«Корабокрушенец на себе си»

Серхио Гаут вел Хартман

Корабокрушенец на себе си

Бях живял в това тяло повече от шейсет години и ми бе трудно да приема новото му състояние — на безполезна празна опаковка, която щеше да се отстрани след употребата й.

— Какво ще направите… с него? — не знаех как да го нарека, тъй като толкова време бяхме едно цяло… Биотехникът повдигна рамене — вероятно през този ден беше отговарял много пъти на същия въпрос.

— Ще го поставим в хранилище за употребени тела. Евентуално би могъл да се използва някой орган, но във вашия случай едва ли. Как бяхте с черния дроб? Пушехте ли?

— Искате да кажете, че ще го замразят ли?

Не само, че не отвърнах на директните въпроси, които в действителност ми се сториха обидни, но моето невежество относно темата запали в съзнанието ми червена светлина. Страхувах се да узная. Безмилостно ме пронизваха образи на фризери с форма на ковчег, струпани на куп в складови помещения без светлина, поставени там след деня на пренасянето.

— Да ги замразяваме ли? — изгледа ме разсеяно мъжът. — Защо трябва да се заемаме с такава работа? Свързваме ги с тръбички и ги оставяме там, докато им се развие пружината.

„Докато им се развие пружината“ беше красива и безпощадна метафора.

— Продължават да живеят — въздъхнах.

В идеята, че докато започвах нов живот, старото ми тяло щеше да гние в някой смрадлив склад, имаше нещо нездраво. „В какво ли чудовище съм се превърнал?“ — помислих.

— Живеят, както се казва заради живота… Струва ми се малко рисковано. В началото не, защото вегетативните функции не угасват с пренасянето, а също така остават искри на спомени от младостта, които не се изтриват. Предполагам, че са достатъчно живи, макар че както знаете, официално притежателите им вече не са личности.

— Достатъчно живи — повторих. — Нещо като „малко бременна“. Не е ли достатъчно да заслужават уважение, подкрепа, утешение и нежност?

— Вие сте напълно луд! — възкликна биотехникът. — Вместо да се радвате на новото си тяло, вие се занимавате със съжаления за участта на старото. Може ли някой да се привърже към всяка бутилка от Кока Кола, която изпразва? Изяснявам ви, че по този път ще отидете по дяволите.

Вдишах дълбоко и стиснах юмруци:

— До един момент и аз мислех същото, преди да узная, че старото ми тяло ще продължи да живее.

— Бихте ли предпочел да го убием? Защото доколкото зная телата не умират без помощта на рак, сърдечен удар, оток или…

Оставих този тип да си говори сам на себе си и се изгубих в лабиринта на от коридори на Корпуса. Вървях с часове, размишлявайки върху втората преломна трансформация в моя живот.

За да приема новото си тяло ми бяха необходими няколко дни и изведнъж, след като бе започнало да ми изглежда естествено да съм на трийсет години, някой, който би могъл да ми е дядо, би могъл да изникне от нищото за да издирва плащането на фактурата. Фактура за плащане на какво? Какво ми е било счупено? Мислех си, че няма правото да изисква нищо, живял си е, като се живее. И аз ще живея, докато не ми се появи желание да умра.

Влязох в склада по невнимание и открих степента на грешката си, когато бе късно да я поправя. Това, което в първия момент помислих за зала за непотребни инструменти и стари мебели, се оказа място за отстранени тела. По-голямата част от тях принадлежаха на грохнали старци със здраве, подкопано от очевидни болести, които лежаха върху брезентови койки, с лица обърнати към вратата. В полумрака на склада се различаваха сто или може би хиляда от този тип легла, от които лъхаше неприветливост, сякаш бяха приготвени за безкрайно забавен скок в пустотата. Изсушените им от безполезно очакване лица почти не потрепваха от вълнение, но все пак издаваха протичане на кръв. Бях попаднал в някакъв чужд кошмар.

Наблюдавах с отвращение пластмасовите тръби, прикачени към трахеи и кухите игли, потънали във вените на китките им. Някои от тези човешки останки изглежда полагаха някакви усилия да се освободят от тях, макар че не съществуваше причина да го направят. По покритите с петна и бръчки лица на останалите не се отгатваха основанията, поради които бяха извършили преместването си в друго тяло, ала по тях се забелязваше примирение — апатична смиреност към изгубения им свят.

Побеждавайки първичния ми импулс да избягам, вече бях готов да приема ролята си в процеса на смяната на тяло, на който се бях подчинил, затова потърсих с поглед това, което бях аз. Струваше ми се невъзможно да мисля за него като за друг — като за някой отделен, различен и чужд човек. Може би поради същата причина се забавих цяла вечност, докато го идентифицирам. Очите бяха обходили склада по дължината му, слепи за неподвижния силует, който не се различаваше между останалите.

Бавно се доближих до него, страхувайки се, че някое по-рязко мое движение би предизвикало вълна от протести, но истината бе, че телата ме игнорираха и само малко от тях изразиха глухо отегчение от натрапничеството ми, като непохватно помръднаха ръце, с които само оплетоха сондите си. Накрая, след като успях да избегна всички трудности, които ме отделяха от тялото и можахме да се погледнем лице в лице, разсъдъкът ми се замая.

Опитах се безуспешно да му кажа, че съжалявам, като подбирах фрази на извинение. Вдървеността на тялото му и неговото безучастно спокойствие ме разстроиха и сякаш ми забраниха да наруша първи последвалата тишина тишина.

— Очаквах те — каза бившето ми тяло със слаб глас.

— Мене ли?

Обезверено и с изгубени мечти, то беше успяло да очаква отговорният за незаслуженото му страдание, с което го бях поробил. Освен това се почувствах виновен, тъй като присъствието ми на това място бе съвсем по случайност.

— Не си дошъл случайно — произнесе той, сякаш беше способен да чете мислите ми. — И не чета мислите ти. Но по някакъв странен начини, ние продължаваме да сме едно и също лице.

Думите му увиснаха във въздуха и сякаш зазвъняха. Бе ясно, че той се чувстваше повече „аз“ от мен самият. Беше спомен, но също и тяло — оригиналното, което бе съдържало моята личност, осъдено на шкартиране поради действието на зловещ гамбит — ход предприет от него, а не от мен. Но когато се опитах да възразя на това разсъждение, собствените ми думи упорито отказваха да бъдат произнесени. Знаех какво мисли той — беше ме очаквал спокойно и търпеливо, за да ми покаже, че контролира съдбата ми и продължава да я контролира. Сцената застрашително приличаше на друга, изживяна преди много години, когато родителите ми решиха, че трябва да се сбогувам с един непознат и умиращ дядо. В онзи случай старецът ме накара да се почувствам като лично отговорен за смъртта му, сякаш обидната ми младост по някакъв начин действаше като спусък на неговото отпътуване от този свят.

Скръбният вик на друго тяло, което пълзеше по пода, ми дойде на помощ. „Сигурно така си отиват — помислих. — Със стонове, когато се проточват, докато не разберат, че този път няма да бъдат заменени.“

— Ще си отида с такова звучене — каза първото ми тяло. — Всички го правят. Изглежда като сирена на кораб, който отпътува.

И този път не бях способен да му възразя. Кой е корабокрушенецът? Нима корабът бе преминал пред острова без да обърне внимание на сигналите?

Съзерцавах захранващите тръбички, които съединяваха тялото с резервоарите за течности и потиснах желанието си да ги изтръгна. За предпочитане е да се удавиш, отколкото безнадеждно да очакваш спасение. Моето тяло още веднъж разголи мислите ми.

— Може би корабокрушенецът съм аз — произнесе.

— Целият ми живот е пред мен — позовах се на този факт. — Започвам отново, не е ли така?

Слабата убедителност на думите ми се отрази върху непохватния и непълен жест на ръката ми, като ласка, която претърпява крах по време на караница.

Той повдигна рамене равнодушно и обхвана с поглед другите тела, които умираха около нас.

— Да започнеш отново е добре, но не и от нулата — отбеляза старото ми тяло. — Тези, които идват да се сбогуват с отстраненото си тяло винаги се натоварват с картините, населяващи този склад.

— Упрек ли е? — нахлу в мен внезапна погнуса, насочена към старото ми тяло. В какво искаше да ме оплете? Беше осъдено и според докторите изпълнението на присъдата бе въпрос на дни или най-много на седмици. След прехвърлянето нямаше друг изход и се бях поставил в отбранително положение — някаква невидима мрежа оплиташе мислите ми и ме сковаваше.