«Генетична корекция»

Валентин Иванов

Генетична корекция

Дон Пако механично избърса следата от целувката на Милейди, докато проследяваше с поглед как тя се обръща да му махне с ръка преди да изчезне в тунела към самолета.

— Хей, — дон Пако се спусна след нея. — Това беше шега, нали?

На пътя му се изпречи строен офицер от охраната. Дон Пако се блъсна в него и в носа го удари миризмата на остър одеколон. Не беше неприятна.

— Какво желаете, господине?

— О, нищо, извинете. Забравих да попитам… няма значение.

Полицаят го изгледа подозрително. Дон Пако се обърна и се затича към мъжката тоалетна, искаше час по-скоро да провери дали всичко си е на мястото. Не може да не се е пошегувала, мислеше си той докато се блъскаше в забързаните пътници, не може да не е шега…

* * *

Дон Франциско, наричан от приятелите дон Пако, а от враговете Поко, заради ниския си ръст, крачеше бавно, и по собственото си мнение — красиво, през тунела от самолета към чакалнята на летището в Буенос Айрес. Пътниците зад него, повечето от които бързаха за своите връзки, нервно потропваха и се опитваха да го заобиколят, но той умело им преграждаше пътя с кожената си чанта и не остави никой да го изпревари до самия изход.

Там го посрещна дългокрака стюардеса, поздрави го и му поиска билета. Той й го подаде без да я погледне. Тия създания от кости, тъмносини униформи и обувки с високи токчета, които издигаха бюстовете им до брадичката на дон Пако, го вбесяваха с натруфената си недостъпност. Политика на авиокомпаниите. Иначе в който е да е бар всяка от тях би се обесила на врата му след първия знак на внимание.