«Силата»

Дейв Уолвъртън

Силата

Глава 1

Острието на светлинния меч изсъска във въздуха. Оби-Уан не можеше да види червеното му сияние през превръзката, която притискаше очите му. Той използва Силата, за да разбере кога точно да се наведе.

Обгарящата топлина на светлинния меч на противника премина над главата му и почти го опърли. Във въздуха се носеше мирис като след светкавица.

— Добре! — извика Йода, който стоеше отстрани. — Отпусни се. Позволи на усещанията си да те водят.

Окуражителните думи дадоха смелост на Оби-Уан. Той беше твърде висок и силен за дванайсетте си години и много хора предполагаха, че ще има преимущество в двубоите.

Но мускулната сила и ръстът не означаваха нищо там, където се изискваше ловкост и бързина. Нито пък можеха да имат въздействие върху Силата, която той още не бе овладял напълно.

Оби-Уан внимателно се ослушваше за звука от светлинния меч на противника си, за дишането му, за скърцането на обувките по пода. Тези звуци отекваха ясно в малката, но с висок таван, камера.

По пода бяха разхвърляни камъни — още една трудност на упражнението. Той трябваше да използва Силата, за да усети и тях. Върху такава неравна повърхност беше лесно да загубиш равновесие!

Застанал зад Оби-Уан, Йода го предупреди.

— Не сваляй гарда!

Момчето покорно вдигна оръжието си и се претърколи надясно, а острието на съперника му се удари в пода. Той направи малък скок назад, прескачайки струпаните камъни. Оби-Уан чу напева на светлинния меч на противника си, когато той направи прибързан удар, предизвикан от раздразнение и умора. Чудесно!

Пот се стичаше под превръзката и очите му се овлажниха. Оби-Уан парира дразненето. Той си представи, че е истински рицар джедай, повел битка с космически пират… тогорянец със зъби, дълги колкото пръстите на Оби-Уан. В съзнанието си Оби-Уан видя въоръженото същество да се взира в него с очи, които бяха чисто и просто зелени резки. Ноктите му без усилие можеха да разкъсат всяко човешко същество.

Този образ го изпълни с енергия, помогна му да загърби страховете си. Само след миг всяка частица от тялото му бе готова да приеме Силата. Тя преминаваше през него, давайки му ловкостта и бързината, от които се нуждаеше.

Оби-Уан завъртя меча, за да блокира следващия удар. Светлинният меч на нападателя изсвистя и се спусна надолу. Оби-Уан скочи високо, прелитайки над главата на противника си, и удари със светлинния си меч надолу — там където трябваше да се намира сърцето на тогорянеца.

— А-а-а! — изстена от изненада и ярост другият ученик, когато острието на Оби-Уан докосна врата му.

Ако Оби-Уан държеше истински светлинен меч на рицар джедай, това щеше да е смъртоносен удар. Но учениците в Храма на джедаите използваха тренировъчни оръжия, нагласени на ниска степен. Допирът на острието причиняваше само жегващо докосване, което лесно заздравяваше.

— Това си беше чист късмет! — извика раненият ученик.

До този момент Оби-Уан нямаше представа с кого се дуелира. Той беше въведен в стаята със завързани очи. Едва сега той разпозна гласа на Брук Чун. Подобно на Оби-Уан, Брук беше от най-големите ученици в Храма на джедаите и таеше надежда, че ще стане рицар джедай.

— Брук — спокойно се обърна към него Йода, — не сваляй превръзката. Джедаят няма нужда от очи, за да вижда.

Но Оби-Уан чу как превръзката на другото момче пада на пода. Гласът на Брук се давеше в бяс.

— Нескопосан олигофрен!

— Сега ще се успокоиш! — нареди Йода на Брук с остър тон, който рядко използваше.

Всеки ученик в Храма на джедаите си имаше слабости. Оби-Уан познаваше своите твърде добре. Ден след ден му се налагаше да се бори, за да контролира яростта и страха си. Храмът беше изпитание не само за уменията, но и за характера.

Брук потисна своя искрящ гняв, който лесно можеше да се възпламени в пареща ярост. Обикновено успяваше да го сдържа добре и рядко някой го беше забелязал.

Брук също таеше недоволство. Преди година Оби-Уан се бе спънал в един от коридорите на храма и беше подкосил Брук, който падна на пода. Беше случайно, виновни бяха краката и ходилата му, които растяха прекалено бързо, но Брук не се съмняваше, че Оби-Уан го е направил нарочно. Достойнството на Брук беше много важно за него. Смехът на другите ученици го беше вбесил. Тогава той нарече Оби-Уан „олигофрен“ — Оли-Уан.

— Ела ми, Оли! — подигра му се Брук. — Я да видим дали ще ме удариш пак. За последно, преди да те изхвърлят от храма.

— Брук, достатъчно! — каза Йода. — Да се научи и да губи, и да печели, е длъжен джедаят. Сега върви в стаята си.

Оби-Уан се опита да не обръща внимание на хапливите думи на Брук. След един месец щеше да навърши тринадесет години и трябваше да напусне храма. Подигравки като тези на Брук все по-често долитаха до неговите уши с приближаването на рождения му ден. Ако не станеше падауан в следващите четири седмици, щеше да е твърде голям. Той внимателно се заслушваше в мълвите и бе разбрал, че нито един джедай нямаше да идва в това време, за да си избере падауан. Боеше се, че никога няма да стане рицар джедай. Страхът го разгневяваше. Достатъчно, за да направи тази глупава забележка:

— Не е нужно, за да го отпращате, учителю Йода — каза той. — Не се страхувам да се сражавам с него, без да си превързва очите.

По скулите на Брук пробягна червенина, а леденосините му очи се присвиха. Йода просто кимна, приемайки казаното от Оби-Уан. Но истината беше, че Оби-Уан бе изтощен колкото Брук. Той се надяваше, че Йода ще отпрати и двамата по стаите им, вместо да им позволява да се дуелират пак.

Но не след дълга пауза Йода каза:

— Добре. Продължете. Много още да учите имате. Но да използвате превръзките трябва.

Оби-Уан се обърна и се поклони на Йода, приемайки нареждането. Той знаеше, че Йода разбира колко е изморен. Въпреки, че желаеше учителят да му даде малко отдих, той приемаше мъдростта на всички решения на Йода — големи и малки.

Оби-Уан стегна превръзката си. Прогони умората си, повелявайки на своите мускули да се подчиняват. Опита се да забрави, че се бие с Брук и че шансовете да стане рицар джедай са почти никакви. Вместо това той се концентрира върху образа на тогорянския пират, върху козината му на оранжеви ивици, покрита с черна броня.

Оби-Уан усети Силата да тече около него и вътре в него. Усещаше живата Сила в Брук и тъмните вълнички, предизвикани от яростта на Брук. Първото му желание беше да сблъска този гняв със своя собствен. Но трябваше да се опълчи срещу него.

Оби-Уан зае отбранителна позиция, когато Брук скочи насреща му. Той позволи на Силата да го води, както беше направил преди малко. Лесно блокира следващия удар. После скочи високо, за да избегне друг удар, и се приземи зад една колона. Светлинните мечове се сблъскаха, хвърляха искри и горяха, после се разделиха. Въздухът натежа, пропит с енергията от битката.

Известно време двамата ученици се дуелираха, сякаш изпълняваха грациозен танц. Оби-Уан отскачаше от всяка атака и парираше всеки заплашителен удар. Не направи опит да порази Брук.

„Нека проумее, че не съм несръчен — с горчивина си помисли Оби-Уан. — Нека проумее, че не съм глупав. Нека го проумее отново и отново.“

Дрехите на Оби-Уан се напоиха с пот. Мускулите му горяха. Той едва смогваше да си поема дъх. Но докато не атакуваше с ярост, Силата оставаше могъща в него. Опита се да не мисли за двубоя. Той насочи цялото си същество към танца и скоро стигна до онази точка, когато всякакви мисли изчезнаха.

Брук се биеше все по-вяло и по-вяло. Скоро на Оби-Уан не се налагаше да отскача от немощните атаки на Брук. Той просто ги парираше, докато накрая Брук се отказа.

— Добре, Оби-Уан — извика Йода. — Напредваш.

Оби-Уан изключи светлинния си меч и го закачи на колана си. С превръзката изтри потта от лицето си. До него Брук се бе превил запъхтян. Не поглеждаше към Оби-Уан.

— Виждаш ли? — продължи Йода. — За да съкрушиш врага, не е нужно да го убиваш. Съкруши гнева, който пламти у него, и той вече не ще бъде твой враг. Гневът е истинският враг.

Оби-Уан разбра думите на Йода. Но изцъкленият поглед на Брук показа на Оби-Уан, че не е съкрушил гнева на противника си. Нито беше спечелил уважението му.