«451° по Фаренхайт»

Рей Бредбъри

451° по Фаренхайт

Тази книга посвещавам с благодарност на

Дон Конгдън

451° по Фаренхайт — температурата, при която хартията се възпламенява и гори…

Ако ти дадат разчертана хартия, пиши на обратната страна.

Хуан Рамон Хименес

Първа част

Огнището и саламандърът

За него беше наслаждение да опожарява. Особено наслаждение му доставяше да гледа как огънят поглъща, почерня, променя вещите. Докато стискаше в юмруците си медната дюза на маркуча и този огромен питон бълваше своята петролна отрова срещу света, кръвта биеше в слепоочията му, а ръцете му сякаш бяха ръце на чудноват диригент, дирижиращ всички симфонии на огъня и пожара, за да превърне в пепел дрипите и овъглените развалини на историята. Над безизразното му лице бе нахлупен шлем със символичното число 451; в очите му проблясваха оранжеви пламъчета при мисълта за това, което ей сега щеше да последва. Щракна възпламенителя и сградата избухна в неутолим пламък, който запали във вечерното небе пурпурни, жълти и черни огньове. Пристъпи напред сред рояка от светулки, докато книгите, размахвайки криле като гълъби, умираха на входа и на моравата пред къщата; докато книгите се издигаха във водовъртежа от искри, които почернелият от пожара вятър отнасяше.

Лицето на Монтег се сви в болезнената гримаса на човек, който се е опарил и е принуден да се отдръпне от огъня.

Знаеше, че когато се върне в пожарната станция, омацан със сажди като менестрел¹, щеше да си намигне в огледалото. По-сетне, когато си легнеше да спи, щеше да продължи да усеща в тъмнината тази огнена усмивка, все още сковала мускулите на лицето му. Тази усмивка никога не бе изчезвала, доколкото си спомняше — никога.

Той окачи черния си като бръмбар шлем и го излъска; грижливо окачи и огнеупорната си жилетка; изми се с наслаждение под душа и след това, подсвирквайки, с ръце в джобовете, прекоси горния етаж на пожарната станция и се спусна през люка. В последната секунда, когато катастрофата изглеждаше почти неизбежна, извади ръце от джобовете и забави падането си, като се вкопчи в месинговата тръба. Плъзна се и спря със свистене точно когато токовете му бяха само на един пръст от циментовия под на долния етаж.

Излезе от пожарната станция и в среднощната тишина се упъти към метрото. Безшумният пневматичен влак се плъзна в своя добре смазан подземен тунел и със силна струя топъл въздух го свали пред ескалатора, който водеше нагоре към предградието.

Подсвирквайки си, той се изкачи на повърхността сред неподвижния нощен въздух. Тръгна към ъгъла, без да мисли за нищо, или по-скоро за нищо определено. Но още преди да завие, забави крачка, сякаш изведнъж, неизвестно откъде, бе подухнал вятър, сякаш някой бе извикал името му.

През последните няколко вечери, докато вървеше в звездната светлина към своя дом, бе изпитвал някакво извънредно странно усещане, преди да завие край ъгъла. Като че ли миг преди това някой е стоял там. Въздухът изглеждаше зареден с особено спокойствие, като че ли някой тихичко е чакал и само секунда преди той да се появи, се е превърнал в сянка и го е пуснал да мине. Точно на това място, където нечие присъствие би могло за миг да повиши околната температура с десет градуса, ноздрите му долавяха лек парфюм, по кожата на ръцете и лицето си усещаше топлина. Странна работа. Всеки път, когато завиваше покрай ъгъла, пред него се разстилаше белият, пуст, изкорубен тротоар; само една нощ някаква сянка бързо бе прекосила полянката още преди да е успял да се взре в нея или да извика.

Но тази вечер той така забави крачка, че почти спря. Съзнанието му, което се бе приготвило да завие покрай ъгъла преди него, дочу едва доловим шепот. Дихание? Или въздухът се бе сгъстил от това, че някой стоеше притихнал и чакаше?

Той зави.

Вятърът пилееше есенните листа по осветения от луната тротоар и девойката вървеше към него, сякаш се плъзгаше, носена от вятъра и от листата. Леко навела глава, тя гледаше как обувките й разбутват танца на листата. Лицето й бе нежно и млечнобяло, с жаден поглед, който опипва всичко с ненаситно любопитство. В този поглед се криеше плаха изненада; тъмните й очи бяха така втренчени във всичко наоколо, че никакво движение не им убягваше. Роклята й беше бяла и леко шумолеше. Стори му се дори, че чува движението на ръцете й, докато върви, че долавя този почти недоловим звук — лекото потрепване на лицето й, когато вдигна глава и видя, че се намира само на няколко крачки от мъж, който стои насред тротоара и чака.

Дърветата внезапно изшумоляха и посипаха своя златен дъжд. Ненадейно девойката сякаш спря, готова да се отдръпне, но остана на място, гледайки Монтег с такива черни, блестящи и живи очи, че той се запита дали не е казал нещо удивително. Но знаеше, че устните му се бяха помръднали само за едно „здравейте“, и проговори отново едва когато видя, че гледа като хипнотизирана саламандъра на ръкава му и диска с образ на феникс върху гърдите му.

— Вие сте нашата нова съседка, нали? — каза той.

— А вие сигурно сте… — Тя вдигна очи от емблемата на неговата професия. — Вие сигурно сте… пожарникарят. — Гласът й постепенно стихна.

— Колко странно го казвате!

— Аз бих… бих го отгатнала и със затворени очи — бавно каза тя.

— Как? По миризмата на бензин ли? Жена ми винаги се оплаква. — Той се изсмя. — Колкото и да се миеш, не можеш да се отървеш напълно от нея.

— Да, наистина — измънка тя.

Той имаше чувството, че тя обикаля около него, върти го на всички страни, лекичко го разтърсва, изпразва джобовете му, без дори да се помръдне.

— За мен той не е нищо друго освен парфюм — каза той, за да прекъсне дългото мълчание.

— Наистина ли?

— Разбира се. А защо не?

Тя се позабави, за да обмисли отговора си.

— Не зная. — Обърна се и погледна тротоара, който водеше към техните жилища. — Имате ли нещо против да се върна заедно с вас? Казвам се Кларис Макклелан.

— Кларис! А аз се казвам Гай Монтег. Хайде да вървим! А вие защо скитате навън така късно? На колко сте години?

Те тръгнаха по сребристия тротоар в хладната ветровита нощ, а във въздуха се носеше лек аромат на свежи кайсии и ягоди; той се огледа наоколо и разбра, че такова нещо е съвсем невъзможно по това време на годината.

До него вървеше само девойката; лицето й сияеше като сняг на лунната светлина и той знаеше, че тя мисли върху неговите въпроси и търси най-добрите отговори, които би могла да даде.

— Аз съм седемнайсетгодишна и побъркана — рече тя. — Чичо ми казва, че двете неща винаги вървели заедно. Когато хората те попитат на колко си години, казва ми той, винаги отговаряй, че си седемнайсетгодишна и побъркана. Не е ли приятно да се разхождаш по това време на нощта? Обичам да вдъхвам мириса на нещата, да ги разглеждам. И понякога стоя будна цяла нощ, разхождам се и чакам да видя как ще изгрее слънцето.

Те продължиха да вървят мълчаливо, докато тя каза замислено:

— Знаете ли, мен никак не ме е страх от вас.

Той се изненада.

— А защо да ви е страх?

— Толкова много хора се страхуват. Искам да кажа, страхуват се от пожарникарите. Но вие в крайна сметка сте съвсем обикновен човек…