«Кръгът се затваря»

Серхио Гаут вел Хартман

Кръгът се затваря

— Добър ден, помните ли ме?

Човекът, който бе прекъснал марша на полковник Хорхе Ирибаррен беше нисък, мургав и с къдрава коса; носеше авиаторска шапка, брезентови панталони и кожени ботуши.

— Не, не си спомням за вас — отвърна Ирибаррен. — Трябва ли?

— Мисля, че да — каза срещнатият, след това бръкна във вътрешния джоб на куртката си, извади пурета и я запали със същата ръка — чрез някакво магично движение или нещо такова, което поне изглеждаше като магическо в очите на Ирибаррен. — Преди известно време вие ме убихте.

Полковник Ирибаррен се замисли няколко секунди. Здрачът отстъпваше място на нощта. Преди да отговори, той погледна към ясното небе и към луната, която надникваше между сградите по булеварда:

— А-а, да, макар да не ви помня лично. — Убих много като вас, но те нямат навика да предявяват някакъв иск. Сигурен ли сте, че бях аз?

— За смъртта ми ли става дума или за факта, че бяхте неин оператор?

— И за двете неща — каза Ирибаррен без да се разтревожи. През живота си се бе оказвал и в по-проблематични ситуации, така че при срещата с някой си, склонен към измислици, не би могло да стане по-лошо.

— Може би ще си спомните, ако ви кажа името си.

— Не вярвам — побърза да произнесе Ирибаррен.

— Както и да е. Докато бях жив ме наричаха командир Сампедро.

Ирибаррен пристъпи настрани с икономичното намерение да заобиколи препятствието и да продължи безпрепятствено пътя си. Смяташе, че независимо от смелостта на непознатия в дадената ситуация, се беше държал коректно, без да показва типичните за него враждебност и цинизъм. Но когато командир Сампедро повтори движението му и отново му препречи пътя, той счете, че търпението му е свършило.

— Извинете. Жив или мъртъв, вие ми пречите на придвижването. Семейството ми ме чака. Казах, че не ви познавам и не ми е известно да съм ви убил или да съм дал заповед да го направят. Нямам нищо общо със смъртта ви и най-възпитано ви моля да се махнете от пътя ми.

„Да се махнете от пътя ми“ прозвуча на октава по-високо от останалата част от фразата. В същото време, сякаш подчинявайки се на даден сигнал или на някаква програма, фенерите в парка на Националното Помирение се запалиха в унисон. Изглеждаше, че сякаш някаква светкавица бе предизвикала тяхното лумване.

Ирибаррен потрепери, докато Сампедро се усмихна. Зад гърба на командира се виждаше строена тълпа от мъже и жени със сериозно намръщени лица. Между тях се намираха старци и деца.

— Избирайте, полковник. Ако мислите, че съм сбъркал и не вие сте ме убили, имате добра възможност да поправите грешката си. Сигурен съм, че сте убили много от тези зад мен, но ако посочите поне един като пример, ще бъде достатъчно. Как ви се струва?

Бледата лунна светлина, която покри лицето на Ирибаррен, показа, че този път той се засегна от пируета на Сампедро. Изглежда, че множеството се бе мобилизирало, за да му предяви някакъв иск за поведението му в миналото. Живи или мъртви, те се намираха тук. Реални или не, те присъстваха. При все това той реши, че намесата му не е била очевидна, тъй като е била аргументирана от подчинението на заповедите на висшестоящите му. Но верен на своя стил проведе контра-атака:

— Спомням си за няколко от тях. За някой си Бернал, за Роса Наранхо, за Бернардо Селински, за момче с прякор Шрапнела и за Марсело Кардосо. Намират ли се всред онези там? — обхвана той множеството с жест на ръката си. — Достатъчни ли са като примери?

— Тук са — каза Сампедро много сериозно. — А дали са достатъчни… ще видим.

От тълпата се отделиха четири фигури, които решително пристъпиха напред и по две от всяка страна се настаниха до Сампедро. Жената носеше в ръцете си дете. Селински бе грохнал старец, Шрапнела и Бернал почти бяха навлезли в зряла възраст.

— Вие ли сте, които ви назовах? — каза Ирибаррен. — Не мога да си спомня за вас, гледайки лицата ви.

— Мозъкът има избирателна способност — рече Сампедро, размишлявайки на глас. — По-добре е да се забравят някои действия и в тази насока няма нищо по-добро от това, да се забравят лицата на хората, които си убил. Не е ли така?

След като се видя обграден от лица, за които бе сигурно, че са умрели, Ирибаррен не почувства нещо по-специално, освен факта, че го обвиняваха в тяхната смърт. Не виждаше в него нищо специално и знаеше защо е така.

— И сега какво? — Искате да си отмъстите ли? Това ли е?

Петимата се спогледаха помежду си, видимо разстроени. Накрая жената, която се казваше Роса, започна да говори:

— Нима вярвате, че няма да го направим? Бихме ви разкъсали на парчета, без всякаква погнуса, но не можем да го направим. Мъртвите не са в състояние да убиват.

— Разбирам — рече Ирибаррен. — Мъртвите не могат да убиват — остана безизразно лицето му, което служеше като бариера на смътните чувства, които започваха да го гризат отвътре.

— Не се ли страхувате? — каза Бернал, който вече приличаше на спокоен и искрен мъж, а не на момче, но не и обзет от халюцинацията, че някой не може да ликвидира една хлебарка.

— Страх от кошмар ли? — направи гримаса Ирибаррен, която би трябвало да наподоби усмивка, но не се получи.

— Това е, тогава — произнесе Сампедро. — Мислите, че сънувате.

Командирът прехапа горната си устна и остана така в продължение на няколко секунди. Ирибаррен отгатна, че на неговия противник не му харесваше направлението на действието, подбрано от фактите. Беше сигурен, че такава възможност е премислена чрез предварителен анализ, но не разполагаше с необходимите ресурси, които да убедят него, полковник Хорхе Ирибаррен, че не сънува и че това, което се случваше не е само прост кошмар — от тези, които се разсейват при събуждане.

— Или сънувам, или халюцинирам — настоя Ирибаррен. — Един кошмар може да съдържа всичко, дори и тази дивотия. А той започна, когато пресякохте пътя ми, макар че не си спомням какво се случи преди това. Видението ми е наситено с лица от някаква точка от миналото и след това сякаш следва пропаст. Но съм сигурен в едно: вие сте творение на разсъдъка ми, в действителност не съществувате.

— В ранения или в болния ти мозък? — стараеше се Сампедро да възстанови инициативата, нанасяйки гневен удар, но Ирибаррен знаеше, че не може да пробие бронята му — чувстваше се твърд, много твърд. Призракът на един умрял не би могъл да се справи с него.

— Изобщо в съзнанието ми — погледна полковникът петимата, които бяха застанали ветрилообразно, без да показват страх, нито милост. И това продължи достатъчно, за да бъде убедително. Но той никога не се бе разстройвал от чуждата дързост.

— Какво искаше да каже? — пристъпи напред Селински и протегна ръка. Ръцете му бяха огромни, изглеждаше, че само с едната от тях би могъл да удуши Ирибаррен. — Мислите ли, че бихте могли да разрешите всичко това, позовавайки се на лудост?

— Не вярвам в призраци — отвърна полковникът. — Не вярвам и във вината си, нито в измислиците, нито в болката. Единственото, в което вярвам, е смъртта.

— Убеден ли сте, че сънувате, поради тези доводи? — рече Сампедро. — Бедният тип!

Ирибаррен не остана разстроен, а само повдигна рамене и каза:

— Няма друго обяснение. За да се събудя, ще бъде достатъчно да направя малко усилие. И друг път съм го правил.

Полковникът затвори очи и стисна клепачи, по челото му се изписаха бръчки, които образуваха нещо като пентаграма, а две или три от тях, заедно с белега му от рана, като че ли образуваха някакво благозвучие. Но когато ги отвори, сцената около него не се бе променила. И той за първи път се почувства леко разстроен.

— Дали са наситени или не, призрачните видения са трайни — отбеляза Сампедро. — Какво ви остава? Остава ли ви нещо? До пропастта, искам да кажа, до черната нощ. Не сънувате, не сте луд, не халюцинирате. Какво ви остава?

— Извинете, но не разбирам за какво приказвате. Може би съм потънал в транс, провокиран от наркотик. Възможно е. Някой ми го е пробутал в храната, за да ме подложи на придобиването на такъв опит. Но ефектът му не може да бъде вечен. Ще изляза от него, сигурен съм, че ще изляза.

Командир Сампедро изсумтя.