«Улеят на времето»

Асен Милчев

Улеят на времето

Глава първа

Човек не е нито толкова щастлив, нито толкова нещастен, колкото си мисли

1

Емил Кантински трепна в креслото. Както се ровеше из спомените си, неусетно бе задрямал. Напоследък често се връщаше в мислите си към щастливия момент, когато се срещнаха с Леда. Може би търсеше в него упование срещу все по-нарастващото напрежение, което от известно време витаеше помежду им.

Външната врата леко се хлопна.

— Ти ли си, Леда? — тихо се обади той. — Пак закъсняваш.

В стаята почти безшумно влезе около четиридесетгодишна жена със сини очи и млечна кожа. Емил с удоволствие си представи колко меки и приятни са светлите й коси.

— Мая заспа ли? — попита жената, като събличаше връхната си дреха.

— Отдавна. Дори и аз бях задрямал.

— Извинявай, забавих се, но тази вечер беше изключително важна за мене.

— Започвам да се съмнявам къде е истинското ти жилище. Не се ли застояваш прекалено дълго в Института?

— Ти знаеш, Емил, че в момента може би се решава съдбата на преселниците на Марс.

— Пак ли бълнуваш за онази болест на Лесли и Давидов?

— Ако не ти е приятно, няма да говоря. Само че тъкмо днес се случи нещо невероятно интересно. А ти се занимаваш с кибернетични модели на биологичните системи и мутантна биология, и тези въпроси би трябвало да те вълнуват.

— Да, отчасти. Не ми е ясно само, тебе кое те привлича повече — дали микробиологията или молекулярната физикохимия?

— И двете, разбира се. И какво щастие е, че не се отказах да ги специализирам едновременно.

Мъжът я погледна учуден:

— Чак пък щастие…

— Не ме прекъсвай — настоятелно продължи Леда. — Поне веднъж ме изслушай докрай.

Емил измърмори нещо.

— Днес се уверих, че болестта на Лесли и Давидов няма заразен характер.

— Отказваш се от теорията за микси-вирусите?

— Да, с нея си служехме досега, но сме се заблуждавали.

Емил се опита да си припомни прочутия експеримент на Бжиковски… През две кварцови колби се пропускаха ултравиолетови лъчи. В едната имаше заразена с вируси тъкан, а в другата — здрава тъкан. След известно време и двете тъкани се оказваха заразени. Изводът бе, че микси-вирусите пренасят заразата чрез ултравиолетовото лъчение и върлуващите тогава епидемии се обясняваха със засиленото проникване на ултравиолетовите слънчеви лъчи през разредения от многобройните реактивни двигатели защитен озонов слой на атмосферата. Предположението прерасна в убеждение, когато след корекция в дюзите на двигателите епидемиите изчезнаха.

— Но нали бяхте забравили и за микси-вирусите, и за ужасната болест на Лесли и Давидов, която разрушава тъканите — неволно повиши тона си Емил.

— Да, докато от Марс не ни доложиха за типичните й симптоми — жената постави пръст на устните си. — Моля те, по-тихо, ще събудим детето.

— И няма ли лек?

— Ефикасно лекарство досега не е открито. Затова в Института бяхме много разтревожени. Ако наистина на Марс бе избухнала епидемия от тази болест, щяхме да бъдем безсилни пред нея. И край на мечтите да овладеем червената планета.

— Защо говориш в условно наклонение? До вчера бе сигурна, че засиленото напоследък ултравиолетово лъчение на слънцето е отворило вратите за заразното действие на микси-вирусите на Марс.

— Само че днес мисля другояче — присви очи Леда. — За първи път надникнах през най-новия усъвършенствуван СТЕМ-микроскоп.

— Не ви ли стигаше милионното увеличение?

— Не, необходимо бе да се заровим още по-дълбоко в материята. Да я разнищим на съставните й части. Да видим как електроните обикалят около ядрото на атома. Разбираш ли какво означава това? Все едно да гледаш как електричният ток тече по проводниците.

— И какво ти помогна това?

— Видях нещо невероятно, Емил. Под въздействието на ултравиолетовото лъчение се предизвиква вътрешноклетъчна електролиза и тъканите се разяждат.

— Но този процес е известен на науката.

— Да, само че при нормални условия на границата между отделните тъкани има полупроводникова преграда, която като кондензатор се зарежда и изпразва с електрони, поддържайки в динамично равновесие процеса. Достатъчно бе обаче да засилим ултравиолетовото лъчение и разрушаването на тъканите започна.

— Сигурна ли си в заключенията? — възбудено я попита Емил. — Та нали именно такава е и клиничната картина на заразата с микси-вирусите.

— Експериментите провеждах при пълна стерилност — отговори Леда.

— Тогава може би микси-вирусите не причиняват болестта на Лесли и Давидов? — уплаши се от необикновената си мисъл Емил.

— Така смятам и аз — кимна жената. — Само че това предположение трябва да се докаже. И най-добре е да го потвърдя на място, като замина за опитната ни станция на Марс.

— Ти чуваш ли се какво говориш! — почти изкрещя Емил. — Загубила си си ума.

— Защо се карате? — дочу се глас от съседната стая.

Двамата се погледнаха сърдито. Мая се бе събудила от препирните им.

(обратно)

2

Тази вечер доктор Аскол Варо се приготвяше да си ляга със станалото му сякаш обичайно напоследък чувство за вина. Прекалено дълго бе размишлявал през деня. Интересно — той, човекът, който рядко се двоумеше как да постъпи, когато при него идваха пациентите му, дълго се колебаеше, щом трябваше да решава за себе си. Това съвсем не означаваше, че гледа повърхностно на работата си. На професията бе отдал цялото си сърце. Може би затова му бе трудно да се отклони от всекидневните задължения, за да постъпи добре или зле в личния си живот. Понякога от едно «да» или «не» зависеше съдбата на хората. Той често я бе държал в ръцете си. Но това бе съдбата на другите. Никога Аскол не бе предполагал, че ще бъде толкова трудно да се справи със себе си. Чувствуваше се като подгонено на фарове диво животно, което с всички сили се бори да избяга от опасността, но не може да се отклони от светлинната пътека, където го очаква сигурна гибел.

Навярно мнозина биха се изсмели, ако разберяха причината за неговата вътрешна борба. Хиляди с махване на ръката преминаваха бариерата между безгрижието на свободния и отговорностите на заключения с брачна халка живот. Ала колко от тях след това бяха търсили у него упование и лек за душевната си болка. Новото, в което се отразяваше вездесъщият технически прогрес, настъпваше стремглаво по всички линии. Хората, изглежда, не бяха подготвени и се отплащаха на все по-приятния си живот, като се затваряха в черупките си. Вероятно те не правеха достатъчно усилия, не си позволяваха лукса да страдат и се отчуждаваха едни от други. А сетне идваха при него с молба да ги изтръгне от комплексите, от кошмарите, дори от бездушието. И той воюваше със средствата на модерната психотерапия, които същият този всемогъщ технически прогрес бе издигнал до невероятна висота. Възвръщаше доброто самочувствие и вярата, разпръскваше съмненията и горчивината, събуждаше надежда и обич. Всеки, прекрачил от нужда прага на неговата клиника, бе малко или повече боязлив човек, който не можеше да се справи с личните си затруднения и предпочиташе по-лекия път — лечението — пред борбата с неизвестността…

Ето — отново същите мисли… Доктор Аскол тръсна глава — като че ли да ги пропъди — и влезе в банята. Все пак той беше длъжен да изясни отношенията си с Дияна. Не, тя не го притесняваше с нищо. Бе деликатна и търпелива, но това го задължаваше още повече. От две години те бяха близки, много близки. Обичаше ли я? Разбира се. Бе ли готов да се ожени за нея? Тук се бунтуваше цялата му психика на свободомислещ, дори позакоравял ерген. Сети се за един тест от старите псевдомедицински списания и се засмя: «Стресовата ситуация преди женитбата се равнява на едно убийство и два грабежа.»

После отново стана сериозен. А дали тя го обичаше? Може би само бяха привикнали един към друг — прекарваха по цели дни заедно. Бе най-близката му помощничка в работата.