«Ние»

Евгений Замятин

Ние

1

Конспект:

Съобщението

Най-мъдрата от всички линии

Поемата

Просто преписвам — дума по дума — поместеното днес в Държавния Вестник:

„След 120 дни завършва строежът на ИНТЕГРАЛА. Скоро ще удари великият исторически час, когато първият ИНТЕГРАЛ ще полети във всемира. Преди хиляда години вашите героични прадеди покориха цялото земно кълбо и го подчиниха на Всеобщата Държава. На вас ви предстои още по-славен подвиг: да решите с помощта на този стъклен, електрически, огнедишащ ИНТЕГРАЛ безкрайното уравнение на Вселената. Предстои ви да подчините неизвестните същества, обитаващи други планети, може би все още в свободно, диво състояние, на благотворното робство на разума. Ако те не разберат, че им носим математически безпогрешно щастие, наш дълг е да ги принудим да бъдат щастливи. Но преди оръжието ще опитаме със слово.

От името на Благодетеля съобщаваме на всички номера във Всеобщата Държава:

Всеки, който усеща сили в себе си, е длъжен да подготвя трактати, поеми, манифести, оди или други съчинения за красотата и величието на Всеобщата Държава.

Това ще бъде първият товар, който ще понесе ИНТЕГРАЛЪТ.

Да живее Всеобщата Държава, да живеят номерата, да живее Благодетелят!“

Пиша и усещам: бузите ми пламтят. Да: да се реши грандиозното всемирно уравнение. Да: да се изправи нелепата крива, да се опъне по допирателната — асимптотата — по правата. Защото линията на Всеобщата Държава е правата. Великата, божествената, точната, мъдрата права — най-мъдрата от всички линии…

Аз, Д–503, съм само един от създателите на ИНТЕГРАЛА, само един от математиците на Всеобщата Държава. Свикналото ми с цифрите перо не е в състояние да създаде музика от асонанси и рими. Само ще се опитам да запиша онова, което виждам, което мисля — по-скоро онова, което ние мислим (точно така: ние, и нека това НИЕ стане заглавие на моя дневник). Но нали той ще е производна от нашия живот, от математически съвършения живот на Всеобщата Държава — а щом е така, няма ли да бъде поема сам по себе си, независимо от моята воля? Ще бъде — вярвам, зная го.

Пиша и усещам: бузите ми пламтят. Сигурно нещо подобно чувствува жената, когато за първи път долови в себе си пулса на новото, още мъничко, сляпо човече. Това съм аз и същевременно не съм аз. И месеци наред трябва да го храня със своите сокове, с кръвта си, а после — с болка да го откъсна от себе си и да го положа в нозете на Всеобщата Държава.

Но аз съм готов както всеки или почти всеки от нас. Готов съм.

(обратно)

2

Конспект:

Балетът

Квадратната хармония

Хиксът

Пролет. От дивите невидими равнини иззад Зелената Стена вятърът носи жълтия меден прашец на някакви цветя. Устните пресъхват от този сладък прашец — току ги ближеш с език — и навярно такива сладки са устните на всички жени, които вървят насреща ти (и на мъжете, разбира се). Това малко пречи да мислиш логично.

Но пък какво небе! Синева — и никакъв облак не го загрозява (какъв странен вкус са имали древните, щом техните поети са се вдъхновявали от тези нелепи, хаотични, глупаво изтикващи се кълбета пара). Аз обичам — сигурен съм, че няма да сбъркам, ако кажа: ние обичаме само стерилното, безупречното небе. В такива дни целият свят е излят от същото устойчиво, вечно стъкло както и Зелената Стена, както и всички наши сгради. В такива дни виждаш самата синя дълбина на нещата, някакви неизвестни дотогава, изумителни техни уравнения — виждаш ги в най-обикновеното, делничното.

Да вземем дори това. Днес сутринта бях на хелинга, където се строи ИНТЕГРАЛЪТ, и изведнъж видях машините: въртяха се със затворени очи, в самозабрава, кръглите глави на регулаторите; лъскавите мотовилки сновяха наляво-надясно; гордо поклащаше рамене балансьорът; танцуваше длетото на дълбачната машина в такта на нечута музика. Изведнъж видях цялата красота на този грандиозен механичен балет, облян от нежносиньото слънце.

И по-нататък — въпрос към себе си: защо е красиво? Защо този танц е красив? Отговор: защото е несвободно движение, защото целият му дълбок смисъл е тъкмо в абсолютната естетическа подчиненост, в идеалната несвобода. И ако е вярно, че прадедите ни са се отдавали на танца в най-вдъхновените мигове на своя живот (религиозни мистерии, военни паради), това ще рече само едно: инстинктът за несвобода е органично присъщ на човека още от древността и ние, в днешния ни живот — само съзнателно…

Налага се да прекъсна: щракна номераторът. Вдигам очи: разбира се, О–90. След половин минута тя самата ще бъде тук — да ме вземе за разходка.

Милата О! — винаги ми се е струвало, че прилича на името си: с десет сантиметра по-ниска от Идеалната Майка, цялата закръглена, и розовото О — устата — отворена винаги когато ме слуша. И още: пухкавата гънчица около китката й — като на дете.

Когато влезе, у мен все още с пълна сила бучеше маховикът на логиката и аз по инерция заговорих за току-що установената от мен формула, в която влизахме и ние всички, и машините, и танцът.

— Чудесно е. Нали? — попитах аз.

— Да, чудесно е. Пролет — розово ми се усмихна О–90.

Ето, представете си: било пролет… Тя — за пролетта. Това са жените… Замълчах.

Долу. Булевардът е многолюден: в такова време обикновено изразходваме личния си следобеден час за допълнителна разходка. Както винаги от всички тръби-комини на Музикалния Завод се лееше Маршът на Всеобщата Държава. Номерата следваха в стройни редици, по четирима, и възторжено тактуваха — стотици, хиляди номера в синкави юнифи¹, със златни плочки на гърдите — държавния номер на всеки. И аз — ние, четиримата — сме една от безбройните вълни на този могъщ поток. Отляво е О–90 (някой от косматите ми прадеди преди хиляда години сигурно би я нарекъл със смешната дума „моята“); отдясно — два непознати номера, женски и мъжки.

Блаженосиньо небе, мънички детски слънца във всяка метална плочка с номера, непомрачени от безумието на мислите лица… Лъчи — разбирате ли: всички те са от някаква единна, лъчиста, усмихваща се материя. А медните тактове: „Тра-та-та-там. Тра-та-та-там“, това е такава блеснала на слънцето медна стълбица, и с всяка нота се издигате все по-нагоре, в главозамайващото синьо висине…

И също както сутринта, на хелинга, отново видях — сякаш за първи път в живота си видях всичко: нерушимите прави улици, лъчистия стъклен паваж, божествените паралелепипеди на прозрачните жилищни сгради, квадратната хармония на сиво-синкавите редици. И сякаш не цели поколения, а аз, самият аз съм победил стария Бог и стария живот, самият аз съм създал всичко това — и сякаш съм някаква кула, страхувам се да си помръдна лакътя, за да не се посипят отломки от стени, куполи и машини…

А след миг — скок през вековете, от + към –. Спомних си (очевидно обратна асоциация) — ненадейно си спомних една картина в музея: някогашен булевард, от двайсетия век, оглушително пъстра, безредна тълпа от хора, колела, животни, афиши, дървета, багри, птици… Разправят, че наистина е било така — можело е да бъде. Стори ми се толкова неправдоподобно, толкова нелепо, че не се стърпях и прихнах да се смея. И веднага ехо — смях — отдясно. Обърнах се: пред очите ми — бели — необикновено бели и остри зъби, непознато женско лице.

— Извинете — каза тя, — но вие така вдъхновено обгръщахте всичко с поглед като някакъв митичен бог в седмия ден от сътворението. Сякаш сте сигурен, че и мен сте сътворили тъкмо вие, а не някой друг. Много съм поласкана…

Всичко това без усмивка, дори, бих казал, с известна почтителност (може би тя знае, че съм от създателите на ИНТЕГРАЛА). Но не съм сигурен: в очите или във веждите — някакъв странен, дразнещ хикс, ала не мога да го уловя, да му дам цифров израз.

Кой знае защо, се смутих и леко объркан, започнах логически да мотивирам смеха си. Съвършено ясно е, че този контраст, тази непроходима пропаст между сегашно и минало…