«Със скръстени ръце»

Джак Уилямсън

Със скръстени ръце

I

Ъндърхил се срещна за първи път с новото поколение механични роботи един следобед, когато се прибираше пеша от службата си, тъй като жена му бе взела колата. Тя често правеше така и затова, свикнали с пътя, краката му сами го носеха по буренясалата пресечка, докато умът му отчаяно търсеше начини за погасяване на кредитите от „Ту Ривърс Банк“. Точно тогава пред него се изпречи новата стена.

Направи му впечатление, че тя не бе от обикновен камък или тухли, а от някакъв по-особен материал. Изненадан и донякъде ядосан, Ъндърхил внимателно огледа дългата нова постройка, която препречваше пътя му. Сигурен беше, че миналата седмица на това място нямаше нищо.

Едва тогава забеляза нещото на витрината. Дори и в стъклото й имаше нещо необикновено. То бе съвършено прозрачно — единствено златистите букви върху него показваха, че има стъкло. Шрифтът бе модернистичен и на витрината пишеше:

Агенция „Ту Ривърс“

ИНСТИТУТ ПО ХУМАНОИДИ

Идеалните механични роботи

„Служат и се подчиняват, ПРЕДПАЗВАТ ХОРАТА ОТ ВСИЧКО ВРЕДНО“

Това някак си ядоса още повече Ъндърхил, защото и той работеше в областта на механичните роботи, а конкуренцията бе доста силна, макар че и търсенето си го биваше. Предлагаха се какви ли не модели — от андроиди, механоиди, електроноиди и автоматоиди до обикновени роботи. За съжаление много малко от тях вършеха всичко онова, което се обещаваше в рекламите, а и пазарът на градчето Ту Ривърс отдавна бе пренаситен, Ъндърхил продаваше андроиди — когато изобщо успееше да продаде нещо. Дори утре очакваше нова доставка. Чудеше се какво да прави с нея и как да получи кредит от банката, за да я заплати.

Той се намръщи и се взря в нещото зад невидимото стъкло. Досега никога не бе виждал хуманоид. Също като останалите си механични събратя, и този тук стоеше съвършено неподвижен, защото не беше включен. Гол и безполов като кукла, на ръст хуманоидът бе малко по-дребен от човешка фигура. Отблясъците по лъскавата му силиконова кожа непрекъснато променяха цвета си — от бронзово до металическо синьо. Живият и елегантен овал на лицето му носеше фиксирано изражение на бдителна и някак леко изненадана грижовност. Без съмнение това бе най-красивият механичен робот, който Ъндърхил бе виждал някога.

Е, имаше си и недостатъци, разбира се — беше твърде малък, за да се справя ефикасно с всички домакински задължения. Ъндърхил веднага си припомни подходящ цитат от брошурата Наръчник на продавача на андроиди:

„Андроидите са големи именно защото производителите им желаят те да имат достатъчно енергозапасеност и да бъдат максимално надеждни и функционални. Андроидите всъщност са вашата най-голяма покупка!“

Още щом се обърна към прозрачната врата, тя веднага се отвори и Ъндърхил се намери сред бляскавото великолепие на разнообразните модели, подредени по такъв начин, че да хващат окото на пазаруващите домакини. Професионалният му поглед вещо огледа изложената стока и първоначалният му оптимизъм понамаля. Досега не беше чувал за института по хуманоиди, но очевидно новата компания разполагаше с много пари и търговски нюх.

Огледа се за продавач, но към него вече безшумно се плъзгаше робот, същият като онзи на витрината. Движеше се с учудваща лекота и грация. Металическата му повърхност проблясваше, а на гърдите му мигаше надписът:

ХУМАНОИД

сериен номер 81-Н-В-27

Идеалният механичен робот

„Служи и се подчинява, ПРЕДПАЗВА ХОРАТА ОТ ВСИЧКО ВРЕДНО“

Интересното беше, че роботът нямаше лещи, а нещо като стоманеносиви очи, които сляпо се взираха пред себе си. Въпреки това той спря на метър от него, все едно че наистина виждаше, и го заговори с висок и мелодичен глас:

— На вашите услуги, мистър Ъндърхил.

Това, че се обърнаха към него на име, доста го озадачи, защото дори андроидите не можеха да различават хората. Явно бе някакъв търговски трик, което не беше чак толкова трудно да се постигне в градче с големината на Ту Ривърс. Вероятно продавачът беше някой местен човек, който, скрит някъде, подсказваше на робота какво да говори. Ъндърхил преодоля смущението си и гръмогласно запита:

— Мога ли да видя продавача, моля?

— При нас хора не работят, сър — мигновено отвърна кадифеният глас. — Институтът по хуманоиди съществува, за да служи на хората — затова и не използваме човешки труд. Но пък сме в състояние да ви предоставим всякаква информация, сър, да приемем поръчката и да ви обслужим незабавно.

Ъндърхил замаяно се взираше в хуманоида. По принцип роботите сами не бяха в състояние дори да си презаредят батериите или да настроят собствените си релета, да не говорим изобщо за такива неща като самостоятелното поддържане на пласментни агенции или местни филиали. Незрящите очи го гледаха с празен поглед, а той неспокойно се озърташе, за да види къде ли може да се е скрил продавачът. А междувременно сребърночистият глас продължаваше да го увещава:

— Ще ни позволите ли безплатна пробна демонстрация във вашия дом, сър? Целта ни е да въведем и на вашата планета, както вече сме го сторили на много други, предлаганите от нас услуги, насочени към елиминиране на нещастието у хората. Така ще се уверите колко много превъзхождаме остарелите модели роботи, които използвате тук.

Ъндърхил неспокойно пристъпваше от крак на крак. Бе направо потресен от факта, че роботите сами се рекламираха и веднага заряза търсенето на скрития продавач. Та това беше пълен поврат в търговията с роботи.

— Вземете поне някои рекламни материали, сър.

Дребничкият черен хуманоид пристъпи с някаква ужасяваща грация, взе от ниска масичка край стената рекламна брошура и му я подаде. За да прикрие своето увеличаващо се безпокойство, Ъндърхил мълком започна да разлиства лъскавите й страници. Пред погледа му се разгърна поредица от изпипани цветни снимки. Красиво русокосо момиче се надвесваше над готварска печка, а после вече се бе излегнало в предизвикателно неглиже, докато малък хуманоид любезно й поднасяше някаква гозба. Същото момиче с уморен вид седеше зад пишеща машина. На следващата снимка се търкаляше на плажа по оскъден бански костюм, а зад машината отново бе хуманоид. По-нататък момичето работеше на конвейер, а после изведнъж се оказа в обятията на привлекателен младеж върху дансинга в ресторант, докато на конвейера се трудеше черничкият хуманоид.

Ъндърхил тъжно въздъхна. Компанията за андроиди, чийто пласьор бе той, не разполагаше с подобни внушителни реклами. А тази брошура щеше да грабне очите на всички жени, които бяха основният потребител на роботите. Очертаваше се жестока конкуренция.

— Вземете я със себе си, сър — подкани го сладкопойният глас. — Покажете я на жена си. На последната страница има бланка за поръчка на безплатна пробна демонстрация. Както ще видите, не изискваме никаква предплата.

Ъндърхил сковано се обърна към изхода и вратата веднага автоматично се отвори. Като насън тръгна да излиза и изведнъж установи, че още стиска брошурата в ръка. Смачка я яростно и я захвърли на пода. Малкото черно чудовище чевръсто я вдигна, а мелодичният му глас го застигна и на улицата:

— Утре ще се отбием в кантората ви, мистър Ъндърхил, и ще изпратим една пробна бройка у вас. Време е да обсъдим ликвидацията на фирмата ви, защото предлаганите от вас електронни роботи не могат да се сравняват с нашите. Освен това ще предложим на съпругата ви безплатна пробна демонстрация.

Ъндърхил изобщо не се опита да му отвърне, защото нямаше вяра в гласа си. Запрепъва се като сляп по новата настилка на тротоара, свърна зад ъгъла и спря да се съвземе. Беше толкова замаян, че можеше да мисли само за едно — облаците над собствената му пласментна агенция се сгъстяваха, а изход не се виждаше. После се обърна и мрачно изгледа надменното великолепие на новата сграда. Нито беше от камък, нито от тухли, а и онова невидимо стъкло на витрината съвсем не беше обикновено. Плюс това Ъндърхил можеше да се закълне, че последния път, когато жена му Аврора бе взела колата и той пак се прибираше пеша, на същото място нямаше нищо.

Новият тротоар го изведе до края на пресечката, зад която се виждаше задния вход на сградата. Там беше спрял камион, от който няколко стройни тъмни хуманоида тихомълком разтоварваха огромни метални сандъци.