«Соларис»

Станислав Лем

Соларис

Коментар на Виктор Любенов

И така, приятели, ето и „Соларис“ на Станислав Лем, заедно със цензурираните по времето на комунистическата власт страници, които бяха публикувани през деветдесетте години на миналия век в BBS-а на Григор Гачев.

Прочее, малко по-долу е тази публикация, а самите цензурирани страници съм вмъкнал на самото място, като съответно съм ги отбелязал така, както и Григор Гачев „====( )===“. А това, прочее, правя, за да видят по-младите, че до 1989, че и по-късно, цензура имаше, че наистина е било…

Бих се радвал, ако оня човек, който е цензурирал това ми се обади и разкаже на всички нещо интересно за онова време… Ето, по-горе пише, че е превод от полски, сиреч, преводачката също е знаела…

Дали в момента тоя цензор преподава в някой университет? :-) Няма лошо… може би човек, който добре знае какво е несвобода, сега по-добре ще разбира и учи на правилното…

Ето публикацията от BBS-а на Григор Гачев между звездичките:

„Наскоро си купих издание на «Соларис» на английски език. Въпреки че бях чел книгата още през шестдесетте, я препрочетох, за да преценя качеството на превода. И странно — някои от нещата в нея ми изглеждаха непознати. Просто не си спомнях да съм ги чел преди.

Препрочетох я още веднъж, по-внимателно. Нямаше съмнение — две страници от последната глава ми бяха напълно непознати. Нямаше как просто да съм ги забравил — те съдържаха самата същност на книгата. Същност, твърде различна от това, което си представях преди.

Взех старото издание на «Соларис» на руски и го сравних с английското. Наистина, тези две страници просто липсваха в него. Оказа се, че липсват и във всички други издания на руски език — просто тук беше пипала ръката на цензора. За да заличи и най-леката следа от неблагомислие и неправоверност…“

Горното е цитат от предговора на едно руско томче за фантастика на религиозни теми. Съставителят (и автор на предговора) Владимир Гопман привежда вътре и самите две страници. Прочетох ги и аз, и… непознати! Направих сверка — липсваха от всички български издания на „Соларис“. Цензурирани в подражание на Големия Брат.

Беше трудно да преценя откъде точно са изрязани, както и дали не е пропуснато още нещо — нямах оригиналния текст. Преди няколко дни обаче един познат успя да намери пълно издание и преведе липсващите страници точно, заедно с по няколко реда преди и след тях, за да може да се направи връзката. Позволявам си да ви предложа превода. Вероятно ще останете много изненадани (а може би и малко разочаровани) от идеята на Лем, особено ако сте имали своя, твърде различна (както това беше с мен); може би ще е добре успоредно с тях да се прочете и книгата. Така или иначе, липсващите страници са пред вас.

Григор Гачев

Благодаря ви за търпението, уважаеми любители на файловата литература! Ето най-сетне и „Соларис“ на Станислав Лем, първо електронно издание, посветено на операционната система със същото име, както и на всички цензори, защото и това може би е тежко бреме. :) Сами ще прецените дали този цензуриран отрязък е щял да навреди на „социалистическото“ ни общество. Моето скромно мнение е, че това общество никой не го бутна, то само си падна.

Виктор от http://www.bezmonitor.com/

Новият

В деветнадесет часа бордово време минах край застаналите около кладенеца хора и слязох по металните стъпала към вътрешността на контейнера. Там имаше точно толкова място, колкото да повдигна лактите си. Завинтих накрайника на маркуча в разклонителя, който се подаваше от стената, скафандърът се изду и повече не можех да направя дори най-малко движение. Стоях — или по-точно висях — във въздушното легло, слят в едно цяло с металната си черупка.

Вдигнах очи и през изпъкналото стъкло видях стените на кладенеца, а горе — надвесеното лице на Модард. Но то веднага изчезна и наоколо стана тъмно, защото отгоре поставиха тежкия предпазен конус. Чух осмократното избръмчаване на електромоторите, които дозатягаха болтовете. След това — свистенето на вкарвания в амортизаторите въздух. Очите ми свикваха с тъмнината. Вече различавах светлозелените контури на универсалния указател.

— Готов ли си, Келвин? — разнесе се в слушалките.

— Готов съм, Модард — отговорих.

— Не се безпокой за нищо. Станцията ще те приеме — каза той. — Щастлив път!

Докато успея да отговоря, нещо скръцна отгоре и акумулаторът трепна. Напрегнах инстинктивно мишци, но нищо повече не се случи.

— Кога е стартът? — попитах аз и долових шум, сякаш върху мембраната се сипеха зрънца най-ситен пясък.

— Ти вече летиш, Келвин! Със здраве! — отговори близкият глас на Модард.

Преди да повярвам в това, точно срещу лицето ми се отвори широка пролука, през която видях звезди. Напразно се мъчех да открия алфата на Водолей, към която се носеше „Прометей“. Небето по тия места на Галактиката не ми говореше нищо, не познавах нито едно съзвездие. Пред тясното прозорче прелиташе искрящ прах. Чаках кога ще затрепти първата звезда. Не забелязах това. Звездите само започнаха да избледняват и изчезваха, разтопени в червеникавия фон. Разбрах, че се намирам в горните пластове на атмосферата. Скован, обграден с пневматични възглавници, аз можех да гледам само пред себе си. Все още не се появяваше хоризонт. Летях и летях, без да чувствувам това. Само тялото ми се сгорещяваше бавно, коварно. Отвън се чуваше леко драскане, сякаш метал стържеше по мокро стъкло. Не бих могъл да си дам сметка за скоростта на движението, ако не бяха цифрите, които подскачаха в отвора на указателя. Вече не се виждаха звезди, жълто-червена светлина изпълваше прозорчето. Чувах тежкото биене на собствения си пулс, лицето ми пламтеше, усещах във врата си прохладния лъх на климатизатора. Съжалявах, че не успях да видя „Прометей“ — той навярно е бил извън пределите на видимостта, когато автоматичната уредба отвори прозорчето.

Контейнерът се разтърси един-два пъти и завибрира непоносимо. Това трептене премина през всички изолирни обвивки, през въздушните възглавници и проникна в тялото ми. Зелените очертания на указателя се размазаха. Не усещах страх. Не бях долетял от толкова далеко, за да загина точно пред целта.

— Станция Соларис — обадих се аз, — станция Соларис. Станция Соларис! Направете нещо! Струва ми се, че губя равновесие! Станция Соларис, тук новият. Приеми!

И отново пропуснах важния момент, когато се появи планетата. Тя се простираше пред мен огромна и плоска; от размера на ивиците по повърхността й успях да се ориентирам, че съм още много далеч. Всъщност — твърде високо, тъй като бях преминал неуловимата граница, след която разстоянието до небесното тяло се превръща във височина. Падах. Непрекъснато падах. Сега чувствувах това дори като притворех очи. Но аз ги отварях веднага — искаше ми се да видя колкото е възможно повече.

Почаках около половин минута и поднових повикванията. И тоя път не получих отговор. В слушалките на залпове се повтаряха трясъците на атмосферното електричество. За фон им служеше постоянен шум, толкова дълбок и нисък, като че ли беше гласът на самата планета. Оранжевото небе в прозорчето се покри сякаш със завеса. Стъклото му потъмня. Инстинктивно се свих, доколкото ми позволяваха пневматичните превръзки, но в следния миг се досетих, че това са облаци. Техният пласт литна нагоре като издухан. Продължавах да се спускам, ту на слънце, ту в сянка. Контейнерът се въртеше около вертикалната си ос и огромният, сякаш набъбнал диск на слънцето прелиташе равномерно край лицето ми, като се появяваше отляво и изчезваше надясно. Най-после през шума и трясъците право в ухото ми заговори далечен глас:

— Станция Соларис към новия, станция Соларис към новия! Всичко е наред. Намирате се под контрола на Станцията. Станция Соларис към новия. Пригответе се за кацане в момент нула! Внимание, започвам! Двеста и петдесет, двеста четиридесет и девет, двеста четиридесет и осем…

Думите бяха отделени една от друга с откъслечни писукания, което означаваше, че не говори човек. Странно. Обикновено всичко живо тича към летището, когато пристига някой нов, и то направо от Земята.

Но нямах време да разсъждавам, понеже в тоя миг огромният кръг, който слънцето описваше наоколо ми, се изпречи пред мен заедно с равнината, към която летях. След това наклоняване настъпи второ, на другата страна. Люлеех се като грамадно махало и се борех с виенето на свят. По издигащата се като стена повърхност на планетата, нашарена с мръсно-лилави и черни ивици, видях малко шахматно поле от бели и зелени точки — ориентировъчния знак на Станцията. В същия миг нещо се откъсна от предната част на контейнера — беше дългият нашийник на пръстеновидния парашут, който заплющя силно. В тоя звук долових нещо неизказано земно — първия след толкова месеци шум на истински вятър.