«Непокорна»

П. С. Каст, Кристин Каст

Непокорна

На всички жени в «Бездомни котки — Тулса». Те не са монахини, но са истински светици за котките.

Благодарности

Благодарим на нашия невероятен агент Меридит Бернстийн, която ни предложи идеята за вампирското училище.

Огромни благодарности на нашия екип от Сейнт Мартин: Дженифър Уайт, Ан-Мари Толберг, Матю Шиър, Карл и Уилкинс, Бритни Клайнфелтер, Кейти Хершбергер, Талия Рос, Майкъл Сторингс. Невероятно е да работиш с толкова прекрасни хора!

Благодарим на всички фенове на «Училище за вампири»

Благодарим на «Бездомни котки — Тулса» за тяхната подкрепа и чувството им за хумор, както и за всичко, което правят за котките. За да научите повече за тях и или за благотворителност, посетете www.strectcatstulsa.org. Кристин и аз обожаваме «Бездомни котки Тулса»

(обратно)

Първа глава

Те грачат! Грачат! Граченето на един глупав гарван не ме остави да мигна цяла нощ. (По-правилно е да се каже цял ден, защото както знаете, при вампирите денят и нощта са обърнати.) Както и да е, изобщо не можах да дремна тази нощ/ден. Но това е най-малкият ми проблем, защото животът може да бъде наистина скапан, когато приятелите ти са ти бесни. А аз без съмнение спечелих титлата за «най-голям гаф, с който да вбесиш приятелите си».

Персефона, голямата кобила, която чувствах като своя, откакто дойдох в «Дома на нощта», доближи муцуната си до мен и ме подуши. Целунах я нежно и продължих да я реша. Това винаги ми помагаше да мисля по-ясно и да се почувствам по-добре. А в момента имах нужда и от двете.

— Така… Досега успявах да избягвам Големия сблъсък цели два дни, но това вече не може да продължава. Знам, че те в момента са в столовата и вечерят, прекарват си весело заедно и изцяло са ми обърнали гръб.

Персефона изпръхтя и продължи да хрупа сено.

— Да, и аз мисля, че постъпиха много гадно. Вярно, че ги излъгах, но нямах друг избор. И да, скрих някои неща от тях, но за тяхно добро. Въздъхнах. Да, тази част със съживяването на Стиви Рей определено беше за тяхно добро. А това за мен и Лорън Блейк… това беше по-скоро за мое добро, все пак. — Персефона обърна едното си ухо към мен, явно слушаше. — Все пак ме съдят прекалено строго.

Персефона отново изпръхтя. Въздъхнах. По дяволите! Повече не можех да ги избягвам.

Потупах кобилата за последно и тръгнах към изхода на конюшнята, като преди това минах да оставя чесалото на мястото му.

Вдишах дълбоко миризмата на кон, кожа и сено и се оставих на успокояващото чувство, което тя ми носеше. Минавайки покрай прозореца, мярнах отражението си в стъклото и машинално посегнах да оправя рошавата си коса. Само от два месеца съм белязана като вампир-новак, а косата ми вече е чувствително по-здрава и гъста. А изключителната коса беше само една от промените, които се случваха с тялото ми. Някои от тях бяха невидими. Като например дарбата ми да управлявам петте елемента. Други пък бяха доста добре видими, като уникалните татуировки, които очертаваха лицето ми и продължаваха по врата, раменете и гърба ми. Сапфирените спирали продължаваха по целия ми гръб надолу, дори под кръста, но за това знаехме само аз, котката ми Нала и богинята Никс.

А и на кого можех да ги покажа?

— М-да, до вчера имаше не едно, а цели три гаджета — казах аз на отражението си в стъклото. — Но ти чудесно се оправи с този проблем, нали? Сега не само, че са точно нула, а и едва ли някой ще ти се довери в следващите… момент да помисля… да кажем милион години. О, да. С изключение на Афродита, която тотално откачи и избяга от тук преди два дни, защото внезапно се превърна в човек. А Стиви Рей тръгна да я гони, защото реши, че може би тя е причината за това. Бях направила магически кръг и я превърнах от кръвожадно чудовище в някакъв нов вид вампир с червен, запълнен полумесец. Все едно — казах си на глас. — Успя да объркаш живота на всеки, който се доближи до теб. Браво!

Устните ми леко потрепнаха и усетих сълзи да напират в очите ми. Не. Да се разхождам със зачервени очи няма да ми бъде от полза. Ако ставаше така, аз и приятелите ми можехме да се целунем (е, не буквално) и да забравим за всичко това още преди няколко дни. А сега се налагаше да се изправя пред тях и да намеря начин да поправя нещата.

Беше студена и мъглива декемврийска нощ. Газените лампи, подредени по пътеката от конюшните до сградата на училището, блещукаха като жълти ореоли и изглеждаха по старовремски красиво. Всъщност целият комплекс, в който се помещаваше «Домът на нощта», беше възхитителен и ми напомняше на замък от времето на крал Артур. Тук страшно ми харесва, си помислих аз. Тук съм у дома. Принадлежа на това място. Ще се сдобря с приятелите си и всичко ще бъде наред.

Прехапах устни при мисълта как точно ще успея да се сдобря с тях, когато изведнъж мислите ми бяха прекъснати от пляскащ звук, който се разнесе във въздуха около мен. Имаше нещо в този звук, от което цялата настръхнах. Огледах се. Наоколо нямаше нищо, освен мрак, небе и оголените клони на дъбовете, ограждащи пътеката. Потръпнах от ужас и изведнъж нощта от нежна и мъглива се превърна в мрачна и зловеща.

Чакай малко. Мрачна и зловеща? Това е глупаво. Звукът, който чух, едва ли е нещо по-различно от свистенето на вятъра в клоните на дърветата. Боже, явно се побърквам.

Поклатих глава и продължих да вървя, но изминах само няколко стъпки и се случи отново. Странният плясък над мен всъщност го правеше вятър с поне десет градуса по-студен от околния въздух и духаше силно в лицето ми. Инстинктивно размахах ръце, за да се предпазя от нещо, което си представях, че са прилепи, паяци и други подобни твари.

Ръцете ми докоснаха нещо невидимо и студено и през пръстите ми премина ледена болка. Обзета от паника, аз извиках и притиснах силно ръце към гърдите си. В първия момент не знаех какво да правя. Пляскането ставаше все по-силно, а студът ме сковаваше, но най-после успях да помръдна. Направих единственото нещо, което успях да измисля. Побягнах към най-близката врата в сградата на училището.

След като се шмугнах вътре, затръшнах тежката дървена врата след себе си и дишайки тежко, погледнах през малкия прозорец. Нощта се раздвижи и заплува пред очите ми, сякаш някой разливаше черна боя върху тъмна страница. Все още усещах сковаващия студ и страх. Какво ставаше? И без да осъзнавам напълно какво правя, аз прошепнах:

— Огън, призовавам те. Нуждая се от топлината ти.

Елементът откликна мигновено и изпълни пространството около мен с успокояващата топлина от запалена камина. Все още гледах през малкото прозорче и притисках дланите си към тежката дървена врата.

Там, навън. Изпрати топлината си и там навън.

С изсвистяване елементът се отмести от мен, премина през вратата и се понесе в нощта. Чуваше се съскане като от пара, излизаща от сух лед. Мъглата се раздвижи и имах чувството, че ми се завива свят, а после странният мрак започна да се изпарява. Огънят окончателно отпрати студа и изведнъж нощта отново стана тиха и позната.

Какво се бе случило току-що?

Болката в ръката привлече вниманието ми и погледнах към нея. На опакото на дланта си имах червена драскотина като от нокът. Потърках го и ме заболя още повече.

Благодарение на интуицията, с която богинята ме е надарила, осъзнах, че не трябва да съм там сама. Студът и невидимият ми нападател, който нарани ръката ми, изглеждаха като лоша поличба и за пръв път в живота си бях истински уплашена. Не за приятелите си. Не за баба или за бившия си приятел. Дори не за отчуждената си майка. Бях уплашена за себе си. Не просто исках компанията на приятелите си, аз се нуждаех от нея.

Докато разтърквах ръка, заставих краката си да се движат и без никакво съмнение осъзнах, че по-скоро ще се изправя пред болката и разочарованието, което причиних на приятелите си, отколкото пред мрачното и зловещо непознато, което може би ме дебне навън в нощта.

Поколебах се за миг на вратата на залата за вечеря (както наричахме училищната столова) и огледах останалите ученици, които си говореха весело. За миг ми се прииска да бъда просто един обикновен новак, да нямам никакви особени способности или отговорности, които вървят в комплект с тях. За миг така ми се прииска да бъда нормална, че не можех да си поема дъх.