«Виждащите ни»

Дмитрий Биленкин

Виждащите ни

— Съществуват прозорци към миналото. Искаш ли да погледнеш?

Въпросът беше зададен малко лениво, с бегла усмивка, но пръстите на моя приятел избарабаниха по полираната масичка в съвсем несъответствуващ на усмивката ритъм. Неволно погледнах към тях. „Можеш да бъдеш сериозен човек и да мислиш за красотата на ноктите си.“ Безусловно Игнатиев беше сериозен кибернетик, но от известно време започна да се грижи за своя външен вид, сякаш се намираше пред обектива на кинокамера. Така запомних този миг: чашката от изпитото кафе, домашната светлина на лампиона върху политурата, благодушието на отвлечения разговор — и внезапният въпрос, небрежната усмивка, смутеното барабанене на красиво изрязаните нокти.

— Така ли? — отговорих в тон на домакина. — Къде са тези прозорци?

— Да речем, тук.

С гъвкаво движение Игнатиев се обърна към полицата, измъкна една папка, пръсна съдържанието й като ветрило в краката ми. По килима с шумолене се разпиляха репродукции на жанрови и портретни картини от стари майстори.

— А! — казах аз разочаровано, тъй като всичко се беше превърнало в плоска истина. — Разбира се, разбира се! Този суров чичо с камизола ни гледа направо от осемнадесети век. А тук виждаме сводница и мило момиче, което и не подозира пред очите на колко поколения го е показал художникът. Това ли искаше да ми покажеш?

— Не съвсем. Да вървим!

— Къде?

— В лабораторията, разбира се.

Без да ми даде да се опомня, той скочи с такава решителност, която рязко пресича всички колебания. Недоумявайки, аз наметнах шлифера си и излязох след Игнатиев.