«Ананке»

Станислав Лем

Ананке

Нещо го тласна от съня — в мрака. Остави зад себе си — къде? — червеникави задимени контури — град? пожар? — и противник, преследване, изкъртване на скала, която беше онова — човек? Още гонеше, макар и безуспешно, отлитащия образ; остана му само добре познатата от подобни случаи мисъл, че в сънищата действителността ни е по-силна и по-непосредствена, отколкото наяве: освободена от думи, тя при цялата си непредвидима причудливост се управлява от закони, които изглеждат безспорни — но само там, в кошмара. Не знаеше къде е, не помнеше нищо. Достатъчно беше да протегне ръка, за да разбере, но безсилието на паметта го ядосваше и той я пришпорваше, искаше сведения. Сам себе си мамеше: лежеше неподвижно, а искаше по постелята да разбере къде се намира. Във всеки случай не беше койка. Блясък — приземяване; пламък в пустинята; дискът на Луната — сякаш фалшива, уголемена; кратери — но в прашни вихрушки; мръсночервеникавите струи на пясъчната буря; квадратът на космодрома, кулите. Марс.

Лежеше, вече съвсем делово, съобразявайки защо се събуди. Имаше доверие в собственото си тяло; нямаше да се събуди без причина. Наистина приземяването беше доста трудно, а той порядъчно уморен след двете дежурства без никаква почивка; Терман си счупи ръката — когато автоматът включи тягата, той се удари в стената. Да паднеш от тавана при преход към тегловност, единайсет години летене — какво магаре! Ще трябва да го посети в болницата. Дали заради?… Не.

Сега започна подред да си спомня събитията на вчерашния ден от момента на приземяването. Кацаха в буря. Атмосферата — нищо особено, но при вятър двеста и шейсет километра в час не може да се стои на крака при това нищожно привличане. Под подметките — никакво триене; като вървиш, трябва да зариваш крака в пясъка — потънал до глезените, ставаш по-устойчив. И този прах, който с ледено съскане се плъзга по комбинезона, пълни всяка гънка, дори не е червен, а обикновен пясък, само че дребен. За няколко милиарда години е успял да се смели.

Тук нямаше диспечерна, защото нямаше и нормален космодром; и през втората си година проектът „Марс“ беше още с временни постройки; каквото и да построяха, все го засипваше; ни хотел, ни общежитие — нищо. Надувни куполи, огромни, всеки колкото десет хангара, под лъчите на чадър от стоманените въжета, закотвени за бетонни колони, почти незабележими сред дюните. Бараки, гофрирана ламарина, купчини от бали, контейнери, резервоари, бутилки, сандъци, чували — цяла градушка от товари, която се сипеше от лентите на транспортната ракета. Единственото по-прилично място, прибрано и подредено, беше сградата на космическия контрол — тя се намираше извън „чадъра“ на две мили от космодрома; лежеше именно там, в леглото на дежурния контрольор Сейн.

Седна на кревата и с бос крак в тъмното потърси пантофите си. Винаги ги носеше със себе си и винаги се събличаше нощем; ако сутрин не се обръснеше и не се измиеше, не се чувствуваше във форма. Не помнеше как изглежда стаята и за всеки случай се изправи внимателно; главата можеш да си разбиеш при тази икономия на материали (целият проект пукаше по шевовете от тази икономия; известно му беше това-онова). Отново се ядоса, че е забравил къде са шалтерите. Като къртица… Опипа с ръце — вместо контакта напипа студена ръка. Дръпна. Щракна леко и със слабо скърцане се отвори ирисовата диафрагма на прозореца. Беше унило, опушено зазоряване. Стоейки до прозореца, подобен по-скоро на корабен илюминатор, поглади наболата си брада, намръщи се и въздъхна; всичко беше не както трябва, всъщност — неизвестно защо. Впрочем, ако се беше замислил, щеше да установи, че знае. Не понасяше Марс.

Това беше лично негова работа: никой не знаеше, пък и никого не засягаше. Марс беше олицетворение на загубените илюзии, на развенчаните и подиграни, но скъпи мечти. Би предпочел да лети по която и да е друга линия. Писанията за романтиката на Проекта смяташе за глупост. Перспективите за колонизация — за илюзия. Да, Марс измами всички — нещо повече: мамеше вече второ столетие. Канали. Едно от най-красивите, най-необикновените приключения на цялата астрономия. Ръждивочервена планета: пустини. Белите шапки на полярните снегове: последни водни резерви. Като с диамант по стъкло начертана тънка геометрично чиста мрежа от полюсите към екватора: свидетелство за борбата на разума срещу унищожението, мощна иригационна система, напояваща милиони хектара пустиня; да, разбира се: с идването на пролетта цветът на пустините се променяше, потъмняваше от събудената растителност, и при това съвсем правилно: от екватора към полюса. Що за глупост? Нямаше дори и следи от канали. Растителност? Тайнствени мъхове, лишеи, бронирани срещу студа и бурите? Нищо подобно: полимеризирани окиси на въглерода, които покриват повърхността — и се изпаряват, когато кошмарният студ се смени също от студ, само че ужасен. Снежни шапки? Обикновен застинал въглероден двуокис. Нито вода, нито кислород, нито живот — порутени кратери, разядени от прашните бури скали, унили равнини, мъртъв, плосък, тъмнокафяв пейзаж под бледо, сиворъждиво небе. Няма облаци — само някакви неясни мъгли, които се сгъстяват при силни урагани. Затова пък атмосферно електричество — дявол и половина. Изсвири ли се? Може би сигнал? Не, това е песента на най-близкия „мехур“. В мръсноватата светлина (пясъкът, носен от вятъра, се справяше бързо дори с най-твърдото стъкло, а пластмасовите жилищни куполи бяха помътнели като покрити с перде) включи лампата над умивалника и започна да се бръсне. Докато кривеше лицето си, му хрумна едно толкова глупаво изречение, че неволно се усмихна: Марс е свиня.

Наистина това беше свинщина: да измамиш толкова надежди! По традиция — но кой всъщност я е създал? Никой поотделно. Никой сам не го е измислил: тази концепция нямаше автори, както са непознати авторите на поверията и легендите — значи от общите измислици (на астрономите? митове на наблюдателите?) израсна такова видение: бялата Венера, звезда зорница и вечерница, тайнствено загърната с облачна пелена — това е планета млада, цялата в джунгли и гущери, във вулканични океани; с една дума — миналото на нашата Земя. А Марс — изсъхващ, заръждавял, изпълнен с пясъчни бури и загадки (каналите понякога съумяваха да се раздвоят, за една нощ възникваше канал — близнак! Мнозина бдителни астрономи го потвърждаваха!), Марс, чиято цивилизация героично воюваше срещу угасването на живота — това беше бъдещето на Земята: просто, ясно, точно, разбираемо. Само че невярно от А до Я.

Под ухото имаше три косъмчета, които електрическата самобръсначка не искаше да хване; обикновената бръсначка остана на кораба, затова започна да подбира косъмчетата ту отсам, ту оттам. Не вървеше. Марс. Все пак тези астрономи-наблюдатели са били хора с буйна фантазия. Скиапарели например. С какви нечувани имена той — заедно със заклетия си враг Антониади — кръщава онова, което не е видял, което само му се е сторило. Или пък околността, в която се строеше Проекта: Агатодемон. Демон, ясно, Агато… може би от ахат — черен? Или агатон — мъдрост? Астронавтите не учат гръцки — жалко. Имаше слабост към старите учебници по звездна и планетна астрономия. Каква трогателна самоувереност: в 1913 година те твърдяха, че от космическото пространство Земята изглежда червеникава, понеже атмосферата поглъща синята част на спектъра, онова, което остава, трябва да бъде поне розово. Глупости! А все пак, когато разглеждаш тези великолепни карти на Скиапарели, просто не ти се побира в главата, че е виждал несъществуващото. И което е най-чудно — другите след него също са го видели. Това е било някакъв психологически феномен, впоследствие не са му обръщали внимание. Отначало четири пети от всяка книга за Марс са били изпълнени с топографията и топологията на каналите; е, намерил се във втората половина на XX век един астроном, който подложил тяхната мрежа на статистически анализ и открил нейното сходство, именно топологическо, до железопътната, т.е. комуникационна мрежа — за разлика от естествените пукнатини или реки — а после сякаш някой духна магията, всичко беше ликвидирано, с една дума: оптическа измама — и точка.

Изчисти машинката до прозореца, прибра я в калъфката и още веднъж погледна, вече с откровена неприязън, на целия Агатодемон, на загадъчния „канал“ — унил плосък терен с невисоки скални възвишения върху мъгливия хоризонт. В сравнение с Марс, Луната беше направо уютна. Може би за някой, който и крачка извън Земята не е направил, това ще прозвучи диво, но си е чиста истина. Преди всичко Слънцето изглежда от Луната същото, както и от Земята, а колко важно е това, знае всеки, който се е учудвал и даже изплашвал, виждайки го като сгърчено, бледо, студено огънче. Освен това величествената синя Земя така мило осветява лунните нощи, докато Фобос заедно с Деймос дават по-малко светлина, отколкото Луната в първата си четвърт. Даже тишина има. Висок вакуум, спокоен, не случайно се удаде да покажат по телевизията прилуняването, първия етап на проекта Аполо, докато за телепредаване на подобно зрелище, да кажем, от Хималайския връх не може и да се помисли. Какво означава за човека вятър, който никога не стихва, може да се разбере само на Марс.

Погледна часовника: съвсем нова придобивка с пет концентрични циферблата, показва стандартното земно време, времето на кораба и планетното време. Беше шест и няколко минути.