, че смътно си го спомня, но Хол нямаше никакъв спомен от него. Майка им бе умряла, когато Бил беше на десет, а Хол — на осем. Леля Айда ги беше довела тук с автобуса от Хартфорд и тук бяха израсли, оттук бяха тръгнали в колежа. За този дом бяха тъгували. Бил бе останал в Мейн и сега имаше стабилна адвокатска практика в Портланд.

Хол видя, как Пити се отдалечава към къпиновите храсти, които се бяха оплели откъм източната страна на къщата.

— Не приближавай, Пити — извика той.