«Топси»

Ф. Пол Уилсън

Топси

Гари Рейзър ми се обади по телефона през октомври за антологията, която редактираше за „Дарк Харвест“. Беше я кръстил „Идея-фикс“ и ето за какво ставаше дума: за фикс-идеи. Това бе третото му поред обаждане тази година. Дали бих участвал?

По това време моята основна фикс-идея все още си оставаше „Отплата“. Бях изпипал повечето завъртяни моменти и писането ми наближаваше своя зенит. Не исках да го изпусна. Нямах време за разказ, посветен на нечия фикс-идея. Но Гари е толкова настоятелен, че бях принуден да му кажа, че ще се пробвам, ако ми остане време.

Върнах се към „Отплата“, но честичко се разсейвах, мислейки си за ядене. Нали разбирате, с Мери спазвахме стриктна диета без мазнини от лятото, опитвайки се да стопим по десет паунда. Диетата сработи, само дето бях гладен. Постоянно. Имаше моменти, в които можех да мисля единствено за ядене. Храната постепенно се превръщаше в… идея-фикс.

Започнах да пиша „Топси“ преди Световния фентъзи конгрес в Сиатъл и го завърших, когато се върнах в Джърси. Разказът е написан изцяло в първо лице и то на диалект. Това доста изморява, ако продължи прекалено дълго. Само че „Топси“ е едва три хиялди думи, точно колкото трябва. Наскоро бе преиздаден в „Сто изправящи косата кратки хорър разказа“.

(Съвет: За да разберете всичко, четете думите фонетично и слушайте за какво става дума.)

* * *

Tъкму си дъвчъ аз унува ми ти угромну парче лъзаня, кугату нъ хуризонтъ съ пуявявъ систра Дулорис.

— Добрутро, Топси! — Казвъ тя, дукату влизъ с маршува стъпкъ в стаятъ с бялътъ си униформъ.

Те ми викът Топси.

Не мъ питайти, що ми викат тъй. Казвам съ Бруно. Но всички тук ми викът Топси.

— Ааа, не — казвъ тя. — Пак си си дъвкал чаршафите!

Пуглеждъм нъдолу и виждъм, че е правъ. Целити ми чършафи съ надъвкъни. Май в края нъ краищатъ тува ни е било гигантску пърче лъзаня.

Госпуди, колку съм гладен.

— Готов ли си да закусиш? — пита тя и цялатъ сияе.

Разбиръ съ, че съм гутов зъ закускъ — умиръм зъ идна закускъ — но ни казвъм нищу. Щоту тува, дету тук му викът закускъ ни е никаквъ закускъ. Ниту пък е убяд или вичеря. Саму няквъ течнуст. Дури ни е шейк. Помня кугат ядях дийтични шейкови. Пиех пу десет зъ закускъ. И ощи толкуз зъ слидобиднъ закускъ. Буклуци. Ни съм утслабвъл с тях. Ниту виднъж.

Ама тук нямъ шейкови. Саму таз пумия. И ей я на, идвъ с цялъ чашъ.

— Заповядай, Топси. Отвори уста и го изпий — казвъ тя, грейналъ и спретнатъ къту Слънчивътъ Мери.

Аку ръцети ми ни бяхъ вързъни зъ лиглоту щяд да я сграбчъ и дъ я накаръм дъ гу изпий тя, дъ видим дъли шъ й хъресъ тая гадуст.

Тя нъкланя чашатъ към устатъ ми, но аз съ извръщъм настарнъ.

— Айде, Топси — казвъ тя. — Знам, че не ти харесва, но или това или оставаш без закуска.

— Не!

— Айде, Топси. Направи го заради Долорес. Не ми се сърди. Протеиновият хидрозилат не беше моя идея. Докторите наредиха така. И освен това помага. Вече си свалил до хиляда двеста и трийсет паунда.

Аз убачи ни утварям устатъ.

— Айде, сладурче. Или това, или оставаш гладен. Отвори.

Пунякугъ тя ми викъ слъдурчи, ну ут тува ни ставъ по-вкусну, пувярвайти ми.

Утварям и си придставям, че е млечин шейк. Гулям двоин шукуладув шейк, гарнирън с пресни плудуве.

Ни пумагъ. Пукривъм с ръка устатъ си и ми иди дъ удрайфъм цялатъ стая, ама се удържъм. Трябвъ. Тува е всичку, куету шъ получъ преди обядъ. А той шъ бъди саму салатъ.

Боже, колку съм гладен.

Тук никуй ни тъ разбиръ. Явну ни осъзнавът, чи трябвъ дъ ям. Казвът, чи ми пумагът, кату ми будът игли в ръцети и мъ хранът с малки парченцъ зилинчуци и колкуту дъ не и пу иднъ глъткъ пълнузърнистъ супъ или другъ и този прутийнув буклук, ну те ни пумагът. Ни пумагът грам.

Пичувити трябвъ дъ ядът.

Беши толкувъ дубре, кугату брат ми Сал и жина му Мери съ грижихъ зъ мен. Тугавъ бях щастлив. Тува е зъщоту те мъ ръзбирът. Знаихъ, чи трябвъ дъ ям. Божичко, как саму готвихъ. Без задръжки, чувече. Всичку, куету си пужилая, виднагъ съ пуявявъши нъ пудносъ в лиглоту.

Те мъ ръзбиръхъ, нали ръзбиръш!

Зъкускътъ беши върхът. В делничнити дни Мери ми приготвяши някулку дузини яйца с някулку паундъ бикон и достъ ут уния сочни понички със сълам „Джими Дийн“. Убужавам гу тоз сълам „Джими Дийн“. Посли ми правиши гигантски куп палъчинки, плувнъли в мъсло и кленув сироп от Върмонт. А в празнични дни, в събута и в ниделя, тя ми придлагъши всику тува, плюс цялъ чиния яйца пу бинидиктски. Убужавам яйца по бинидиктски. И всичкия този хуландски сос върху цялъ дузинъ яйца нъ учи, пуднесини нъ ънглийски кексчитъ и кънадски бикон. Бужествину, чувече. Абсулютну бужествину.

Малку приди обид имъши захърнъ рунливъ тортъ „Интенмън“ или „бабкъ“ със сирини, или любиматъ ми маслинъ рунливъ френскъ тортъ. Или пунякугъ lоx и bagels с крем сирини и херингъ в смитанув сос.

Убядът винъги беши изнинадъ. Ут времи нъ времи пу някулку кутии „Зъ цялуту симейству“ ут „Най-хрупкавуту пържину пили нъ Колънъл“, но най-честу пу три-четири пици с кулбас и пипирони или пулувин дузинъ понички от „При Вини“. Поничкити бяхъ върхът, чувече. С чушки и яйца, с телишки пармизан, с италянски вкусутии и тип „Кухнински шкаф“ с всичку.

Убужавах убядъ, чувече.

Слидобидити гу давъх по-кротку. Саму малку къфе и някулку пъкетъ „Ореус“. Или пък някулку „Литъл Деби сетълайт“-а.

Кугату беши гурещу, Сал ми дунасяши цял гълон смитанув слъдулед с ядки „Уелш Фарм“. Смесвъши гу с цял буркан шукуладув сироп „Хършис“ и аз бях нъ седмуту нибе, чувече.

Вичерятъ започваши в пет, щоту ни издържах повичи. Мари ми нарязваши някулку хубъви парчетъ антипастъ, дукату Сал изпиче ореганататъ с миди и лук. Посли идваши ред нъ пастатъ — някулку паундъ ут супир linguine на Мари с бял мидин сос, фидету направу плувнълу в мъсло и лук, а нарязанити нъ кубчитъ миди — натрупани утгори, тъ чак приливът. Следвъ рибътъ, убикнувену и някулку три-четири паундуви умаръ или шест паундъ скъриди, приготвини в стил „скампи“. След тува, пу мръвкъ, може би стейк или телишку, или кракувскъ шункъ. Зъ дисерт, можи би ощи пу идин гълон ут смитанувия с ядкити или хубъв черешув кейк, или някулку праскувени пая „а la mode“ заидну с някулку каноли.

Закускатъ приди лягани беши винаги захаросанъ. Сал ме уставяши дъ ям толкувъ „Сникърс“-и, колкуту ми душъ сакаши. Купуваше цели кашони и ми уставяши пу еднъ кутийкъ ду лиглоту, та дъ могъ дъ си хапвъм всеки път къту углъднея. А пък за дъ сми честни, достъ углъднявъм приз нущта. Ну никугъ ни будя Сал или Мари. Знаих, чи трябвъ дъ спът. Бях дубър. Стуях гладин ду зъкускъ.

Сали и Мари знаихъ как дъ съ грижът зъ мени. Знаихъ какво ми трябвъ. Чи трябвъ дъ ям. Те ми влизъхъ в пулужение зъ ядиниту, нъли ръзбиръш.

Всичку беши наред, ду деня, в койту и двамътъ бяхъ излязли. Те никугъ ни мъ уставяхъ сам. Искъм дъ кажъ, те със сигурнуст излизъхъ заедну ут времи нъ времи, ну никугъ зъ дългу. А този път съ забавихъ. Някулку часъ, можи би, а аз умиръх ут глад. Не чи просту бях гладин. Направу умиръх ут глад!

А ни можих дъ станъ ут лиглоту.

Не винаги съм бил толкувъ дибел. Искъм дъ кажъ, какту спурид мамъ винъги съм си бил. Тя казваши, че съм съ рудил гулям и просту съм прудължил дъ дибилея. Амъ сига съм угромин, чувече. Заемъм цялъ двойнъ спалня. Ни могъ сам дъ ставъм ут лиглоту. Винаги е трбвалу Сал или Мари дъ ми пумагът. Дубре, чи Мари е силнъ — истинскъ сицилианкъ — иначи нямаши дъ имъ никвъ ползъ ут нея. Идинствинуту, ут куету имъх нуждъ, бе някой ут тях дъ ми дъде началнъ засилкъ и дъ имъ някуй, нъ койту дъ съ ублегнъ, дукъту съ зъвлачъ ду банятъ. Махнахъ рамкатъ нъ врататъ и пак ни могъ дъ съ обърнъ. Дубре чи ходя саму два пъти нъ ден. И нямъ никакву знъчение дъли съм пу малкъ или пу гулямъ, чувече, просту трябвъ дъ седнъ. Първу, чи ни могъ дъ седя прав толкувъ дългу. И втору, ами, искъм дъ кажъ, че ни съм си гу виждъл пуследнити десет гудини, така чи идинствиния начин дъ съм сигурен, чи ни пикая нъ подъ, е кату седнъ. И дури тугавъ пунякугъ ни улучвъм чиниятъ. А кугату ставъ думъ зъ нещу по-гуляму…

Но дъ ни гуворим зъ тува.