«Един ден от живота»

Ф. Пол Уилсън

Един ден от живота

Един от моите телефонни приятели, Ед Горман (с когото съм прекарал неизброими часове в разговори, но никога не сме се срещали) спомена, че той и Марти Грийнбърг са съ-редактори на една антология, наречена „Дебнещите“, съставяна по поръчка на „Дарк Харвест/НАЛ“. Попита ме дали искам да им сътруднича? Казах, че ме сърбят ръцете да съживя Майстор Джак, главния герой от „Гробницата“. Какво било мнението ми относно разказ за Джак? Ед, който е фен на Майстор Джак от самото начало, ми каза, че просто трябва да го направя.

„Гробницата“ бе публикувана пет години преди това. Удари листата на бестселърите, спечели награда „Порджи“ от „Преглед на книгите от Западния бряг“ и пощенската кутия започна да прелива. Бях завършил романа с това, как животът на Джак виси на косъм и читателите искаха да знаят: „Какво се случва с Майстор Джак? Кога ще напишете нов роман за Майстор Джак?“. Не исках да се забърквам с герой от поредица, но книгата продължаваше да се продава и все още получавах писма.

После и Холивуд прояви интерес. „Ню Уърлд Пикчърс“ предложиха романа за филмиране, но комбинацията от ниско платени антики, начело с Фред Олън Рей и скапан сценарий (бяха преместили действието в Пасадена!) удави проекта. С един замах скалъпих спекулативен сценарий по време на едно единайсетчасово усилие да го спася, но вече бе твърде късно.

„Гробницата“ бе предлаган за филмиране общо четири пъти. На всички им допадна идеята Майстор Джак да се превърне в герой от сериал: но ракошите, демоните от бенгалския храм, които осигуряват хорър-частта, провалиха всички опити да се направи филмова адаптация. Как да ги направиш да изглеждат реални? Раграничителната линия между добрия хорър и някакво смешно филмче е точно няколко нанометра. Един ракош е нещо страшно, някой тип с гумен костюм — нещо тъпо.

Докато пиша тези редове, „Бийкън Филмс“ (които създадоха „Еър форс едно“) заедно с „Фърст Стрийт Филмс“, наистина се стараят да пренесат „Гробницата“ на широкия екран. Смятат, че с дигитални ефекти могат да създадат правдоподобни ракоши. Ще видим.

Взаимоотношенията с Холивуд ми осигуриха бъдещ мотив за написването на нова история за Майстор Джак. Бях създал няколко оригинални екшън сцени за сценария на Майстор Джак, които изпратих в „Ню Уърлд“ и исках да бъдат с осигурено авторско право. Най -добрия начин за това, бе да ги включа в някакъв разказ. Всички те са в „Един ден от живота“

Обадих се на Марти Грийнбърг (най-плодовития съставител на антологии в света — съмнявам се, дали самият той е наясно, колко такива е редактирал) за повече подорбности по антологията и по време на този разговор (първият от цяла поредица) той успя да ме експлоатира за редакторската работа по една от антологиите, които се продаваха от „Американски хорър писатели“. Така започна „Панаир на чудесата“, но това е вече друга история…

„Дебнещите“ се оказа изключително успешна — клубове на книгата, аудио версии и многобройни издания на чужди езици. Но докато сътрудничах за нея, отворих врати за коварното влияние на Мартин Х. Грийнбърг. Тогава знаех прекалено малко за ефекта, който щеше да окаже този привидно безобиден акт върху моята производителност за къси разкази.

Повече за Марти — по-нататък. А за тези, които се интересуват, Трам се появява и в „Дат-Тай-Вао“.

* * *

Когато хлебарката направи десен завой по стената, Джак метна нов шурикен през стаята. Стоманените върхове на звездата за хвърляне се забиха точно над дългите антени на насекомото. То се дръпна назад и се озова обградено от четири от звездите.

— Готово! — каза Джак от мястото, където лежеше върху все още непокътнатото хотелско легло.

Той преброи шурикените, които се подаваха от стената. Дузина от тях се извиваха във финна дъга над и зад функциониращия с мъка телевизор, завършвайки с мъничък квадрат, там, където хлебарката бе пленена.

Гледай ти. Отново се бе освободила. Пропълзя над един от шурикените и сега продължаваше да пътешества нанякъде си. Джак я остави на мира и се претърколи по гръб върху юргана.

Скука.

И жега. Бе облечен с дънки и широк, тежък пуловер под прекалено голямото за ръста му яке лека категория, и двете тъмносини; на главата му се кипреше оранжево-черна плетена шапка. Бе превключил термостата на най-ниската степен, но стаята си оставаше гореща като пещ. Не искаше да рискува да съблече каквото и да е, защото когато зумерът забръмчеше, трябваше да се втурне в лудешки бяг.

Той хвърли поглед към прашното нощно шкафче, където малката, с размери на уокмен и снабдена с антена, черна кутия стоеше мълчаливо.

— Хайде де, крайно време е — промърмори в нейна посока. — Давай да свършваме.

Тази нощ Райли и неговите мърлячи щяха да предприемат своя ход. Какво толкова се бавеха? Вече бе почти един след полунощ — три часа в този бълхарник. Започваше да го сърби. Бе достигнал предела, до който можеше да гледа телевизия без да му се доспи. Дори и да не беше приспивното бръмчене на някакъв водещ, който вземаше интервю от някакъв актьор, жегата изцеждаше силите му.

Свеж въздух. Може би това ще свърши работа.

Джак се изправи, протегна се и пристъпи към прозореца. Навън бе ясна, почти хелоуинска¹ нощ, с голяма луна, която се издигаше над града. Той сграбчи дръжките и дръпна. Нищо. Проклетото нещо не помръдваше. Тъкмо проверяваше ръбовете на рамката, когато дочу слабото плющене на пушка. Куршумът мина през стъклото на два инча вляво от главата му, посипвайки лицето му с дребни остри отломки, докато префучаваше покрай ухото му.

Джак прегъна колене и се свлече на пода. Чакаше. Не последваха други изстрели. Като внимаваше да държи главата си под нивото на перваза, се изправи до клекнало положение, после се хвърли към лампата на нощното шкафче до далечния край на леглото, сграбчи я и се претъркули на пода с нея. Още един изстрел прониза стъклото и изсвистя през стаята, докато гърбът му се удряше в пода. Той изгаси лампата.

Другата лампа, онази до телевизора, все още бе включена — шейсет вата помощна светлина за стрелеца. И който и да стреляше, знаеше, че следващата стъпка на Джак ще е свързана с нея. Щеше да бъде подготвен.

Пълзейки по корем, Джак се плъзна по фабричния килим към ъгъла на леглото, докато не постигна ъгъл, при който крушката се подаваше изпод абажура. Извади предпоследния си шурикен и го запрати към нея. С електрически трясък тя проблесна синьо-бяло и стаята потъна в тъмнина, с изключение на трепкащото сияние на телевизора.

Джак незабавно подаде глава над леглото и погледна през прозореца. През паяжината на стъклото той съзря обемиста фигура, която се извърна и се втурна по съседния покрив. Лунната светлина проблясна по дългото дуло на една мощна карабина, отрази се от лещите на оптичния мерник, а после другия вече си бе отишъл.

Един високочестотен звук го накара да подскочи. Червената лампичка на сигналната кутия мигаше като полудяла. Курополис искаше подкрепление. Което означаваше, че Райли е ударил.

— Фукльо.

* * *

„Вечерта не е лоша“ си помисли Джордж Курополис, забърсвайки барплота пред елегантната млада брюнетка, докато тя се настаняваше. Не бе страхотна вечер, но това, че все още имаше половин дузина клиенти по това време на нощта бе добре. И което бе още по-добре — Райли и неговите отрепки не се бяха появили.

Може би нощес ще създават проблеми на някой друг.

— Какво да бъде? — попита той брюнетката.

— Чай, моля — каза тя с усмивка. Хубава усмивка. Бе добре облечена и носеше свестни бижута. Не точно прекомерно добре за квартала, но по-добре от обичайното.

На Джордж му се щеше да има повече клиенти от нейния калибър. И би трябвало да има. Защо не, по дяволите? Хромът отвън и вътре не беше ли бляскав? Подът не беше ли толкова чист, та чак да може да се яде на него? Нима всичко, което предлагаше, не бе приготвено тук, на място?

— Разбира се. Малко пай?

— Не, благодаря ви.

— Хубав е. Боровинков. Сам съм го правил.

Отново онази усмивка:

— Не, благодаря. На диета съм.