«На Атола»

Иля Варшавски

На Атола

Всички стояхме на брега и гледахме отдалечаващия се „Албатрос“. Той бе вече тъй далече от нас, че не можех да различа има ли на палубата хора. После от комина изскочи бяло облаче пара, а след няколко секунди чухме проточен вой.

— Край — каза татко. — Сега можем, колкото искаме, да играем на робинзоновци; имаме истински необитаем остров, колиба и дори Петкан.

Това беше чудесно хрумване — да наречеш дебелия тромав робот Петкан. Той бе съвсем нов и от всяха дупчица под лъчите на слънцето избиваха капчици масло.

— Виж, той се поти — казах аз.

— Я да видим, кой ще ме изпревари?! — викна мама и ние хукнахме към къщи.

На самия финиш аз се спънах в един корен и се пльоснах на земята и татко каза, че е нещастен случай и трябва отново да се надбягваме, а мама запита лошо ли съм се ударил. Отвърнах, че нищо ми няма и че мога отново да тичам, но в това време се зачу звънене и татко каза, че навярно го викат от „Албатрос“ и състезанието ще трябва да се отложи.

Звъненето все продължаваше, докато татко не включи видеофона. На екрана се появи капитанът на „Албатрос“. Беше още със скафандър и шлем.

— Ние си отиваме — каза той, — защото…

— Разбирам — прекъсна го татко.

— Ако ви потрябва нещо…

— Да, знам. Щастливо, плаване.

— Благодаря! Приятно прекарване.

Татко щракна копчето и екранът угасна.

— Татенце — запитах, — те завинаги ли си отидоха?

— Ще се върнат да ни вземат — отвърна той.

— Кога?

— След около три месеца.

— Чак тогава?

— А не се ли радваш, че най-сетне ще останем сами и никой няма да ни пречи?