«Бариерата Сантарога»

Франк Хърбърт

Бариерата Сантарога

ЕДНО

Слънцето залязваше, когато петгодишният пикап, модел Форд, изникна на пътя и се понесе надолу към долината Сантарога. Сърповидно пътно заграждение следваше извивката на първия завой. Джилбърт Дасен отби колата към покритото със ситен чакъл платно и спря до бялата мантинела, загледан в долината, чиито тайни беше дошъл да разбули.

Вече двама души, участвали в този проект, бяха загинали, напомни си Дасен. Злополуки. Нещастни случаи. Какво имаше там долу в онази купа, изпълнена със сенки и мъждукащи случайни светлинки? Дебнеше ли го там някаква злополука?

След дългия път от Бъркли, гърбът го наболяваше. Изключи двигателя и се протегна. В купето проникна изгарящата миризма на горещо машинно масло. Колата му, която представляваше комбинация между пикап и камион, проскърцваше и пукаше.

Долината, простираща се под него, изглеждаше някак различна от онова, което бе очаквал. Небето над нея бе като сияйно син пръстен, попил блясъка на залязващото слънце, който се беше разлял върху горния пояс от дървета и скали.

От долината лъхаше спокойствие, тя напомняше на закътан остров, защитен от морски бури.

Какво очаквам от това място? — зачуди се Дасен.

Реши, че картите, които бе проучвал и докладите на Сантарога, които бе чел, го бяха накарали да смята, че познава долината. Но картите бяха нещо различно от истинската земя, а докладите не даваха представа за действителните хора.

Дасен погледна часовника си — беше почти седем. Усети нежелание да продължи.

Далеч, в лявата страна на долината, сред дърветата преминаваха пламтящи ивици зелена светлина. На картата това място беше отбелязано под наименованието „зелени къщи“. От дясната му страна, върху едно голо място се издигаше млечно-бяла назъбена постройка — това трябваше да е кооперацията за сирене „Джаспърс“. Жълтият блясък зад стъклата и движещите се светлини говореха за усилена дейност.

Постепенно до слуха на Дасен достигна жужене на насекоми, свистене на крила на нощни птици, от нейде далеч се дочу печален кучешки лай. Изглежда, че воят на глутницата идеше отвъд кооперацията.

Дасен преглътна, изведнъж му се стори, че жълтите прозорци бяха като нечии зли очи, взрени в мрачните дълбини на долината.

Тръсна глава и се усмихна. Не трябваше да разсъждава по този начин. Не беше професионално. Всички онези зловещи щуротии, които се говореха с половин уста за Сантарога, трябваше да бъдат пренебрегнати. Това не беше подходяща атмосфера за едно научно проучване. Запали вътрешното осветление и взе куфарчето от съседната седалка. Златните букви върху кафявата кожа гласяха: „Джилбърт Дасен — Катедра по психология — Калифорнийски университет — Бъркли“.

Той извади от куфарчето една смачкана папка и започна да пише: „Приблизителен час на пристигане в долината Сантарога — 6:45 следобяд. Тук е разположена преуспяваща фермерска община.“

След това остави куфарчето и папката на страна.

Преуспяваща фермерска община, помисли си той. Откъде знаеше, че е преуспяваща? Не — онова, което беше видял, не беше преуспяване. Тази информация той беше почерпал от докладите.

Истинската долина под него сега внушаваше усещането за очакване и спокойствие, придружено от случайния звън на хлопки. Представи си мъжете и жените там долу, след ден преминал в труд. За какво ли си говореха сега в техния мрак, изпълнен с очакване?

Какво ли си говореше Джени Сордж със съпруга си… ако имаше такъв — красивата млада Джени. Беше изминало повече от една година, откакто се видяха за последен път в университета.

Дасен въздъхна. Беше невъзможно да не мисли за Джени — не и тук в Сантарога. Тя беше част от мистерията на Сантарога. Беше елемент от Бариерата Сантарога и основен обект на настоящето му проучване.

Въздъхна отново. Самозалъгваше се. Беше наясно защо прие да участва в този проект. Причината не беше в щедрата сума, която веригите магазини изплащаха на университета за проучването, нито пък в солидната му заплата.

Той беше дошъл в Сантарога, защото Джени живееше тук.

Реши, когато я срещне да й се усмихне и да се държи нормално, съвършено нормално. Беше дошъл тук по работа като психолог, временно преустановил преподаването, за да направи пазарно проучване в долината Сантарога.

Но какъв все пак беше начинът да се държиш нормално с Джени? Беше ли възможно да се държиш нормално, когато се сблъскваш с паранормалното?

Джени беше жителка на Сантарога, а нормалността в тази долина не се поддаваше лесно на нормални обяснения.

Мислите му се насочиха към докладите, „известните факти“. Всички папки с данни, официалните проучвания, второкласната секретна информация, с която разполагаха администраторите — всичко това възлизаше на един единствен известен факт относно Сантарога: Там ставаше нещо необичайно, нещо далеч по-тревожно от всички онези неща, с които се беше сблъсквало така нареченото пазарно проучване.

Майер Дейвидсън, добросърдечният, розовобузест дребен човек, представил се като агент на инвестиционната корпорация (холдинговата компания, стояща зад веригата магазини, която финансираше настоящия проект) на първата среща направи следното гневно и кратко изказване: „Всичко в Сантарога се свежда до това — Защо бяхме принудени да затворим нашите клонове там? Защо дори и един жител на Сантарога не търгува с външни лица? Ето това искаме да разберем. Каква е тази Сантарогийска бариера, която ни пречи да търгуваме там?“

Дейвидсън не беше толкова добросърдечен, колкото изглеждаше.

Дасен запали колата, включи фаровете и отново тръгна надолу по виещия се път.

Цялата информация бе един единствен факт.

В тази долина външни лица не можеха да купуват или наемат къщи.

Администраторите от Сантарога казваха, че не разполагат с данни за детската престъпност, които да предоставят на националния статистически център.

Военнослужещите от Сантарога след уволнение винаги се завръщаха у дома. Всъщност не се знаеше някой сантагориец да е напускал долината завинаги.

Защо? Беше ли двупосочна тази бариера?

И онези странни аномалии: Наличната информация включваше една статия от медицински журнал, написана от вуйчото на Джени, доктор Лорънс Пиаже, който бе считан за най-добрия лекар в долината. Заглавието й беше: „Сантарогийският синдром на отровния дъб“. Съдържанието се отнасяше до изключителната податливост на сантарогийците към алергични заболявания, когато им се наложеше да живеят извън долината за по-дълъг период от време. Това беше и основната причина, поради която младежите от Сантарога биваха освобождавани от военна служба.

Цялата информация се свеждаше до едно единствено нещо.

Докладите от Сантарога до Националната комисия по душевно болести сочеха, че там няма случаи на душевни заболявания или умствена недостатъчност. (Шефът на катедрата, в която работеше Дасен, психиатърът Шами Селадор, реши, че този факт е „обезпокоителен“.)

Продажбите на цигари в Сантарога вероятно се осъществяваха посредством временни сделки.

Сантарогийци проявяваха твърда съпротива срещу рекламните кампании в национален мащаб. (Един американски симптом по мнението на Майер Девидсън.)

На сантарогийците не можеха да бъдат предложени сирена, вина или бира, произведени извън долината.

Целият бизнес там, включително и банката, бяха частна собственост. Те категорично отказваха капиталовложения отвън.

Сантарога успешно се противопоставяше на всеки правителствен проект за отпускане на държавни средства. Техният държавен сенатор беше от Портървил, град на около десет мили в обратна посока и доста извън долината. Измежду политическите фигури, с които Дасен бе разговарял по време на подготовката за своето проучване, държавният сенатор бе един от малкото, които не смятаха, че сантарогийците са „сбирщина от смахнати типове, вероятно на религиозна основа“.

— Вижте, доктор Дасен — рече той, — всички тези мистериозни щуротии около Сантарога са просто глупости.

Сенаторът беше мършав, нервен човек с кичур побеляла коса и възпалени очи. Казваше се Барстоу; една от старите калифорнийски фамилии.