«Кожите (Пиеса в едно действие)»

Ф. Пол Уилсън

Кожите

Пиеса в едно действие

ПРИЛОЖЕНИЕ

ПИЕСА В ЕДНО ДЕЙСТВИЕ

Включил съм в сборника следващата пиеса, защото тя е един вид превъплъщение на предходния разказ. „Кожите“ и сценичната му адаптация би следвало да бъдат изчетени един след друг.

Всичко започна в края на март 1999-та, когато ми се обади някой си Ал Корли, който бил взел телефонния ми номер от Джо Лендсдейл. Той ми каза, че ще прави някаква постановка от рода на „Гранд Гуино“, наречена „Крясък“, била предназначена за по-малки сцени, с използването на артистични специални ефекти, а разпоредителите щели да бъдат джуджета. Бих ли написал пиеса в едно действие за тях?

Първото, което ми хрумна бе: това е шега на Лендсдейл. Джо се опитва да ме избъзика.

Но когато Ал Корли ми каза, че са резервирали „Астор Плейс Тиътър“ и че Дел Клоуз е нает за режисьор, ми стана ясно, че не се шегува. Така че му изпратих един брой на „Soft & Others“ плюс няколко ръкописа на разкази, които бяха на път да излязат. Той веднага се спря на „Кожите“ и предложи да я адаптирам.

Така че докато моят агент информираше продуцентите за всички неприемливи клаузи в техния договор, аз се захванах с първите щрихи. Започнах на трети март и приключих за четири дни. Ал Корли го прочете и каза, че има един проблем: бях написал пиесата точно както разказа — тоест с три декора. Бяха прекалено много. Един декор. Хората го искаха с един декор.

Един декор? Това ме ограничаваше повече отколкото при „Чудовища“ (ще ви обясня по-късно).

Но предизвикателството да сведа главното действие и допълнителните сцени само до най-същественото, ме заинтригува. Отне ми два дена. Преразглеждането привърши към първи юли.

В резултат на всичко това се получи съвсем различна история. Ако има някаква изтънченост във варианта в проза (която допускам, че не е много), то тук вече я няма, изчезнала е под потоците червена боя. Това е една много кървава, задъхана пиеса в едно действие. Само дето специалистите по специални ефекти казаха, че размазаните глави и обелването на кожата, и други такива, не са проблем.

Не си позволих да се психирам. Много ми се щеше да го видя на сцена, но от преживяното със „Стражата“ се бях научил да не се обвързвам емоционално преди да се получат отзиви от премиерата — и дори тогава, да го давам по-кротко. Така че реших да пропусна първото представление, когато и да се състояло.

Това обаче е без значение. Защото „Крясък“ въобще не беше поставена пред публика. Жалко. С участието на творби от Нанси Колинс и Джо Лендсдейл, а също и други големи таланти, с допълнителния драматизъм на специалните ефекти на живо (да не забравяме и джуждетата разпоредители), „Крясък“ щеше да спечели много почитатели сред преситените любители на театъра в Ню Йорк. Но миникатастрофата на Уолстрийт през 1990-та и задълбочаващата се рецесия през 91-ва изсмука финансирането на проекта. Премиерата бе насрочена за март 91-ва, после се отсрочи завинаги.

Така че, ето я версията на „Кожите“ в едно действие. Това, мисля, че ще се съгласите с мен, щеше да си заслужава да бъде видяно.

ГЕРОИ

ДЖЕБ („ТАТЕ“) — стар „боровец“ с бакембарди, обилно наквасен с уиски

ГАРИ — деветнайсетгодишния син на Джеб

ДЖЕЙК — кожухар на средна възраст (ако говори малко като Джеки Мейсън, много ли ще се обидите?)

ШАНА — млад фотомодел — красиво лице, красиво тяло, изглежда неотразима. Само че, когато започне да говори, веднага си личи, че е от Кони Айлънд

(обратно)

ДЕКОРИ

Хамбара на Джеб

Груби, покрити с талпи стени, една врата в дъното на сцената, мръсен прозорец, дълга, покрита с белези работна маса, тумбеста печка и сушилни (парчета шперплат, на които се закачат кожите, така че като изсъхнат да са плоски). На стената до вратата и около прозореца висят стоманени капани с челюсти. До вратата в центъра са закачени различни по размер ножове за дране. В левия и десния край на декора има по една врата.

(обратно)

ПЪРВА СЦЕНА

Утрин. Боровата пустош в Джърси.

Всички действия в Първа сцена се разигравата зад бял прозрачен екран. На екрана са нарисувани силуетите на недорасли борчета, а по пода — гърчещи се купчинки.

ДЖЕБ и ГАРИ (като силуети) стигат до капаните.

ГАРИ: Виж, тате! Виж капаните! Виж к’во сме хванали!

ДЖЕБ: Виждам, момче. Глей ги тия красавци! Цяла купчина! Проклет да съм, ако гледката не си заслужава!

ГАРИ: Само че, какво за бога е това? Приличат на еноти, но никога досега не съм виждал…

ДЖЕБ: Не ми досаждай с твоите тъпи въпроси, момче! На кой му пука какво са? Козината им е най-добрата, която съм виждал! Хайде на работа!

Когато започват да налагат купчинките с тоягите си, театърът се изпълва с ТЪТЕНА на ударите, придружен от пронизителни ПИСЪЦИ от болка.

ДЖЕБ: Главите, момче! Удряй ги по главите! Колко пъти да ти повтарям да не цапаш кожите?

ГАРИ: Опитвам се, тате, ама те се гърчат! Трудно е да ги улучиш, малките копеленца!

ДЖЕБ: Не бързай, Гари. Научи се да не бързаш. Няма къде да ти избягат, веднъж като се хванат в капана. Погледни ги. Всичките са изтощени, тъй като цяла нощ са се мъчили да се освободят. Всичко, което се иска от теб е да отиваш до всеки един от тях и да ги удряш по главите. Не бързай, момче. Те са си вързани. Никъде няма да ти избягат.

Докато ДЖЕБ и ГАРИ продължават да налагат хванатите в капаните, присвити, ПИЩЯЩИ купчинки, светлината на екрана бавно става пурпурна, после УГАСВА, като остават да звучат само УДАРИТЕ и ПИСЪЦИТЕ. Скоро и те избледняват.

(обратно)

ВТОРА СЦЕНА

Вечер. Боровата пустош, Джърси. Хамбара на ДЖЕБ.

ДЖЕБ и ГАРИ са облечени с окървавени престилки. ДЖЕБ е седнал зад работната маса, с лице към публиката, а ГАРИ се мотае около сцената. До тумбестата печка са поставени две окървавени бейзболнибухалки. ДЖЕБ доста се е омотал с ябълковия „джак“, който отпива от една туба. Той наблюдава как ГАРИ носи последните кожи към сушилните.

ДЖЕБ: (С раздразнение, сливайки думите) Още ли не си свършил с тия кожи? Кълна се…

ГАРИ: Ей сега ще опъна последните няколко, тате.

ДЖЕБ: Хубаво! Добра работа свършихме! Помниш ли друг ден да ни е вървяло така, а,момче? Досега?

ГАРИ: Доколкото си спомням, не.

ДЖЕБ: И аз не помня. Никога не съм виждал такова нещо. Във всички капани да се гърчи по един. Прекрасна гледка.

ГАРИ: Мдаа. И след като свършихме и прибрахме зверовете в чувалите, като погледнах назад, до всеки капан имаше по едно ярко червено петно. Сякаш някой великан с окървавени карака е газил в снега.

ДЖЕБ: (Отпива и кима мъдро) Мдаа, така беше, нали? Почти поетично. (Изведнъж се изправя и хвърля строг поглед към ГАРИ) Ти да не вземеш да ми станеш някакъв женчо, ей!

ГАРИ: (Смее се) Няма бе, тате. Само че се чудех. Сигурен ли си, че тия неща няма да ни създадат някакви проблеми?