«Чувства»

Ф. Пол Уилсън

Чувства

„Чувства“, първият от трите разказа под наслов Нощни видения, се получи някакси отведнъж. Той е обикновена история от рода на „а сега една вуду магия за десерт“, създадена по истински случай на скандал с лекарска грешка във Флорида.

Избрах за място на действието въображаемия град, разположен на Голд Коуст на северния бряг на Лонг Айлънд, който създадох през 1985, докато пишех Докосването. Тогава доста се потрудих върху Обединено селище Монро, стигайки дотам, да рисувам райбрежната ивица и предградията. Вече го познавах почти толкова добре, колкото родния си град. Добро място за живеене за един юпи, преследвач на линейки, особено ако е кореняк от Айлънд.

За тези от вас, които не следят общото между разказите, самият факт, че това се случва в Монро свързва „Чувства“ и два други разказа в триптиха към Цикъла на враговете, а ще забележите, че доктор Уолтър Джонсън споменава брат си, лекар по обща медицина, който е останал в техния роден град, „мъгливо малко градче по крайбрежието…“ Този друг доктор Джонсън практикува В Грейстоун Бей¹.

(виж Soft & Others). Някои читатели може би си спомнят, че бащата на Хауърд е главния герой във „Възраждането“ на последния „И отново златните хитове от младостта“ (също в Soft & Others).

Написването на този рзказ ми достави почти същото удовлствие, което изпитах от „Cuts“.

* * *

„Пет милиона долара, господин Уайнстийн? Пет милиона? Как стигнахте до подобна баснословна сума?“

Хауърд Уайнстийн изучаваше жертвата през масата в зала си за бизнес конференции. До днес доктор Уолтър Джонсън не бе нищо повече от едно име по призовки и разпити. Според автобиографията бе на петдесет и една, но изглеждаше като надхвърлил шейсетте, докато сядаше до стегнатия адвокат, който застрахователната компания му бе назначила. Лицето му бе сбръчкано, измъчено и бледо, движенията бавни, гласът кротък, слаб, а раменете хлътнали в сивия костюм, който изглеждаше твърде голям за него. Вероятно го притискаше тежестта на нарушението. Добре. Това можеше да го притисне да пришпори застрахователната си компания за по-ранна договорка.

— Пет милиона? — повтори доктор Джонсън.

Хауърд се поколеба. Аз съм този, който трябва да задава въпросите, си помисли той. Това е моето представление. Но той вече бе изчерпил въпросите си, така че снемането на показания определено бе приключило. Искаше му се да каже, Това е любимото ми число, но следствието беше официално и пръстите на Лидия висяха над клавишите на стенографската машина в очакване на отговора му. Така че той изгледа доктор Уолтър Джонсън право във воднистите сини очи и отсече:

— Това е компенсацията, която се полага на моят клиент за трайните увреждания, които му причинихте със своята невероятна немарливост. Той е обречен на доживотно увреждане…

— Спасих му живота!

— Това едва ли е толкова очевидно, доктор Джонсън. Съдът ще реши.

— Когато ме дадохте под съд в рамките на застраховката ми — каза доктор Джонсън, взирайки се в скръстените си ръце на масата пред себе си — си казах „Върши си работата.“, но пет милиона долара? Застраховката ми за лекарска грешка не е толкова висока. Това ще ме разори. Ще ми отнеме всичко, което имам — къщата, инвестициите през всичките тези години, всичките пари, които съм заделил за децата и бъдещите внуци — и пак ще остана длъжник за милиони. Вие застрашавате не само мен, застрашавате семейството ми — Той погледна към Хауърд. — Вие имате ли семейство, господин Уайнстийн?

— Това заплаха ли е, доктор Джонсън? — Хауърд знаеше, че доторът не го заплашва, но реагира инстинктивно, за да не позволи на обвиняемия да се опомни. Нямаше деца и се бе развел с жена си преди три години. А и без това, нямаше да се загрижи особено, ако докторът я бе заплашил.

— А, не. Просто се чудех дали имате представа какво значи това за някой семеен. Животът ми вкъщи е ад. Имах постоянни болки в стомаха месеци наред, губя тегло, дъщерите ми се притесняват за мен, жена ми е жива развалина. Наясно ли сте какви страдания ни причинявате?

— Повече ме интересуват страданията, които сте причинил на моя клиент, доктор Джонсън.

Лекарят се взря в очите му. Хауърд се почувства, като че ли погледът на възрастния мъж го пронизва до основата на черепа.

— Не мисля, че чувствате каквото и да е, по отношение на когото и да било, господин Уайнстийн. Наистина ви е нужен урок по съчувствие. Знаете ли изобщо какво е съчувствие?

— Съчувствам на клиентите си, доктор Джонсън.

— Искренно се съмнявам в това. Мисля, че сте загрижен единствено за банковата си сметка.

— Добре, достатъчно — каза Хауърд, кимвайки по посока на Лидия и стенографския апарат, докато затваряше куфарчето и се надигаше от мястото си. Вече бе оставил нещата да стигнат твърде далеч.

— Снемането на показания свърши. Благодаря ви за съдействието, доктор Джонсън. Ще се видим в съда.

Той изведе навън обвиняемия и адвоката му, после се отправи към Лидия, която си прибираше нещата:

— Дай да видя края на лентата.

— Хауи…!

Пренебрегвайки слабия й протест, той отвори отделението за лентата и издърпа навън дългата ивица стенографска хартия. Докато преглеждаше за мястото, където доктор Джонсън си отпусна езика, Лидия каза:

— Нали не смяташ да го разориш? Няма да му отнемеш всичко, което има? — Тя бе слаба, тъмнокоса и с една крехка на вид красота.

Хауърд се изсмя:

— Ха! Не си струва труда. Пък и според S. O. P.: Първо поискай невероятна сума, а после нагласи нещата около границата на застраховката му. Да му взема всичките авоари — което вероятно мога да постигна, ако се стигне до съд — и да изтърпя един дълъг ликвидационен процес, това си е живо главоболие. Най-доброто, което мога да направя, е да докопам тлъстия чек от застрахователната компания, да си прихвана моите четирийсет процента и да се прехвърля на следващото гълъбче.

— Това ли е той? Просто гълъбче?

— Което чака да бъде оскубано.

Усети, че нещо метафората му куца, но не се постара да разбере какво. Бе открил мястото, което търсеше по лентата. Отбеляза го с химикалка.

— Спри транскрибирането до тук.

— Защо?

— Тук докторът направи заключителните си сълзливи излияния за това, че съм застрашавал семейството му и…

— … за твоята загриженост за банковата ти сметка? — Тя му се усмихна.

— Да, не искам тази част в показанията.

Нейната усмивка палаво се изви.

— Тази част някакси ми допадна.

— Изхвърли я.

— Не мога да го направя.

— Разбира се, че можеш, Сис.²

Усмивката й се бе изпарила.

— Няма. Това е незаконно.

Във внезапен пристъп на ярост, Хауърд изтръгна оскърбителния участък от лентата и го накъса на парченца. Никога не би посмял да постъпи така с друг лицензиран съдебен стенограф, но Лидия му бе сестра, а големите братя могат да си позволяват известни волности с по-малките си сестри. Което бе основната причина да я използва. От сватбата й преди четири години тя се казваше Чембърс, така че никой не би могъл да постъпи по-хитро от него.

Той захвърли остатъците във въздуха и те се разхвърчаха към пода подобно на вихрушка конфети.

Устните на Лидия потрепваха.

— Мразя те! Същия си като татко!

— Не го казвай!

— Вярно е! Точно „Деди Шууг“, с диплома за правист!

— Млъквай! — Хауърд бързо затвори вратата към външния офис. — Казах ти никога да не говориш за него тук!

Молеше се никоя от секретарките да не е чула. Можеше да се замисли и да направи връзката. Можеше да открие, че Лени Уинтър, ди-джей от петдесетте, известен като „Деди Шууг“, бе всъщност Леонард Уайнстийн, бащата на Хауърд. И не след дълго цял Манхатън щеше да знае: Хауърд Уайнстийн е синът на онзи дебел, оплешивяващ симпатяга, дето играе туист и подрънква своите „И отново златните хитове от младостта“ албуми, като Гинсу Найфс („Ама почакайте! Има още!“) по телевизионните реклами късно нощем.

Господи! После никога не ще успее да внуши доверие при снемане на показания, а какво остава да проведе съдебно дело сам.

Бе положил всички усилия да избегне дори и най-малката прилика с баща си: Пусна си гъсти черни мустаци, погрижи се за косата си, решейки я по маниер, който баща му никога не бе използвал, докато все още разполагаше с цялата повърхност на главата си за целта, и поддържаше тялото си във форма. Никой не би се досетил, че е син на Деди Шууг.