«Добре охранявани мъже»

Робер Мерл

Добре охранявани мъже

На Катрин или на Себастиан

ПЪРВА ГЛАВА

Стая без прозорци с климатична инсталация. Дъбова ламперия до средата на стените. Нагоре те са боядисани в бяло с една-единствена гравюра, представляваща антивариолната ваксинация в Куба през 1900 година. Дебел мокет, в който още при влизането си затънах до глезените. Голямо удобно кресло, в което по даден знак изчезвам наполовина.

И през цялото време — пълно мълчание. Тук съм, за да говоря, но сякаш не изгарят от желание да ме поканят да го сторя. Думата не е нещо, от което силните на деня се отказват лесно: те предпочитат да слушат себе си вместо другите. На всичкото отгоре, както предусещам, не съм persona grata. Нито аз, нито това, което ще кажа. Оставят ме да се пържа в собственото си масло. Да се проникна още от началото от собствената си нищожност.

И тримата са тук, безмълвни, от другата страна на огромна овална маса, която, предполагам, символизира цялото разстояние, отделящо Властта от простосмъртния гражданин. Имам чувството, че се явявам на изпит, чувство, което ме подмладява, но никак не ми харесва. Между другото, въпреки че съм признат и известен невролог, а може би и заради туй започвам да се питам дали няма да ме скъсат. Най-смешното е, че кариерата ми не е поставена на карта и аз съм тук, за да защищавам обществените интереси пред хора, чието задължение се състои именно в това.

Насреща ми са трима мъже. В средата — внушителен и четвъртит, също като „федералната фашистка“ архитектура на ЗОСГ¹ — държавният секретар Матюс. Отдясно — Скелтън, директор на Здравеопазването, макар и на добро здраве той по всяка вероятност да не се радва, като се има пред вид мършавата му фигура. От лявата страна на държавния секретар, когото гледа с умело прикрито презрение — Кресби, един от най-способните съветници на президента.

От тримата познавам само Кресби. Млад плешив мъж. Той е пъргав, дребен, нежен, с черни като смола очи. „Смятат го за гений“, казва втората ми съпруга Анита не без неприязън, защото е убедена, че ако обществото не плаща данък на мизогинията и тя също би трябвало да е съветничка на президента, а не негова секретарка.

И наистина има право. Понятието „компетентен“ звучи едва ли не обидно, свързано с името на Анита. Тя има огромни познания и зад хубавото й чело, махагоновочервените й коси и зелените й очи се крие миниатюрна електронноизчислителна машина, която работи с висока ефективност.

Говоря съвсем обективно. Не виждам достатъчно често съпругата си Анита, за да бъда влюбен в нея. Кариерата задължава: ние не живеем заедно. Тя идва при мен вечер в дома ми в Уесли Хайтс два или три пъти седмично или съвсем не идва, когато Белият дом преживява поредната си криза. Трябва да призная, че винаги съм се изненадвал от отражението на държавните дела върху честотата на моите оргазми.

Именно чрез Анита предупредих президента за опасността от енцефалит 16 и той веднага натовари Кресби да ме назначи начело на една анкетна комисия — без да внася въпроса в ЗОСГ.

Поверителният ми доклад е тук, върху огромната маса, между едрите космати лапи на Матюс. Той го прелиства, с което иска да ми покаже, че не го е чел, а същевременно да ме накара да почувствувам, като ме държи като кон на празна ясла, цялата си враждебност. Мълчанието му все по-тежко ме притиска, но не мога много да го виня. Отначало президентът, бог знае защо, го пренебрегва, а сега, когато е дошъл моментът да се вземат конкретни мерки, отново прибягва до неговата компетентност. Това е безцеремонно. Още по-лошо — унизително.

Досега съм виждал Матюс само веднъж по телевизията: имаше пълния с оптимизъм поглед на професионалния политик и една от онези квадратни издадени брадички, които по принцип трябва да вдъхват доверие в бъдещето на САЩ. Брадичката не се е променила, но в погледа, под гъстите черни вежди, няма нищо приветливо, поне когато се спира върху моя милост. Знам много добре как ме вижда — дребен метек², изстрелян от президента — без знанието на ЗОСГ — начело на някаква медицинска комисия, за да достави удоволствие на секретарката си.

А Кресби, младия плешив гений, Матюс го обича още по-малко. Участник във всички ходове, които президентът предприема зад гърба на държавните си секретари, Кресби е душата на това, което Матюс и равните нему с горчивина наричат „паралелната администрация“. Единствената надежда на Матюс — казва Анита — е Кресби да изпадне в немилост, какъвто е арогантен с всички, понякога дори и с президента. Анита храни същата надежда.

Що се отнася до директора на Здравеопазването, мършавия и прежълтял Скелтън, той има вид на човек, разяждан от собствената си злоба. Съвсем очевидно мрази всички: Матюс, Кресби и мен.

В стаята има и пето лице и то заема твърде малко място. Лицето е жена. Когато влизах, чух, че й казват мисис Уайт³. Име, пълно с ирония: мисис Уайт е сива от главата до петите. Рокля, тен, коси, всичко е в един и същ нюанс на мишо сиво. Тя е на неопределена възраст и е лишена от всякакъв чар, сега се суети с поставени слушалки около един магнетофон. Като всички безлични хора и тя буди у мен усещането, че сама се е изтрила от живота.

— Доктор Мартинели, давам ви думата — казва най-после Матюс, но с такова изражение, сякаш не ми я дава, а ми я заема — и то за колкото се може по-кратко време.

Няма да позволя да ме сплашат. В края на краищата не е моя вината, че президентът има афтократорско виждане за собствените си функции и управлява, без да прибягва до помощта на държавните си секретари. Не е моя и вината, че тия държавни секретари предпочитат да преглътнат и най-тежките обиди, отколкото да си дадат оставката. Всяко министерско величие се заплаща.

Поглеждам Матюс в очите и твърдо започвам:

— Комисията бе създадена от мен на 27 юли тази година по молба на президента. Тя имаше за цел да проучи известните вече факти, отнасящи се до енцефалит 16.

— А защо такова име? — рязко пита Матюс.

Иска ми се да му отговоря, че щеше да го знае, ако беше прочел доклада ми. Вместо това казвам без сянка от нетърпение, но и без да преливам от любезност:

— Първият случай, на който се натъкнах, се намираше в стая № 16 в Дроджтаун юнивърсъти хоспитъл.

— Продължавайте — подканя ме той.

— Поради малкото време, с което разполагахме, досегашните ни изследвания са обхванали само големите градове в САЩ и в другите страни.

— Оставете другите страни — казва Матюс.

— Но именно тази част от доклада представлява известен интерес от политическа гледна точка.

— И в какво се изразява този интерес? — подхвърля високомерно той, сякаш съм прекалено голям невежа, за да навлизам в такава област.

— Доколкото ми е известно, всички големи епидемии са се разпространявали досега от изток на запад. Настоящата епидемия прави изключение: тя се разпространява от запад на изток. Затова в Западна Европа броят на заболелите е по-малък, отколкото у нас; Съветският съюз, доколкото успяхме да проучим, е по-малко засегнат от Западна Европа; а Азия — почти никак. Установихме освен това, че Япония и Китай вземат вече мерки за ограничаване на контактите на местното население с чужденците от западните страни.

Улучих право в целта. Матюс повдига заинтригувано гъстите си черни вежди и се готви да ми зададе други въпроси, но тъкмо тогава Кресби заявява в скоропоговорка, с любезен, ала страшно хаплив тон:

— Господин секретар, бихме могли да не се спираме подробно на въпроса. Аз си дадох труд да прочета доклада на доктор Мартинели (кратка и ехидна усмивка) и вече запознах президента с евентуалните политически последици по отношение на Азия.

Искрено съчувствувам на Матюс, макар да не ми за-свидетелствува особено голяма нежност. Надали може да се направи по-груб намек, че за нищо не го бива и всичко важно се решава без него.

Матюс стисва зъби. След обидите и плесник. Преглъща.

— Продължавайте, доктор Мартинели — казва ми той и гневно ме поглежда.

С мен, естествено, няма защо да се церемони: не съм важна клечка.

И аз продължавам: