«Рокаджийско»

Ф. Пол Уилсън

Рокаджийско

Пак Марти Грийнбърг. За пети път тази година. Само че отново аз си го изпросих. Беше шеснайсети ноември, поредната годишна сбирка на Световната организация по научна фантастика на редакторите-издатели. Седях си с някои от мистъри писателите, които се бяха отбили — Боб Рандизи, сред тях и Майкъл Сайдмън — когато Хедър Ууудс от „Тор“ спомена за една антология посветена на Дик Трейси, която била в процес на разработване, с краен срок — края на декември, така че времето на издаването й да съвпаднело с филма на Уорън Бийти на следващата година.

Поизправих се в стола си. Дик Трейси ли? Кой е редактор? Тя ми каза за Макс Алън Колинс и Марти Грийнбърг. Занимавах се с „Отплата“, пипках се с един разказ за „Шок Рок“ на Джеф Гелб, а до крайния срок за Трейси оставаха само шест седмици. Няма значение. Просто трябваше да участвам в това.

В цялата дълга история на драматичните комикси две заглавия стоят рамо до рамо начело на останалите. „Малкото сираче Ани“ е върхът. Дали сте съгласни с политиката на Харълд Грей или не, няма никакво значение. Поредицата за МСА от трийсетте е представена по народному хроника на Голямата депресия, истинско предизвикателство спрямо Дикенс, в начина си на изобразяване на полюсите на човешката продажност и благородство. С ограничен набор от думи поради възрастта на читателите, свит до ограниченото пространство от четири малки кутийки, разполагащ единствено с абсолютните цветове на вестникарското черно и бяло, Харълд Грей някакси е успявал ежедневно да създава минатюрни шедьоври, изпълнени с драматичен експресионизъм.

Поставям „Дик Трейси“ на второ място. Въпреки, че Честър Гулд също умело използва светлосенките, неговите герои не могат да постигнат тази задълбоченост, която се наблюдава при Грей. Само че, на фона на галерията от гротескни лоши герои, които той изправяше срещу добрите в продължение на толкова години, на кого му пукаше за подобни дреболии. Плоския, Веждата, Хвъркатия, Кафеджията, Шейки, Къртицата, Сливата… всеки от нас си има по някой любимец. Моят винаги е бил Мъмбълс¹

Просто трябваше да напиша разказ за Мъмбълс.

Не познавах лично другия редактор, Макс Алън Колинс, въпреки че ми бяха известни творбите му — мистъри романите му и сценариите на настоящата поредица за Дик Трейси. Така че се обадих на Марти и заявих, че искам да участвам. Той ми отговори: „Няма проблеми, само че побързай“ и ми даде телефона на Колинс.

Ал (така предпочита да го наричам) и аз обсъдихме Мъмбълс. Беше се изгубил някъде в средата на петдесетте, но по-късно Ал го беше съживил. Каза ми, че Мъмбълс ще е част от филма, изпълнен от Дъстин Хофман или някой от неговия ранг. Никой друг не се натискаше да пише разказ за Мъмбълс, така че бях добре дошъл.

Само че трябваше да бързам.

И аз бързах. За пореден път отложих донаписването на „Отплата“ (учудващо е, че книгата изобщо излезе) и се гмурнах сред персонажите на Честър Гулд. Моят разказ се развиваше през октомври 1956. Поозорих се, но поне вкарах малък урок по социология за тези под трийсет, които приемат за даденост това, че рокът открай време си се върти по радиостанциите, които не са наясно с расовите бури, които се вихреха покрай музиката в онези дни.

А аз бях там. През 56-та може да съм бил едва десетгодишен, но вече бях през моята рокендрол дванайста нощ (виж Soft & Others) и си спомням, как си купих плочата с „Хрътка“/ „Не бъди жестока“ — на десетинчова 78-а, ехее. (Ще ми се да си я бях запазил.) Помня, че рокендролът бе наричан „расова“ музика в политическите среди и „музика за чернилки“ на улицата. Но всичко това бе допълнение към разказа. Най-важното бе да остана верен на усета на Гулд към грандиозното и необичайното.

Ал бе много доволен, когато получи разказ с класически Честър Гулд-овски смъртоносен капан.

* * *

Детективите Хелмсли и Де Салво сформираха двучленен комитет, с идеалната цел да спрат Шума.

— Тази дандания трябва да бъде преустановена, Трейси — тъкмо казваше Де Салво.

— Да бе — допълни Хелмсли.

Всеки път като ги погледнеше тия двамата, Трейси се сещаше за Абът и Костело — Хелмсли в ролята на първия, а Де Салво — като втория. Всъщност те дори изиграха сценката от „Кой е пръв“ на едно от самодейните представления в Полицейската академия. Бяха добри полицаи, въпреки че си падаха малко недодялани.

— Знаеш, че и ние не по-малко от другите харесваме хлапето — каза Де Салво, — но или ще си разкара маймунските музики, или един от нас ще отиде там и без да иска ще му седне на пискливия фонограф.

Трейси остави вестника. Новините не бяха никак обнадеждаващи: военно положение и масови арести в Унгария след нахлуването на Съветите, а в къщи — скучна президентска кампания — Айк и Никсън бяха точно от типа „мижи да те лажем“.

Той се втренчи в Де Салво. Не му хареса забележката за „маймунските музики“, но си замълча. Доста хора се впрягаха заради новата рокендрол вълна, която слушаха младите, набеждаваха я за „джига-джайв“ и „негърска“. Дори беше чувал по радиото разни преподаватели и проповедници да я заклеймяват като „дяволска“. Трейси не ги разбираше тия работи. Това просто не бе неговият тип музика и туй то.

Проблемите започнаха, когато Младши донесе своя малък, тумбест фонограф в съблекалнята към служебната стая и започна да пуска от онези смешни на вид, големи колкото палачинка плочи, с големите дупки в средата — той им викаше „четирийсет и пет оборот-ки“. Имаше моменти, в които музиката, звучаща от миниатюрния говорител събуждаше в Трейси желание да изпробва нещо свое „четирийсет и пети“ на това чудо — например четирийсет и пети калибър.

Очевидно Трейси не беше единственият, който бе изнервен. Де Салво продължаваше с речта си.

— Не стига, че сме принудени да слушаме това, докато работим по цял ден върху делото „Уондър Рекърдс“, но не можем и да си починем, като влезем в служебната.

— Добре — каза Трейси. — Изпрати ми го. Ще говоря с него.

— Благодарности, Трейси — каза Хелмсли. — Пак ще настъпи мир и спокойствие, а?

— Небивало спокойствие — каза Трейси.

Трейси се замисли за Младши, докато чакаше появата му. Бе леко обезпокоен по повод някои от промените, които бяха настъпили във външния му вид. Най-очевидна бе тази с косата му. Младши бе заприличал на някой от диджеите, които бяха бивши крадци на коли или махленски побойници от севера. Каква щеше да е следващата изненада — черно кожено яке с кабзи и кубинки? Трейси трябваше да тегли чертата, докато не е станало късно.

Не че Младши не беше свястно хлапе — беше върхът. Но Трейси не можеше да потисне неудобството, което изпитваше, като го видеше с тоя външен вид на млад хулиган.

И слушаше хулиганска музика.

Бог му беше свидетел, че този рокендрол може да изправи всеки здравомислещ човек на нокти! Младши непрекъснато го въртеше дори вкъщи. Нямаше начин да минеш покрай стаята му на втория етаж и да не чуеш отвътре жици, гръмовни барабани и виещи гласове. Тес като че ли приемаше всичко това по-леко, дори твърдеше, че на места й харесва. Но Трейси направо скърцаше със зъби. Особено като чуеше оня тип Литъл Ричърд.

— Гепи, Трейси — каза Младши, от вратата на кабинета. — Искал си да ме видиш?

— Да, Младши. Поседни за малко.

Трейси бе едновремненно запленен и отврятен от косата на Младши. Това, което допреди бе дива червена вихрушка, сега бе грижливо сресан шедьовър на… какво? Този хлапак я бе оставил да порасне и сега беше намазана с гел до корените. Бе разделена високо по слепоочията, засресана към средата и леко напред, така че няколко къдрици с цвят на морков висяха над челото; отстрани бе зализана зад ушите и се събираше отзад на тила, в така наречената р. а. — което изобщо не означаваше районен адвокат.

На Трейси хич не му се понрави.

— Абе тази музика, дето я слушаш. Много ли ти харесва?

Покритото с лунички лице на Младши светна ентусиазирано.

— И още как! Всички хлапета я харесват.

— Със сигурност не всички.

Усмивката на Младши цъфна още по-широко.

— Нали я знаеш оная песен на Елвис Престли, дето я мразиш — „Хрътката“?

Трейси потрепери.

— Как да не я знам? Пускаш си я по хиляда пъти на ден.